Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2009 14:04 - Кузман Шапкарев
Автор: panazea Категория: Технологии   
Прочетен: 1511 Коментари: 2 Гласове:
1




Мили мои,пазете българщината в Македония

МАТЕРИАЛИ

ЗА ВЪЗРАЖДАНЕТО НА БЪЛГАРЩИНАТА В МАКЕДОНИЯ

 

Неиздадени записки и писма

 

 

Кузман Шапкарев  (Български писател, София 1984)

 

Съставителство и редакция Илия Тодоров, Николай Жечев

Предговор Петър Динеков

ВСТЪПЛЕНИЕ

или

ОПИСАНИЕ НА ЧАСТНИЙ МИ ЖИВОТ

 

 

Родил съм се в охридский градский квартал, Варош називаем, в махалата «Св. Безсребреници Врачей», [1] на 1-й февруарий 1834 год. (следователно днес, 1895 год., съм на 62-годишна възраст), от родители сиромаси, родом българи, православни християни. Татко ми Тасе (Анастас) Пасхалов Шапкарев, [2] през

 

 

1. Родствено ми място г. Охрид с окръжието му описал съм, доколкото ми било възможно, доста пространно, в сборника ми от описания на разни градове и местности в Македония, кн. I «Описание на гр. Охрид и Струга». Тази последня книга още преди година от днес дал съм за обнародвание в едно наше пер. списание, но и до днешен ден не е напечатана, а ръкописът ми [не] е повърнат. [По-късна бележка:] За щастие, по-сетне и то биде сполучено, като и това ми описание биде обнародвано в Сборника на Бълг. книж. дружество, кн. 1. [*]

 

2. Дядото и стриковците на татка ми били нещо влиятелни в Цариград, дето били живели по търговия, и малко-много известни измежду християнското общество. Когато станало гръцко някое въстание в о. Хиос, между многото обвинени и обесени в Цариград гърци, обесили и двама от нашите, именно деда му и един от стриковците на татка ми, х. Константина и Михаила Шапкареви; а един от братята избягал негде. Останали само баба му и най-малкийт от братята Пасхал Шапкарев, т. е. мойт дядо с още една сестра, Мария, които след погибелта на други те върнали са се в Охрид. От това татковата ми баба наричали после «Стамболката», както и дъщеря ѝ, Мария, която и ние пристигнахме жива още. От това и оттога презимето ни Шапкареви било изоставено, а заместено със собственото име на деда ми Пасхала — Пасхалиовци, под което и днес още в Охрид ни знаят. Старото си презиме, Шапкареви, само ние двамата братя подновихме на 1856 год., когато почнахме да се учим български.

живота си се занимавал разменно с много трудни занятия: с ботушарство, хлебарство, лозарство, земледелие по местний обичай на сиромасите в града ни; а най-главний, собствений и досмъртний му занаят беше керамидарството, от който изкарваше си поминъкът и доколкото помня аз, поминвахме си малко-много човечки, сир. без крайна оскъдност, макар и не дотолко охолно. Той беше съвършено неграмотен, [1] но затова пък беше снабден с чудна паметна дарба.

 

Майка ми Мария (жива още, 85-годишна) [2], дъщеря на Гьорета (Георгия) Стрезов, беше му втора жена, тъй като първата му била умряла на 1832 год. от първата холера, като бе оставила четири деца, три женски и едно мъжко, Георгия. Момите отпосле, около 1842—1843 год., умряха от охтика, а Георгия на 24-та си година, през 1854 год., биде в Букурещ коварно убит на леглото си от един негов другар.

 

Аз на татка ми бях пето чедо, а на майка ми първороден. А след мене родиха се и други много, от които обаче досега живи останали само един ми брат Петър и една сестра Екатерина.

 

На 7—8-та си година почнал съм да посещавам за пръв път гръцкото ни тога първоначално училище, в което, по обичая, съм учил ръкописан гръцки буквар, «вечерница» тога наричан, а подир него октоих и сетне псалтир. Наскоро, след една година, паднах от оточна болест в нозете, от която едвай след девет месеци бидох избавен, благодарение на тогашний изкусен хирург грък, пок. Анастаса Превезан.

 

На десетата си година повторих да посещавам училището и следвах до половината от 17-та си година или до 1850 год., когато по причина, че татко ми зле се разболя от очебол — съвсем ослепя (след четирегодишне боледувание и съвършена слепота оздравя пак и през няколко години още поработи), бидох принуден да оставя учението и да търся някое средство за прехрана както за мене, така и за цялото ни семейство,

 

 

1. Причината на неграмотността както негова, така и на мнозина негови съвременници била грубото обхождение на тогашните прости учители. Той, буен по натура, за малко някое престъпление в училището или у дома бил строго наказван, от което отчаян избягвал из училището и се криел из разни скривалища.

 

2. По-сетнешна бележка. Майка ми се помина на 30-й януарий 1900 тод., на 90-годишна възраст; а брат ми Петър се помина на 25-й юний 1898 год. на 55-годишна възраст.

 

състояще се тога от родителите ми и нас тримата техни чада. Както вече се вижда, поради бедността ни, аз нямах счастието да се изуча повече — да свърша някое висше учебно заведение, макар и да не липсваше у мене ученолюбива искра. Всичкото ми учение прочее състоеше се тога в толко само, колкото можеше да се добие в III клас на тогашните гръцки — елински — училища. Чужд язик освен гръцкий, на който се учехме, не познах никой. А за толкото малко учение аз най-вече дължа на ученолюбивата си майка, която денонощно работеше — плетеше мрежици, — за да ми купува (татко ми не пристигаше) прескъпите тога и скудни гръцки учебници. Ако ли може да се каже, че днес зная нещо повече, отколкото съм научил в училището, то дължи се, първо, на особените ми залягания и неуморими трудове; и, второ, и особено, на здравите учебни основи, които единствений ми учител, вуйко ми Янаки Стрезов, положил у мене, върху които могло е да се гради и повече. Аз не познах друг учител освен него отначало и до конец. [*] С българската писменост се запознах по-сетне, във време на учителствуванието ми в Охрид и другаде, както ще се каже на потребното място и време.

 

Прочее на 1850 год., 22-й май, по съвета на някои приятели и роднини, предприех да уча кожухарский занаят, който в това време в родний ни град цъфтеше (а беше почнал вече да прецъфтява). Как съм гледал на него и как съм минал времето в малковременното си чиракуване на тоя занаят, не ща тука да споменвам; ще кажа само, че като никаква наклонност към никой занаят у мене не съществуваше и като се притеснявах да съживувам с кожухарското простолюдие и да се съобразявам с простичките му, често груби нрави, притеснението ми достигна дотам, щото не след много време се разболях и не могох да оздравея, догдето след два-три месеца не напуснах занаята и се вдадох на първото си занятие — учението. Действително, не следвах отново в някое училище, нито имах други учебници, а си преговарях изучените и това ме удовлетворяваше. При това и малката библиотека на вуйка ми Я. Стрезов, който наскоро се завърна от Атина, не оставях неразрита.

 

През есента на същата 1850 година, понеже поменутий ми учител г. Янаки Стрезов отиде в Атина, за да довърши науките си, а училището в Горно Влашко село (Охрид), където дотога учителствуваше, а аз ученичествувах, овдовя, поканен бидох аз да го заместя временно и слугувах като учител-наместник цели шест месеци с плата 250 гроша за половина го-

 

дина, цена, която, на моята съвършена скудост, видя ми се превелика.

 

С какъв труд и притеснение съм учителствувал тога, аз само мога да зная, тъй като третокласен ученик същ и на 16—17-годишна възраст, принуден бях да преподавам на I и II класове и още и малки ученици, около 50 на брой, да уча на четмо и писмо, според тогашните метода и обичай. Но радостта ми и мисълта, че съм учител, надвиваха всичко. Да описвам подробности о тому излишне считам.

 

Идущата 1851 год., при всичко, че махалците искаха ме за учител и занапред с удвоена даже плата (1000 гроша), но като сам съзнавах своите научни сили недостатъчни за учителствувание, а да ги поумножех в някое по-високо училище не беше ми възможно, с прискърбие и със съкрушено сърце прибрах се вторий път при занаята си, когото още за две години следвах по 2—3 месеца на годината, а пак го напущах по същата причина на болест, произходяща от същата причина на притеснението ми. Това ми болествено състояние най-после ме принуди да напусна решително и еднъж завсегда занаята и да мисля вече пак отново за учителствувание.

 

Но да се наема за главен елински учител съществующите ми сили не ми позволяваха, а да придобия още нямах възможност. На тие времена на мода беше нововъвеждающата се тога ланкастерска или взаимноучителна метода за първоначалните училища, за която усещах се доста силен и не ѝ се боех да се наема на нея.

 

Прочее, пак по съвета на учителя ми г. Я. Стрезов, който всекога през живота ми, а особито в младите ми години, е бил мойт ментор — единствений ми съветник — и който след две години беше се върнал от Гърция като университант и занимаваше първото място между елинските учители в крушовските училища, реших да изуча ланкастерската метода и с тая цел в есента на 1853 год. отидох в Битоля при един негов приятел, пок. Атанас Анести, който тога беше един от най-добрите взаимноучители-педагози и изряден краснописец, свършивш Атинското педагогическо училище — Διδασκαλεῖον и скоро дошъл от Гърция. При него седох шест-седъм месеци и изу чих методата, краснописание, от което дотога бях лишен, и чъртане.

 

В това ми шест-седъммесечно в Битоля пребиваване имах честта за пръв път да се опозная с покойния Д. Миладинов, който тога занимаваше служба като главен учител в битолските елински училища, а за пръв и последен път с брата му

 

Констанстина, който учителствуваше в Магарево, а понякога дохождаше и в Битоля при брата си.

 

Оттам през месец май отидох си в Охрид, където две години наред, до 1856 год., заедно с г. Я. Стрезов, който беше напуснал вече Крушово, учителствувахме: аз като взаимен учител, а той като елински — първата година в частно училище, с частни от учениците плати, а втората в общинските градски централни училища.

 

През май 1856 година, по някои причини, които ще се кажат другаде, принудени бидохме и двамата да оставим г. Охрид: г. Янаки Стрезов отиде в г. Корча, където учителствува три години наред, а аз в Струга, където тоже учителствувах три години, до 1859 г., след които пак се върнахме в Охрид и двамата и учителствувахме още по две години, до свършъкът почти на 1861 година.

 

Оттам през месец октомврий същата 1861 година услових се в Прилеп, където учителствурах като гръцки взаимен и главен учител цели четири години, до м. октомврий 1865 год., когато, поканен няколко пъти, се услових и отидох в Кукуш като български учител. Там учителствувах най-много време — 6 1/2 години, от 1865 до 1872 год., откъдето само поради семейни нещастия се преместих пак в Прилеп. Там за втори път учителствувах една и половина година като български учител.

 

През месец октомврий 1873 год. бидох поканен в Битоля за по-пръв между българските учители и нещо като управител на всичките тамошни български училища и служих една учебна година. На отиванието си оттам за у дома през месец юлия 1874 год. разболях се пътем и няколко месеци наред лежах си у дома болен. Тая година е първата, която съм изгубил без служба, и то поради болестта ми.

 

През есента, месец август 1875 год., се появи размирицата в Ерцеговина, след която, както е известно, последваха българското въстание и Руско-турската война, която трая до началото на 1878 година. Тога не смеех да изляза вън от родното си място, за да търса служба, та бях принуден да се тая у дома си. А в такъв случай, за препитание, открих частно българско училище под название «Съревнование», което държах година и половина.

 

В началото на 1878 год., когато военните действия между двете воюющи сили се прекратиха и ставаше между тях примирие и Св. Стефанский наречен договор, [*] по едно подозрение аз бидох принуден да се отстраня от отечеството си и на февруарий същата година през Солун и Дедеагач минах в Едре-

 

не; а оттам през България, та в Сърбия — Белград, като пиперен търговец, където преседох до конеца на месец август същата 1878 година.

 

Тога, като се мислеше, че всичко вече е умирено, аз слязох от Белград по Дунава и железницата Русчук—Варна, през Църно море и Цариград, та си дойдох в Охрид, където намерих трите си деца осиротени от майка, която беше умряла на 30-й августа. От този последний случай принуден бидох да седа у дома празен една и половина година, догдето тие поотраснаха. Татко ми беше умрял вече още на ноемврия 1873 година, а оставаше старата ми майка омаломощена като майка на сирачината. В това разстояние аз поучителствувах по 4—5 месеци в Охрид (Месокастро) и Струга, но като общините, омаломощени от предшествующите събития, не можеха да ме поддържат, през марта на 1880 година принудих се и аз да отида в свободната вече България, за да търса и заема някоя служба, както мнозина вече нашенци бяха намерили, между които и брат ми Петър, който тога беше училищен инспектор на Самоковский уч. окръг. И първо през България отидох в Пловдив. Оттам, по споразумение с н. пр. Методия Кусев, отидох в Цариград да се вида и споразумея с н. бл. екзарха за отваряне българ. училище в Солун. По негова заповед от Цариград отидох в София при министрите и обратно пак в Цариград и оттам в Солун под име учител, където учителствувах една година и турих основата на българската гимназия. Идущата година, по интригите на някои от събратята ми учители, бидох преместен в Кукуш, където учителствувах една не цяла година, понеже, по едно второ подозрение, което ще се изложи другаде, бидох принуден да .избягам в Пловдив, където преселох от м. януария 1882 год. до Великден същата година. Тога се върнах обратно в Кукуш и седох там до свършъкът на учебната ми година. За идущата учебна 1882/1883 год. бидох преместен пак в Солунската гимназия, където изпълнявах следующите четири служби: а) учител, преподавател на гръцкий язик в гимназията: б) иконом-управител в девический пансион; в) член-секретар в пансионерската комисия; г) общ счетоводител по съдържанието на българските там училища и пансиони и общински секретар. След свършванието на тая година заместих се в службата от три едно по друго лица, от които двете умряха от тежката работа, вследствие на която добиха си охтика. Тога аз, повикан телеграфически от Екзархията, отидох в Цариград, зз да заема служба на втор редактор при кроений български вестник. Несполуката обаче да се издей-

 

ствува правителствено позволение за издаванието на вестника, след 11-месечно фамилиарно пребиваване в турската столица, принуди ме да отида в Пловдив, за да търса някоя служба, но не вече учителска. В тоя последен град седох от 15-й септемврий 1884 год. до 27-й юний 1885 год., без да сполуча онова, що търсех. В тая последня дата тръгнах от Пловдив и дойдох в Самоков, дето тога беше брат ми и се занимаваше с адвокатство. В Самоков седох цели три години без собствена работа, тъй като в това временно разстояние в България станаха три-четири важни събития: съединението на бившата И. Румелия с Княжестро България, 6-й септемврий 1885 год., Сръбско-българската война, ноемврий 1885 год., изпъжданието на I бълг. княз А. Батенберга, 9-й август 1886 год., и избранието и дохожданието в България на днешний княз, н. ц. в. Фердинанда I. Вследствие на тия събития, като нямаше абсолютна тишина, нямаше и как да търса служба, която получих едвай през месец юний 1888 год. — нотариус при Сливенский окр. съд. Но и в това празно време аз не седях съвсем празен; напротив, тога най-много работех: събирах материал за сборника и нареждах готовия.

 

От Сливен през първите дни на мес. декемврия същата год. бидох преместен на същата служба в Ст. Загора, където само 28 дни седох и през мес. януарий 1889 год. бидох пак преместен във Враца за II мировий съдия. След година време пак от Враца бидох преместен в Орхание за I мирови съдия. Подир година време, на 1892 год., мес. февруарий, бидох уволнен от службата. Дотука се свърши моята учителска и чиновническа кариера. Следователно от тая дата подадох прошение за пенсия, която и получих, а следвам и до днес да получавам.

 

В тези последни години, именно от 1890 год. и насетне, почнах да издавам сборника си и до днес издадени са вече осъм книги освен издадените три през 1885 год. в Пловдив.

 

През мес. ноемврий 1892 год. разболях се от лоша болест, за изцерението на която четири месеци безполезно лежах в Александровската софийска болница, а оттам във Виенската хирургическа клиника на Алберта. Там, след една радикална и сполучлива операция, лежах два месеца, след които върнах се обратно в България и се заселих не вече в Орхание, откъдето тръгнах за соф. болница, а в Самоков, дето и до днес живея.

 

След връщанието ми от Виена в Самоков лежах още година и половина, догдето оперираната рана съвсем се затвори и аз съвършено оздравях.

 

Въобще в учителствуванието си всекога съм бил сполучлив

 

и честит, както ще се види подробно в описанието на всекоя година и на всекое място, където съм имал честта да служа, получавал съм добра плата н никога не съм оставал празен. Ето колко ми бивала платата: в Охрид първата, 1854 год. получил съм 800 гроша, втората, 1855—1856 г. — 2000 гр.; в Струга трите години — по 3000—3500 гроша; в Охрид, обратно, две години, 1859 до 1861 год., по 45 лири; в Прилеп четирите години от 4 до 5 хил. гр.; в Кукуш седъм почти години от 65 до 72 лири. В Прилеп и Битоля през 1872—1874 год. по 72 лири. В Солун, Кукуш и Цариград по 120 до 160 лири турски. В България като чиновник от 230, 250 до 285 лева месечно. Обаче във фамилнарно и здравствено отношение бил съм най-нещастен, както ще се види непосредствено:

 

Освен първото на детинството ми боледувание и последнето, през 1892—1893 година, аз през целия си живот бил съм телесно слабичък и само добрата храна и редовната диета ме са крепили да не свърша с живота си досега. А по-лошето, че други домашни скърби никога не липсвали от мене.

 

На 1858 год., когато учителствувах в Струга, в училището ми имаше една скромна и даровита 12-годишна мома, Елисавета, дъщеря на пок. Д. Миладинов. Аз, макар още и да нямах време (тога бях 24—25-годишна възраст), нито състояние да мисля за женитба, но, едно, трогнат от естествените ѝ дарби и малко-много развитостта ѝ (което у нашите страни тога беше рядкост), а друго, от желание да се свържа по-тясно и по-цвърство с един такъв мъж, какъвто беше покойний ѝ татко, реших, макар и със свян, да му изява намерението си и му предложих да ме удостои с чедото си за моя бъдъща дружка през живота ми. Покойний от подобни чувства, както изрично сам казваше, подбуден, с радост прие предложението ми и незабавно на 30-й октомврий същата 1858 година направихме условията и обикновените в подобни случаи обряди се извършиха — аз вече оттога се броех зет на Д. Миладинова.

 

Но бъдъщата ми съпруга беше още малка, а и слабичка в науката, та трябваше и време имаше да следва още, за да се поусили, на което всички бяхме съгласни; всички се въодушевлявахме от еднакви радостни и благонадеждни чувства: «Когато ще свърши науките си и си дойде брат ми, често казваше покойний ми тест, ние тук или в Охрид, или пък в Битоля ще отворим българско училище, българска гимназия и пансион; учители имаме и ще имаме; ето ни и една учителка; а за други още, ще даде бог; пари не ще ни липсат, да е жив

 

българский народ» (но всекога той подразумяваше и руска парична помощ).

 

Но колко пъти човек бива излъгван в златните си надежди! Колко пъти въображаемите му съкровища стават на въглен! (Нека се утешаваме с това поне, че ако покойний не вкуси от плодовете на надеждите си, то ние поне доживяхме да ги видим осъществени не само в Охрид и Битоля, а в Солун, в отечественото място на св. равноапостоли Кирила и Методия, в по-добър център на отечеството ни, отколкото предполагаемий от него.) След две-три години, когато условеното време за женитбата ни приближаваше вече, покойний, предаден от гръцките владици, на 16-й февруарий 1861 година се грабна от постелката му, отведе се като ъзник в охридските, битолските и цариградските темници, където, заедно с брата му Константина, кръвнишка ръка хвърли ги в гроб, отровени по всекоя вероятност. [1]

 

Ние тога принудени бидохме да жаляме за две-три още години и да отложим женитбата си. От друга страна, не след много време се разбра, че аз, независимо от поменутото злощастие, бях бил и по друг начин излъган в надеждите си; защото скоро се узна, че оная, на която възлагах толкози надежди, не била телом здрава — страдала била от «къртейчина»,

 

 

1. За житието на тия двама приснопаметни братя слушал съм да говорят и гледал съм, че пишат различно, един от други по-неточно и по-невярно. Ето как историците често биват излъгвани в истинността и подлинността на източниците, от които чърпят историческите си сведения. Най-приблизителното до истината за тяхното житие се говори в «Българската илюстрация», която е чърпала от писаното на руски или, по-право, превела писаното от пок. Р. Жинзифова, който можел да напише по-вярно за Константина Миладинов, с когото живял повече време в Русия, а за Димитрия по-малко, доколкото могъл да знае от двегодишното му с него в Прилеп и Кукуш съживуване. Мислещем си, че аз бих могъл по-точно да напиша за тях, тъй като на последните им години, които са най-важните в живота им, съм живял с пок. Димитрия и със семейството му, а и в самите му страдалчески дни, като съм водил тайна с него кореспонденция, [а] съчинил съм напоследне «Материали за житието на бр. Миладинови, Димитрия и Константина», които материали през 1884 год. излязоха на бял свят чрез печата. [*]

 

а) Жално, че не съм могъл да опазя едно поне от тези важни писма, Пращани мене из затворът му; но каквото ми е писвал, запомнил съм горе-долу и съм го споменал в житието им.

 

шкрофули, болест, от която твърде рядко се спасяват страждущите от нея и на която най-после и тя биде жертва заедно с три мили рожби. Тя след женитбата ни едвай живя само шест и половина години.

 

След шест месеци постъпих във втор брак, в когото бидох много по-злощастен, отколкото в първийт, тъй като той се прекъсна подир една година, след нещастна първа рожба на втората ми съпруга, в която рожба жъртвуваха се както майката, така и новороденото.

 

След година и половина влязох и в третий брак, който тоже едван пет години и половина трая, именно до 30 августа 1878 год. От него останаха ми три съвсем невъзрастни сирачета, две мъжки и едно женско, за изгледванието на които принуден съм бил да пренебрегна благоприличие и святиня на някои обряди. . .

I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.

 

ЧАСТ ПЪРВА. 11-ГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА ГРЪЦКИЙ ЯЗИК ОТ 1854 ДО 1865 ГОД. [1]

 

1. ПЪРВО, ДВЕГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ В ОХРИД ОТ 1854 ДО 1856 ГОД.

 

 

За да бъде изложението ми по-вразумително за станалите събития през двегодишното ми учителствувание в споменатото място и време, нужни са предварителни някои познания за това място, които не трябвало би да се пропуснат незабеле-зани.

 

Никой не може с чиста съвест да каже, че в гр. Охрид, като от незапаметно време от българи населяван, не е бил служил някога в църквите и в училищата му матерний на населението българский язик, но кога именно той се бил заместил с гръцкий, тоже днес никой не знае. Разни мнения и предположения има за времето на това замествание, но едни от други по-неверни и по-неточни. Вярното е, че много време преди уничтожението на независимата Охридска архиепископия, сир. преди 1761 година, гръцкий язик в Охрид е служил за тълковател между бога и българското на града население, както и между науката и това последнето. Доказателства за това има няколко:

 

а) в находящийт се църковен св. Климентов кодикс, който датира от 1677 година, между многото със зелено мастило патриаршески подписи и подписите на синодалните владици ни един подпис или какъвто и да е протокол не се намира писан на български, а всите до един писани са на гръцки; [2]

 

 

1. Учителствуванието ми чисто на гръцки язик не било 11 години, а само три, от 1854 до 1857 г., а от 1857 до 1865 год. е било смесено или преходно. За по-подробно разяснение виж в бележката под Звездица в началото на втората част от настоящето описание.

 

2. Имаше и друг, собствено патриаршески кодикс, по-стар от днес съществующия, който, както казва почит, д-р Константин Робев, датирал отпреди 600 години, който обаче на 25-й януария 1861 година изгоря заедно с цялата къща на братя Робеви, където бил се пазел уж за по-безопасно. В него, казват, протоколите и подписите както на архиепископите, така и на синодалните владици били писани все на българaски. По всекоя вероятност в него трябва да са се намирали и много исторически важиости, които биха най послужили за разяснение на много още тъмни въпроси по Охридската архиепископия. Същий г. д-р К. Робев казвал ни, че пок. Михаил Бодлев разказвал му, че когато бил в Германия, той намерил в Мюнхенската библиотека друг един охридски по-стар кодикс или, според по-нови сведения, едно съчинение от охридский архиепископ Димитрия Хоматиана, [*] «Кодикс» наричано и много важно за историята на Охридска архиепископия. [**] Тоя Михаил Бодлев извлякъл бил от това Д. Хоматианово съчинение много бележки по тождеството на Първо Юстиниановата архиепископия с Охридската. Сега казват очевидци, че това списание се намирало във Виенската държавна библиотека.

http://www.youtube.com/watch?v=SKTdRjQbtf4

http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/index.html

 

КУЗМАН П. ШАПКАРЕВ
(1834-1909)

Един от първите български фолклористи и етнографи К. Шапкарев е роден в Охрид, където при вуйчо си Я. Стресов получава и първоначалното си образование. Неговата учителска "практика започва от момента, в който заедно с Я. Стрезов открива частно училище и продължава повече от 30 години. След Освобождението К. Шапкарев прекарва известно време в Пловдив, като нотариус в Окръжния съд в Сливен, в Стара Загора, като мирови съдия във Враца, в Орхание (дн. Ботевград). От 1900 г. е редовен член на Българското книжовно дружество (дн. Българска академия на науките). Но учителската дейност е една от основните в живота му: К. Шапкарев учителству-ва в Струга, в Охрид, в Битоля, в Кукуш, в Прилеп, основава мъжка и девическа гимназия в Солун. Навсякъде, където учителствува, подпомогнат от други ярко изявени български възрожденски дейци, той въвежда обучение и по български език, по българска история. За нуждите на своята широка и новаторска учителска практика К. Шапкарев написва и издава няколко учебника: „Български буквар . . ." (1868), ,,Голяма българска читанка" (1868), „Майчин язик . . ." (1874), „Кратко землеописание" (1868), „Кратка свещена повестница ..." (1868), тъй като учебниците, пратени му от Пловдив (от Хр. Г. Данов и Др. Манчев), били недостатъчни. Учителската дейност на К. Шапкарев е толкова сериозна, че някои изследователи наричат времето на неговото учителствуване нов етап в развитието на българската просвета. Той самият взема дейно участие в учителските събори, свикани в Прилеп, където се разискват професионални и обществени въпроси. Едновременно с напрегнатата си учителска дейност К. Шапкарев участвува дейно в обществения живот — сътрудничи като дописник на много вестници и списания (Цариградски вестник, Гайда, Македония, Право, Съветник, Читалище, Българска пчела и др.). Публикува статии като „Описание на Кукушкия каймаклък", „Описание на учебните заведения в Кукушко", „Полеянска епархия", „Охридските девически български и гръцки училища" и др. Поддържа връзки с много възрожденски дейци. Така на Г. С. Раковски изпраща народни песни и сведения за черковната борба. Познавайки отлично миналото и настоящето на народа, той постоянно полеми-зира с погрешни схващания: „Сръбските великоидейни напрежения и нашите учени" (1888), „Няколко бележки върху македоно-славян-ския сборник на П. Драганов" (1895) и др. Активно се интересува от въпроси, свързани с езика, бита, историята на народа си. Като най-съществен резултат от тези интереси се появяват неговите етнографски и фолклорни проучвания: Сборник от народни старини. Събрал в Македония К. Шапкарев. Т. III. Български народни приказки и верования. Пловдив, 1835 ; Русалии. Древен и твърде интересен български обичай, запазен и до днес в Южна Македония (1884) ; Сборник от български народни умотворения (1891—1894). Ето как формулира самият К. Шапкарев необходимостта от издаването на този си труд пред българското правителство: „Най-главната причина, поради коя то в сегашно време най-много желаех да се издаде сборникът ми, е тая, че появлението му щеше да осветли учений славянски свят по-осязателно в неоспоримостта на правото ни по отношение на наро-донаселението в ония македонски страни, върху които най-много претендират съседните ни народности сърбите и гърците." Сборникът е издаден с помощта на М. Дринов и Ив. Шишманов. Към материалите, публикувани в сборника със завидна за времето си филологическа прецизност и филологически коментар, К. Шапкарев се отнася много сериозно по отношение на тяхната достоверност. Не са пренебрегнати отделни варианти на приказките и песните (тъй като представят извънредно широка географска област), а накрая е приложен и показалец. К. Шапкарев оставя и огромно богато ръкописно наследство, днес в архива на Българската академия на науките.
http://www.promacedonia.org/bugarash/prerodbenici/shapkarev/shapkarev.html




Гласувай:
1



1. pegas08 - Да знаем и
24.11.2009 15:06
да помним!
цитирай
2. panazea - Да се знае истината!
24.11.2009 15:39
Пегасе , благодаря!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: panazea
Категория: Технологии
Прочетен: 5012513
Постинги: 3418
Коментари: 11142
Гласове: 53640
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031