Кирил Философ и българската азбука :: Йоаникий папа Витанов

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

30.11.2009 15:07 - Йоаникий папа Витанов

Автор: panazea Категория: Технологии

Прочетен: 3473 Коментари: 2 Гласове:

Йоаникий папа Витанов (†24 март 1853 г.) - един от последните големи български зографи. Принадлежи към тревненския зографски род на Витановците и е син на папа Витан Цонюв. Животът му е забулен в легенди. Единствените запазени писмени свидетелства са летописът на поп Йовчо от Трявна и едно писмо до Йоаникий от неговата съпруга. От летописа на поп Йовчо е известна само датата на смъртта му, докато годината на раждане е все още неясна. Ако се съди по най-ранната му подписана икона от 1814 година, може да се допусне, че той е роден около 1790 - 1795 година. Наследствотото на тревненския майстор наброява над 150 икони, лично датирани и подписани от него. Той е изографисвал множество храмове, сред които сливенските църкви "Свети Димитър", "Свети Никола", "Света София" и "Света Петка" в село Сотиря, храм "Св. великомъченик Георги" в Русе, Габровския Соколски манастир и други. Майстори от Тревненската школа са също Досю Коюв, Захария Цанюв, поп Димитър Кънчов и др. Йоаникий е съвременник на Захарий Зограф от Самоков (починали са в една и съща година). Извън речника: Йоаникий папа Витанов. Йоаникий папа Витанов oк. 1790/1795 - 24 март 1853 http://www.pravoslavieto.com/art/shkoli/trevnenska/1790-1853_joanikij_papa_vitanov.htm
Йоаникий папа Витанов - един от последните велики иконописци на Тревненската школа, България и света Предполага се, че Йоаникий се е родил около 1790 - 1795 г. Син е на големия тревненски образописец папа Витан и племенник на брат му Симеон Цонюв, с чието творчество има най-голяма близост. Най-ранната датирана творба на младия иконописец е от 1814 г., но и преди това той сигурно е работил в иконописното ателие на Витановци. В 1815 г. той вече е утвърден майстор в иконостаса на габровския храм "Св. Йоан Предтеча". След това срещаме негови творби в десетки храмове в Севлиево ("Св. Илия", 1819 и сл.), Габрово ("Св. Троица", 1820), Трявна ("Св. архангел Михаил", 1820 и сл.), Сливен ("Св. Николай", 1831; "Св. Димитър", 1832; "Св. София", 1836 г.), Соколския манастир (1833), Велико Търново ("Св. Николай", 1837), Килифаревския манастир (1843), Казанлък ("Св. Йоан Предтеча", 1846), в църквите в тревненското село Енчовци (1848), в дряновското село Бучуковци (1849), Елена ("Св. Богородица", 1851), Дряново ("Св. Никола", 1852), в манастира "Седемте престола", в манастира при сливенското с. Сотиря и други. В много от тези случаи от неговата ръка са изписани цели иконостаси с десетки образи от царския, апостолския и празничния редове, царски двери, надиконостасни разпятия и пр. - стотици икони от огромен опус, който очаква своите изследователи. Досега са намерени много малко "сведения" за живота на тревненския иконописец, а всъщност сведенията са премного и се съдържат в самите творби. От една страна, по тях можем да очертаем пътя на Йоаникий по прашните друмища на тогавашните български градове и манастири. От друга страна - което е несравнимо по-важното - иконите са живо свидетелство за Пътя на иконописеца. Той не ни е оставил своя физически автопортрет, но всяка икона от ръката на този ангелорък тревненец е духовен автопортрет на неговата душа: "чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и добри плодове, безпристрастна и нелицемерна" (Яков 3:17). От 1853 г. е датирана една от последните му творби. До самия край на живота си ангелският тревненски майстор е рисувал божествените образи и най-вероятно е починал в мир под погледа на последната си икона. В летописа на поп Йовчо от Трявна четем: "1853, 24 мартъ преставися Йоаникий поп Витановъ". Ангелският иконописец знаменателно предава Богу дух в навечерието на най-ангелския празник Св. Благовещение.
В своя фундаментален труд "Български възрожденски майстори" Асен Василиев пише: "За този опитен и деен художник... не ми се удаде да събера сведения." Някакво смътно предание твърди, че Йоаникий бил монах, "който с особено усърдие и трудолюбие рисувал икони". Василиев с основание отхвърля тази легенда: Йоаникий не е бил монах. Сега разполагаме с документи, от които личи, че е бил женен и е имал поне едно дете. Но в тази липса на сведения и в това легендарно монашество има нещо много показателно: християнската скромност и смирението на големия майстор на иконата. Истинските иконописци са именно онези, за които "не ни се удава да съберем сведения". Те са съвсем чужди на егоцентризма и на стремежа към слава, който е тъй характерен за западноевропейския Ренесанс. У нас първият представител на егоцентричното направление в изкуството е самоковският зограф Захарий Христович. За неговия кратък живот има преизобилна документация, включително и поне 4-5 автопортрета в тържествени пози. Подобни "майстори" са любимци на повърхностните изкуствоведи и писатели. Неслучайно за Захарий Зограф са написани няколко книги, а образът му украсяваше и българските банкноти. За Йоаникий не само, че не е написана нито една книга, но няма и нито една по-обемна статия. Липсва изследване, посветено на творчеството му. Време е да узреем за мисълта, че именно тези най-тихи и скромни иконописци са били истинските. А тяхното себеотрицателно поведение не е скромничене, а съвсем реална преценка на собствения им труд. Защото не те са "великите" и "гениалните". Не те са дори истинските автори на иконите, които рисуват. Когато иконописецът е истински, не той е авторът на иконите, които излизат изпод ръката му, а Църквата, Преданието. Когато иконописецът е истински, авторът на иконите, които излизат изпод ръката му, е Светият Дух. Истинската иконопис, най-възвишеното достояние на човечеството в изобразителното изкуство на всички времена и народи, попада в плен, когато нейната родина - територията на Източната Римска империя - пада под агарянско иго. Този процес започва през VII в. и завършва през ХV в. Империята умира, но иконата продължава да живее благодарение на великото Предание на Църквата. Умирането на истинската иконопис става по-късно и то не под гнета на ислямските властници, а под влиянието на бляскавите бесове на западноевропейския дух: човекобожието, "хуманизма", егоцентризма, новоезичеството, Ренесанса и техните реформационни и революционни наследници. Този светски дух прониква в Русия (особено след Петър I), в Гърция, Сърбия, Черна гора, Влашко (особено от ХVIII век нататък). Благодарение на своята изостаналост в отстъпничеството България - без да го осъзнава - се оказва последната крепост на истинската иконопис в първата половина на ХIХ век. Последните истински майстори на боговдъхновената образопис са Димитър Томов х. Икономов от Банско, Димитър Христов от Самоков и Йоаникий папа Витанов от Трявна. Тримата принадлежат на едно поколение и са родени към края на ХVIII век. Църковен вестник, брой 23 за 2003 година.

Нагоре