Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.11.2009 12:22 - Григор Пърличев ч.2
Автор: panazea Категория: Технологии   
Прочетен: 1460 Коментари: 0 Гласове:
1



http://www.promacedonia.org/gp/avtob-index.html

ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"АВТОБИОГРАФИЯ"
 
10.

Търгнах през августа 1849 с 1500 гроша. На пъти, в село Пателе, като исках да превежа раната си, видех, че течението на гноя беше секнало и раната беше в пълно заживание, и писах на майка.

Требваше да мина през Лариса – пътувание дълго, но за то по-евтино. Когато оставихме Домоко и прехвърлихме турско-гърцките граници, един гърк, търговец, мой спътник, слезе от коня и целова земята.

– Стъпихме на елинска земя – каза он.

Слезох и целовах земята.

– Боже мой! колко тази земя е червена!
– Да! зачтото е упита от кръви.

Веднага направих неколко стиха, които и декламирах с пророческо въодушевление. Опиванието ми се усили, когато отдалеч видех прочутий  [1].

В Атина се явих пред университетските власти, за да се запиша в  [2]. Ме изпратиха при  [3] да държа изпит. Он ме изпита само по елинский, ми даде едно чудо похвали и степен " " [4]. Същий ден се записах студент на медицината и намерих жилището на три Робевски юноши, ученици на гимназията, до които имах писма и аманети. Те ме запознаха с г-на Иоанна Сапунджиев, охридянин и вестникар. Он като виде бедността на дрехите ми и бледността на лицето ми (Бех съвършено изнурен от пътуванието и за дълго не можех да се наситя на хлебец), ме попита колко пари имам и като чу че имам хиляда гр[оша], се стресна.

– Не ти стигат – каза он.
– Стигат ми. Само хлебец ми треба.
– Само с хлебец не се живее.
– Аз само с хлебец досега живел съм,
– Слушай, има тука едно богато завещание от един македонец, жител на Блац и наречен Вельо. Това завещание е обречено изключително за стипендии на бедни македончета. Почакай!

Тъй каза и записа.

– Подпиши се.

Се подписах.

– Дайте това прошение на министра Пайкос, дано ви приеме за стипендиант.

Подадох прошението, но по пусту. Пайко ми каза, че всичките места са заняти. Късно после аз се уверих, местата са заняти почти изключително от туземци. Тъй като не бех влюбен в медицината, често пишех стихове и ги излагах по черните дъски на университета, и с благодарение слушах похвали; като късоглед, слушах физика, ботаника и химия отчаятелно-небрежно. Но най-умразен от всите предмети беше ми анатомията. В анатомическия амфитеатър много пъти един и същий леш лежеше повече от 10 дена и то заради немане другий. Там очевидни беха човеческите жалкости, които ми правеха повече впечатление, нежели смрадната воня; не само сам аз не ядех месо, но и другиго да видя, дето яде, не можех търпи. Един ден ни донесоха пресен леш на ангеловидна жена. Зех да обдумвам некой и другий стих, когато влезе в стаята прочутий анатомист Дамян, родом из Костур. От радости блъснаха му очите. Он удари тържествено лешът по бедрото, за да покаже, че е влюбен в науката. Незабавно излезох от стаята. Никой ничто не ми забележи. Студентите беха неограничено свободни и необвезани под никакво задължение. Професорите само преподаваха, а никога не изпитваха. Те ни диктуваха от ръкописите си (Почти вси предмети беха ръкописни), а ние пишехме. Чтом чуех некоя язична нихна погречика, ми се струваше, че небото пада и често си позволявах да я поправя. Разумева се, че аз пишех най-бързо и най-чисто. Дългите ми в Охрид преписвания в това ми помогнаха. А за язика аз имах право да мисля, че на много професори мога за дълго време да им преподавам. Нито можеше инако да бъде: гърцката политика беше – да знаем само гърцкий, а ничто друго. Олимпиос, професор на хирургията, който ме лечеше даром (Горнята рана беше ми се подновила), ми забележи още от начало на годината, че по-добре е да се запиша във филологията, но черна беше орисницата ми и ме повлече.

Не обичах съучениците си. Във всекоя им дума се трудех да намеря гордост. Наистина, те, ако и да се надграбваха вси над ръкописите ми, за да си препишат, но заради българското ми произношение и заради бедността на дрехите ми, постъпваха почти презрително с мене. Когато костурските майстори вървеха к вечеру пред университета и си говореха, българский, те (съучениците ми) казваха:  = "ево ти минат воловете", късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното честолюбие, тлеех от гнева и не можех да го излея...

Към средата на учебната година, преди да се довършат париците ми, предложих на Робеви да им преподавам френский. Те имаха учител французин, когото никак не разумеваха. Аз бех готов да им преподавам за половина плата. Робеви приеха, и аз бех честит.

На 25 марта 1850 беха призвани на конкуренция всите елински поети. Офицер Залокоста се призна за най-даровит от вси и цар Отон тури лавровий венец на главата му. Он беше доста слаб и жълтичък от заниманията си. На музика, на разходка, където беше той, там и аз: бех му како спътник. Се чудех как човек толко ничтожен видом може да бъде венчан поет. Се взирах в него с благоговение. Можех ли аз да не говея, когато вси пърстом го показваха и хвалеха? "Нема елин по честит от него; цар Отон, който го венча, не е ничто пред него. Императори что триумфирали за славни победи, не са ничто пред него. За него и земний живот е рай."

За обезгрижение на майка писах й, че аз, слава богу, в Атина добивам по некоя и друга парица, и притурих даже отде и как добивам. Писмото си приключих в Робевските. Такава била е всекога наивността ми. Робеви в Охрид разпечатиха не само своите, но и майчино ми писмо, и в час заповедаха на детцата си да се учат френский у французина. Детцата ме оставиха.

Беше ме посетила пустата бедност, чахотлива и люта как оса, с коси разплетени, с лице смугло-бледно, с очи горящи в глъбоки впадини.

На г-на К. И. преписах целата философия на Иоанна Филипов за два талира. Такво беше условието, но когато ги зех, исках да го ударя с них по лицето. “Търпи душо – казах си аз, – има и по-зло”.

Наистина друго зло ме постигна: г-н М., който беше ми дал най-мрачната стаица на къщата си под наем (пет драхми на месец), като виде, че не мога веч редовно да му плащам, каза ми.

– Има тука един доктор, искрен мой приятел. Да идем при него да те види да не си болен.
– Аз си имам доктори, които ме лечат даром.
– И той даром ще те лечи.
– Не съм болен.
– Си! Си! како не си!

И имаше право; аз бех болен от бедности. Г-н М. като виде, че не ща да ида при неговия доктор, го доведе сам у дома. Доктора изпита благородните органи и ги намери съвършено здрави; даже и болната ми нога функционираше тъй също, както здравата. При все това он ми каза:

– Сега се свършва учебната година и вси студенти ще се разпърснат. Добре е да си идеш у дома. Уверявам Ви, че пътуванието ще ви бъде много полезно.

Аз знаех твърде добре, че треба да се махна от къщата и въобще от Атина, но де да намеря пътни разноски? Божий промисъл всичко устроява. Г-н Коста Симовик, битолчанин, се готвеше да си иде у дома и ми даде колкото требваха пари за пътувание, с надежда, че за скоро ще му ги платя. Пуста надежда! Симовик требаше да чака дълго време.

Търгнахме с параход през майя 1850. Занимавахме третото положение, кувертата. Валя силен дъжд. Ден и нощ безсънен, с отворен шатър, седех над книгите си, за да ги упазя от мокрото. Като стигнах у дома, майка ми забележи, че коремът ми е по-голем от обикновеното, но отечествений въздух скоро ме оправи. Молих охридските първенци да ме приемат да им служа в училището, но тие беха си условили учителя. (Тогава един само учител наимаше всичките класове.) За 3000 гр. се услових в Белица за певец и учител (звукар и класен). Там природата виде ми се чудесно хубава. Скромний, синий подлеск (менекше), който балсамираше въздуха с упивателната си миризма, богатите конопища, обработани от неуморни домакинки, силната покрай потока растителност, дето се светкаха безбройни светулки, високите ябълшници, нагнати под тяжестта на неимоверно големи и вкусни ябълки, ме заставиха да стихотворствувам и без да ща. Там служих две годин, но понеже телесната чистота там беше много пренебрегната и бех често принуждаван да ида пеш в Охрид, за да се отърва от нечисти насекоми, ми омързна беличкото общество и търгнах за Битоля да търся късмет. Там принесох една охридска летница г-ну Симовичу и му платих около 240 гроша. Там три месеци седох на хан и късмет още не се явяше. Отидох в Прилеп и казах г-ну Х. И.

– Дошъл съм да Ви служа за никаква цена: не ще ли ме приемете?
– Те приемаме, но колко сакаш?
– 3000 гр.
– Ние ке ти дайме 2500 гр.
– Съвсем мало ми давате.
– Доста ти е.
– Приимам, но контрат не Ви давам.
– Что требат контрати олан.

След пет месеци получих от охридските първенци писмо, с което ме канеха да им служа за 3600 гр. годишнина. Имах за зимание от епитропа в Прилеп около 400 гр., които нито дързнах да потърся, и незабавно търгнах. Посред чаршия г-н Х. И. запре кираджията ми, ласкателно ме хвана за ръка, ме посади в магазата си.

– Къде вака, синко?
– В Охрид.
– Зачто?
– За учител.
– Колко ке ти дадат?
– 3600.
– Немой, синко: ние ке ти дайме 4000.
– Не бидва.
– Ке ти дайме 4500.
– Не бидва.
– Ке ти дайме 5000.
– Не бидва.

Х. И. урони неколко сълзи.

В Охрид служих шест години. Сега веч имах повече от 5000 гр.

– Нано! ке ходам в Атина.
– Ходи, синко: къде ти е добро, ходи!

Търгнах и през августа 1859 пристигнах и се записах второгодишен студент на медицината, но, разумева се, пишех и стихове. Тога бех започнал поемата си " " [1]. Знаех, че требаше да се предаде поемата на изпитателната комисия най-късно на 13-й февруари, но не знаех, че подписът на съчинителя треба да се намира в затворен плик, над когото да фигурира един от най-добрите стихове на съчинението му; и тъй я подадох (поемата), подписана просто: Г. Е. П. На 25 марта 1860 председателя на комисията, г-н Рангавис, пред многобройна публика, за да оценява представените поеми, като почна от най-слабите. Начело на публиката фигурираха г-н Орфинидис, признан и венчан поет, и Вернардакис, професор на филологията, обата светло-весело и твърдо уверени, че ще получат венецът, или поне паричната награда. За мене, както и за безбройни други зрители, стол, разумева се, немаше. Но когато Рангавис каза: "Най-после имаме една поема, много по-малка от другите и надписана " ", тогава усетих в себе едно неописано вълнение, каквото никога не съм усещал; тогава никой не би ме познал: бех вън от себе си – явно, че мой беше венецът.

Подробно описвам тези обстоятелства, за да знаят юношите, че чрезмерната радост е по-убийствена от скръбта. Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, но за възвишение на народната. Дотолкова ние, българе[те], сме били ругани и презрени от всите народности, чтото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, дето всека хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключим, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие редко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всите зла, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всите добрини. Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Като слушал съм всеобщите над българщината ругания, целий живот съм прекарал с мисълта, че не струвам ничто. Тази съща мисъл ме отстранявала от най-високите кръгове на обществото, без които никой не бива знаменит гражданин, нито списател. Верно е, че горделивий никога не прокопсува, но верно е такожде, че и който презира себе си, е самоубийца. Първия грех, разбира се, е по-опасен; но ние, българе[те], треба да се пазим повече от втория: треба да уповаваме на силите си, на трудовете си.

После Рангавис указа на некои недостатки на " " – друго волнение, противно на първото. После загърмеха в устата му звучни похвали, каквито никога не беха били чувани през миналите десет години на поетический подвиг – трете, най-силно и убийствено волнение.

Дълго, даже и неприлично би било да пиша все, что се казало за " " в тържеството и после във вестници цел том не стига. Любопитний може да прочете тогава издаваемото периодическо списание  [2] или  (не добре помня), че в нея Рангавис вмести целото изложение на изпитателната комисия. Най-после Рангавис каза:

– Изпит[ателната] комисия явява, че тази година тази последня поема я счита за първа и дава венеца на " ".

Он не каза и "паричната награда". Зачто? Венецът стоеше на великолепно украшена маса пред Рангавис, но он не ме повика да ми го даде пред публиката, както ставаше другите години. Зачто? Главната причина е, че не му миришеха на гърцкий звучащите в поемата имена:  [3]

Не явих никому радостта си и се оттеглих преди да се разпърсне събранието. Един мой съученик ме стигна (вървех бавно).

– Да не страдаш от нечто?
– Да! от тупания на сърцето.
– И аз тоже. Ела ще те поведа на луканта. Днес имам да те частя. Елинската литература се сдоби с извънредна поема.

Он ме взе алабраца.

– Напротив – му казах, – аз имам да Ви частя.

Отидохме у Варнава, прочутий тогава готвач. Се смаях, като се огледах в огромното там стъкло приличах на човек, изтлел от тригодишна треска. За себе поръчах рибина чорба, любимото си ястие. Съркнах един път, а вторично не могох да вкуся: остана ястието непокътнато. После отидох у Рангавис и му явих, че съм съчинителят на " ". Он ме прие много ласкаво и с тържествен глас повика госпожата си и ме препоръча.

– Ви посвятихте половината на наградата на каквото и да е благочестиво дело.
– Да! тъй писах и не се отрицам.
– Тая щедрост много Ви препоръчва, а другата половина?

Тоя странен въпрос ме учуди.

– За другата половина – прибави он – Ви не писахте ничто.
– Другата половина треба за мен: не съм богат.

Видно беше, че отговорът не му се ареса и он замълча...

– Чухте ли какви похвали аз Ви сплетох?
– Да! Вам нито можно е да говорите против съвестта си ...

Тутакси он узна суровостта на отговора.

– От каква сте възраст?
– 30 годишен.
– От каква сте народност?
– Българин.
– Не е можно българин да има черни коси и черни очи.

На това не отговорих, но приковах очите си в неговите. Он наведе своите.

– Не ли Ви сами от амвона казахте, че от произношението на една само дума можете да познаете всекого дали е елин или не, а аз нито думата елин не мога да произнеса, какта Ви я произнасяте.

Рангавис онеме. Разговорът стана несносен и се оттеглих. След три дена ме повикаха универ[ситетските] власти. Първий въпрос беше:

– От каква сте народност?
– Българин.

Замълчах.

Мoжете ли изусти неколко стиха на " "?
– Всичките, ако щете – и почнах да изустявам.
– Стига! – ми казаха.
– Но с това не можете се увери, че стихотворението е собствено мое: аз и чужди стихотворения изустявам. За да се уверите, дайте ми тема, каквато щете, и върху нея да сложа неколко стихове.

Останаха смаяни. Те беха напълно уверени, че стихотворението не може да [не?] [4] бъде мое.

– Искаш ли да те пратим в Оксфорд или в Берлин да се учиш на общий счет?

... Узнах, че целта им беше да ме посвятят на гърцка служба, и казах:

– Нужда велика е да ида у дома си.

Встана ректора и ми подаде лаврата, от която висеха свилени кардели с краските на елинското знаме, и ми преброя 500 драхми.

– Другите 500 – каза он,– съгласно с Вашето писмо, ги подарихме на един твърде беден студент на богасловието.
– Добре сте направили, дето не сте позволили да позная този богослов; ще се срещаме тука всекий ден с него и ще се срамуваме друг от друга.

Наградата беше в сребро, когато требаше да бъде в злато. Като напълних всичките си джебове (кърпа немах) с пари: "Те ме считат за хамалин" – казах си в себе. После ректорът ми подаде и ръкописът и каза:

– Печатайте го скоро, че публиката с нетърпение чека ...

Тоя същий ден Орфанидис ме покани да ида у дома му с ръкописа. Отидох (че он ми беше учител). Он го прочете с големо напряжение, како да желаеше да намери някоя погрешка, поне правописателна. После он ми говори sans facons [5]:

– Има много ученици, които в Атина добиват вместо учение разврат; има други, пратени за друга наука, а се занимават с друга. Те не мислят никога, че треба да държат изпит и че в изпита най-добри ученици се сбиват, зачтото се намират в страдателно положение.

Узнах на къде мерит Орфанидис, зех си ръкописа и се оттеглих. При излизанието ме срещна  [6], мой съученик.

– Зачто ти тука у тоя развратник? (Орфанидис беше мразен заради прежнето си поведение).

Казах му причината.

– Да живееш! ти му ... даде плесница, каквато... Но знаеш ли?
– Какво?
– Обща радост е в Атина, че ни са явил  [7]. Тъй поне казва баща ми. (Баща му беше гимназиарх, който чтом виде ръкописите ми, благоволи да се познакоми с мене и многаж ме канеше у дома си, и пред многочленното си домородство обичаше да ме хвали заради скромност).

– Недей така говори: страх ми е да не се възгордея. Страх ми е от песента Ваша как от сиринската. Искаш да ме издигнеш на висина, както орелът – желката, но опасно е падение от високо.
– Ну! за това и баща ми те обича, както мене, зачтото не се гордееш.

Един ден изяви желание да ме познае Михаил  (Бодле, охридянин, отличен юрист и министър правосъдия). Он беше, против своя характер, много весел и е чудеше с моята апатия, ужасно и болезнено студена. Излишно е да разказвам все, что си говорихме.

Докле се печатеше " " се издаде указ от Отона да получавам 35 драхми месечна пенсия. Тоя указ, от когото никога не рачих да се възползувам, както и всичките ми документи, и неколко поетически и прозаически съчинения ги предадох в София на покойника Висковский, тогавашний директор на библиотеката, в присъствие на неговия помощник г-на Синвирский, на съхранение. Он ги тури в стаята на дирекцията. Сега нито зная каква съдба постигна многоодишните ми трудове.

Не се забави и подаръкът (60#) от Евангелис Заппа, комуто, по съветът на Ивана Сапунжиев, посвятих поемата си, като на основател на новите Олимпийски подвизи.

Преди да се издаде поемата ми, следваше полемика между Орфанидис и Рангавис. Рангавис отговаряше; и аз не оставах назад. Видно, че отговорите жегнаха Орфанидиса. Он пак, как професор, ме повика у дома си. С цел да ми вдъхне омраза против Рангависа, он ми каза:

– Постоянно проповедвам, и устно, и писменно, че ти, г-не, имаш  = добър вкус; а Рангавис вчера в професорската стая те нарече  = глупец.

– Вярвам: то си има причините си. Но как може да ме нарече "глупец" оня същий, който писмено, пред целия свет, ме сравни с Парасия и с Фидия, и казва, че " " е произведение на чудотворно длато, и че всекий там стих е чист бисер? Не е ли глупец онзи, който си противоречи? Ох! Колко аз презирам таквия същества! Даже и похвалите му аз презирам.

– Недей говори така: он до небесе те възвиси.
– Да! Но он не съгледа в поемата ми творчество в кование нови думи:  [8]. Он похвали чрезмерно и разпалено малките преимущества, а най-великото преимущество, нито го похвали, нито го усети.
– Зачто прочее му помагате и пишете против мене?
– Искахте ли Вам да помагам? Като пишете против Рангависа, значи, че не удобрявате решението на целата комисия, а тая Ви постъпка е прямо докачение против мене (един от комисарите беше и С. Куманудис, родом от Одрин, който от произношението се познаваше, че не е грък. Он беше отличен елинист и латинист и похвален поет).

Сега вече имах пари, колкото никога не бех виждал, и си позволявах да посещавам и кафене, и театър, и добри гостилници; но стомахът ми, който до преди месец лесно смилаше огромни количества хлеб, сега вече беше съвършено слаб. Како всекий юноша, како всекий новообогател човек, не отдавах никаква цена на парите и ги точех безсмислено; но съвременно и казвах си: "Пърличев! Не точи така! Да не те посети бледноликата."

След неколко месеца наистина бедността пак ме посети. Но като бех напълно уверен, че чрез ново некое стихотворение ще добия пари, бедността не ме плашеше толко, колкото общата против мене умраза на атиняните, която от ден на ден се увеличаваше. Те ме обичаха много и много повече от сина и брата, докле се надеваха, че в сърцето си ще дам место на гърцките идеи, на елинский дух, но като видеха, че аз обичам народността си повече от живота си, всички, както по условию, ме изоставиха; никой мой приятел, ни съученик, ни съотечественик не ме поздравяваше. Един само Яким Сапунджиев остана ми верен. С него често се разговаряхме за отечество.

Турих основа на друга поема, несравнено по голема от " " и надписана " " [1], над която работих почти година; но не зная за каква, причина, празникът на поетите, който от 1850 до 1860 се празнуваше редовно всека година, не се отпразнова в 1861 г.

Един ден дяконът на Руската, в Атина, църква, с много нажален тон ми каза:

Погинаха в Цариградските тъмници братия Миладинови и ... може би отровени. Това четох днес в "Дунавский лебед".

Останах как статуя недвижен и безответен, но сърцето ми кълнеше гърцкото духовенство.

Прибрах вещите си. Поемата " " оставих на г-на И. Сапунджиев, го молих да я подаде на комисията не по-късно от 13 фе[вруари] и търгнах с твърдо решение да гина или да отмъстя за Миладинови.

Стигнах в Охрид. Класен учител другий немаше, но първенците държеха училището затворено и не ми предлагаха служба, докле получих писмо, чрез което клисуряне ме канеха да им учителствувам с 10000 годишнина. Разпърснах това известие в града. Тутакси Стефан Папа, инак наречений Владиков, най-влиятелний в Охрид чорбаджия, който видом и умом приличаше на историческия Richelieu [1] и беше гонител на все, что е българско (Че беше законен наследник на митрополита Калиника) повика у дома си първенците и мене и ми каза:

– Истина ли е, че клисуряне ти давали 10000 гр.
– Да! – и му показах писмото.
– Ние немаме сила да ти дадем повече от 6000, но те молиме да не оставяш татковината и т. н. (Он имаше три сина и искаше да си ги възпита с градски пари.)

Без никакво колебание казах, че предпочитам 6-тех хиляди охридски пред 10-тех клисурски. Видно беше у всички задоволство.

– Донесете ... да му направя контрат и да му се подпишем.
– Не е нужда: имам вера на думата Ви.
– Ето човек! Аферим на той, что го учил.
– Ето ти даскал – прибави Стефан Владиков, – какъвто треба, а не както И. С., който ни представи за подписване един контрат по-дълъг от газета; контрат с 24 члена.

Наистина това мое доверие и безсребреничество беха, може би, самите причини на дългото ми в Охрид служение, през което с помощта на Якима Сапунджиев побългарихме съвсем погърчений г. Охрид.

С ентусиазъм каза ми Стефан Владиков:

– Встани, ръкувай се.

Дължен беше всекий новоусловений учител да се ръкува с условителите, както нова невеста е дължна да целува на гостите десница, па макар и крастава да е. Се ръкувах първо със Стефана Владиков и усетих в ръката си тяжест.

– Никому до днес – каза он – не съм предплащал, но тебе ке ти предплащам заради честността твоя.

Като ме гледаше смирен и срамежлив, он верваше, че от уважение към него съм такъв; нито можеше помисли какъв пламен гори в гръдите ми и че не мога да обикна човека, който с обвинения клеветнически уби моего учителя. Толкова он уповаваше на силата си. Толкова он беше влиятелен, необзорно-грозен, блажено-безгрижен; но не беше и психолог.

Тога първо се удостоих да направя майце си бунда (дълга сукнена дреха, подвита с кожух). Когато й я поднесох, много пъти ме целуна: она никога не беше носила таква дреха. Облече си я и излезе по улицата. Постъпката й беше ангелски горделива. Райска подсмивка разтегваше набърчените й устни: както верваше в бога, тъй също верваше, че и вси съседки ще се радват наедно с нея. Ни един ден в живота си не бил съм толкова блажен, колкото тоя ден. Жени и девойки я обиколиха и се оттеглих.

Кои беха причините на това общо към майка почитание?

Да ви разкажа неколко от них.
Върлувало ли дете в некоя къща? – Майка беше поканена да го вразуми. Скарали ли се невеста с всекърва, или девер със снаха, или ятърва с ятърва – там майка призвана. Както телото й беше железно, тъй и викът й беше генералский. Трепереха от нея развратните. Разболел ли се некой – никой не можеше го окуражи, както майка. Когато хирургът от немарение оставяше болния да тлее от треска, докле се появи глава на отока, майка с изострена борина правеше операцията, изваждаше легени гной и получаваше благословии. Чудесно нечто! Нейните кури никога не се помрачиха от несполука. Колкото Ескулап мразеше мене, толко обичаше нея.

Многаж от нея наказаните развратни детца я наричаха "Мустаклията". Вистина майка беше мустаклия и не се сърдеше за тоя епитет, но горко на ония детца, които аз чул съм бил да я наричат така: влекъл съм ги немилостиво за коси по пространните охридски ридища – бех в пълната си сила, упит от идеи и утопии и не знаех ни дума от педагогия. Да ви кажа и друго: описаната в " " Неда не е друга освен майка, и Нединото сновидение – майчино ми сновидение. Толко е верно, че майчина любов помага и в списанията.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: panazea
Категория: Технологии
Прочетен: 5012475
Постинги: 3418
Коментари: 11142
Гласове: 53640
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031