Тайните на древното минало на Европа – съществуването на палеобалканската писменост, или за това как траките през историята „изгубиха“ своите букви; дали в античността траки и елини са писали с еднакви знаци, и кога всъщност са възникнали основите на древните български писмености, познати ни от по-късните извори с названията „кирилица“ и „глаголица“. Или, накратко, тук ще обсъждаме въпроса за

ТРАКИЙСКАТА ПИСМЕНОСТ

    „Преди известно време, в интервю за списание „Български дипломатически преглед“ директорът на Института по тракология проф. Кирил Йорданов изказа мнение, че траките са били безписмени.“ – пише Тодор Христов в статията си „Траките и тяхната писменост“. /Т. Христов. Тракийска писменост няма, траките са безписмен народ. – Електронна публикация: https://numizma.com/magazine/.

    Но за да се твърди, че траките са били безписмени, би трябвало да бъдат представени доказателства.

    А доказателства, но за обратното, безспорно има. Например надписът от тракийското скално светилище Белинташ, открит от бургаски туристи през лятото на 2006 г. (сн. 1). Този надпис потвърждава тезата, че нашите предци в Родопите са имали писменост, по-ранна от гръцката.

    Надписът е намерен в Белинташ – едно от светилищата на жреческото племе беси в Родопите, – посветено на бог Сабазий. В края на 2008 г. същият е заснет, измерен и документиран от археолога Борислав Бориславов, служител в Националния исторически музей. Текстовото поле е дълго 70 см., височината на знаците е 20 см.: това е поредица от 14 или 15 знака, издълбани в хоризонтална скала на възраст V-IV хил. пр.Хр.

    Надписът е безспорно доказателство, че прототраките не са били безписмен народ и в отделни случаи са записвали послания върху скали (а дали само там?), ползвайки пиктографски знаци.

   

Снимка 1. Надпис от тракийското скално светилище Белинташ, открит през 2006 г.

     Сензационен в случая е не фактът, че при Белинташ е открит надпис, а наличието на знака IYI и то в самото му начало (сн. 2). Този знак, обикновено свързван с българите, е намиран и в други тракийски светилища (напр. местността Щут край с. Ситово, област Пловдив). Традиционната българска историография обаче твърди, че преди 681 г. българи в Родопите не е имало.   

Снимка 2. Възстановка на скалния надпис от Белинташ, с наличие на знака IYI в началото.

 

    Възниква резонният въпрос: как тогава най-значимият и характерен български знак – този на върховния български бог – се е появявил много преди Христа, изсечен върху свещените скали на едно тракийско светилище?

    Може би отговорът на този въпрос ще натежи върху везната в полза на автохонната теория за произхода на българския народ, според която българите са коренното и най-старо население на Балканския полуостров, разселило се оттук в други земи, и завърнало се впоследствие (част от него) в прародината си под предводителството на българските канове Аспарух (Исперих/Еспор) и Кубер. Надписът от Белинташ се явява сериозен аргумент в полза на тази теория, която тепърва ще получава все по-силна подкрепа с развитието на историческата наука и с подробното изучаване на хилядите свещени места из територията на днешна България.

    В древните исторически извори старите българи многократно са отъждествявани с траките, но и археологическите данни показват същото: предците ни са били най-древния автохонен палеобалкански народ! Пак знакът IYI в руническия надпис от гр. Бяла, област Варна (сн. 3). Надписът е датиран към VІІІ-ІХ в., когато такива знаци са характерни за цялата територия на Първото българско царство (сн. 4, 5).

Снимка 3. Рунически надпис от гр. Бяла, област Варна.
Снимка 4. Надпис на камък от Плиска.		Снимка 5. Чаталарски надпис на Омуртаг.

 

    Дали все пак знакът (Ю)ВИ (ІYІ), записван върху камък по българските земи в продължение на цели 6000 години, през времето от V-IV хил. пр.Хр. до VIII-IX в. сл.Хр. включително, не сочи ясни индикации за приемственост в езика и писмеността на населението, което ги е обитавало от древността до края на Първото българско царство?

    Наскоро на територията на България излязоха находки, съдържащи линеарно писмо тип А и Б (предгръцка писменост, открита първо на остров Крит), които се съхраняват в Националния исторически музей в София. Например глинен „цилиндричен печат“ с текст на линейно писмо А от тракийското светилище при с. Драма, Ямболско. Тези знаци, два от които могат да са от линейното писмо Б, подсетиха специалистите за няколко стари находки от същия район, които още преди половин столетие бяха обявени за минойска писменост. Цялата тази серия от ранни епистоларни паметници доказва презморските контакти през II хил. пр.Хр. на тракийските племена, обитавали Черноморското крайбрежие, с жителите на о. Крит, о. Самотраки и обекти в Мала Азия (гр. Троя). Находките с надписи върху керамични изделия от Самотраки, както и тези от с. Драма в Югоизточна България, изместват ареала на разпространение на минойската писменост на север и североизток. /Електронна публикация: http://www.thracians.net/index.php?option=com_content&task=view&id=265&Itemid=68/.

    Немският лингвист Харалд Хаарман в книгата си „Загадката на Дунавската цивилизация“ пише, че пиктографската писменост, открита в България, Румъния и Сърбия (сн. 6, 7) е с около 2000 години по-древна от считаните досега най-стари писмености в света – египетската и китайската! Той доказва, че територията на днешните Сърбия, Македония, България, Румъния и Гърция, като и части от Украйна и Унгария, са били обитавани от цивилизация, която – според Хаарман – е развила може би първата писменост в света. По археологически данни, нейната поява може да бъде отнесена към VII хил. пр.Хр. /Х.Хаарман. Загадката на Дунавската цивилизация: Откриването на най-древната високоразвита цивилизация в Европа. Прев. Иван Златев. С., Изд. «Борина», 2015 с. 10-54; първо издание на немски език: 2011/.

    Изследването на Хаарман, базирано на откритите върху глинени печати (пинтадери) в България (Градешница, Караново, Варненско и Пловдивско), Румъния (Тартария) и др. древни писмени знаци на възраст повече от 6000 години, показват, че на Балканите е имало древна предпотопна култура, предхождаща с поне 2000 години културите на Египет, Месопотамия, Китай и о. Крит (сн. 8, 9).

    Една от находките, подкрепящи изводите на Хаарман, е дървената табличка от Егейска Македония. Тя била намерена през 1993 г. край костурското село Дупяк (називаемо на гръцки Диспилио) от екипа на Георгиос Хурмузиадис, професор по праисторическа археология в Солунския университет. Освен нея, по време на разкопките на неолитно селище на брега на Костурското езеро, излезли керамични съдове, дървени елементи от строителни конструкции, семена, кости, бижута, статуетки, музикални инструменти (флейти). Селището било обитавано от края на VIII до края на III хил. пр.Хр.

    Находката е обявена публично през 1994 г. на научен симпозиум в гр. Солун. Радио-въглеродният анализ на частично повредената и своевременно консервирана дървена табличка (сн. 10) дал периода 7260 ~ 5250 г. пр.Хр. Символите върху нея очевидно принадлежат към т.нар. култура Винча, т.е. тя се явява още един образец на писмеността на Дунавската цивилизация.

Снимка 7. Знаците на „Дунавската писменост“.

Снимка 8. Сравнителна таблица от книгата на Х. Харман (немското издание от 2011 г.), в която се съпоставят знаци от европейската протописменост, открита на Балканите, със символите на Линеар А (засега считана за Критска писменост), появила се поне две хилядолетия след европейската.

Снимка 9. Писмото Linear A заменило древното пиктографско писмо, използвано напр. върху диска от Фестос. Тук представяме глинена плочка, изписана с Linear A, от периода на новите дворци в Кносос, 1700-1450 г. пр.Хр.

Снимка 10. Дървената табличка от Дупяк/Диспилио, Егейска Македония (дн. Северна Гърция), 7260-5250 г. пр. Хр. /Ел. публикация: http://dic.academic.ru/dic.nsf/ruwiki/688780/.

   

    За съжаление, преди да бъдат направени тези археологически открития, мнението, че траките са безписмени са споделяли и други корифеи на официалната историческа наука, както и известни наши археолози, като покойния д-р Китов. Проф. Александър Фол обаче, поддържал тезата, че траките са имали писменост, но тя била използвана само от посветени – в затворения кръг на жреческото съсловие.

    Дали проф. Фол е имал фактическо основание за такова становище?

    Първо, следва да направим справка какво са писали античните автори по въпроса за писмеността на траките, фригите, пеласгите, македонците, пеоните, етруските.

    Страбон в своята „География“ /VII, 3/ и Херодот /История, VII, 73/ твърдят, че фригите са тракийско племе, което преди това се е наричало бриги. Те създали своя държава в историческата област Фригия в Мала Азия със столица град Гордий. До наши дни са се съхранили сведения за двама фригийски царе, цар Мидас и баща му Гордиас. Предполага се, че фригите са се преселили в Мала Азия от бреговете на Долна Струма в Македония през 1100 г. пр.Хр.

    Удивителна е лекотата и охотата, с която съвременните учени-елинисти предпочитат да забравят, че фригите са много по-древен народ от гърците. „Книгите както на фригийците, така и на мизийците“ – пише Страбон, – ни връщат във времената преди Троянската война.“ /Strabo, XII, 8, 4/. Възможно ли е това да е вярно, ако фригите и мизите са нямали собствена писменост?

    Когато се разискват тези неща, не бива да се забравя и факта, че една от гръцките думи за „плочица за писане“ е δελτоς (deltos), а тя идва от тракийски език. Идва от дума, чийто корен del – образува думите „длето“, „дялам“ или „дело“ (работа). Дори писател като Андротион, който недолюбвал европейските траки, дава категорично сведение, че траките в Мала Азия са били писмени /Fr. 36, Fr. Hist. Gr. (Mueller), Paris, 1843, t. 1, p. 375/.

    Платон признава, че гърците са заели и ползвали фригийски думи като „pyr“ и „hydor“. Павзаний съобщава, че е имало спор между фригийците и египтяните относно това, кой от двата народа е по-древен. /Plato. Cratylus: 410 a.; Pausanias, I, XIV, 2/.

    Херодот разказва /Hdt, II, 2/ как Псаметих провел опит, които го е убедил, че фригийският език е по-стар от египетския. Имаме право на възражения срещу фараонските методи на доказване, но определено спорът сам по себе си е отражение на общоприетите вярвания от онова време за това, кои са били най-старите народи. Ако фригийският език е бил на възрастта на езика на египтяните, или по-стар, само от това вероятността фригийската писменост да е предшествала гръцката придобива сигурни измерения. Наистина ще се уверим в това, като продължим нашето изследване.

    Кои са били фригите (или фригийците), които по времето на Троянската война са изписвали имената си върху своите щитове, пращали са писма до своите роднини, както и са си записвали различни гадания (сн. 11, 12)?

    Страбон отговаря: „Планината Бермион [слав. Кара камен, в Централна Егейска Македония – б.Ал.Д.]… в по-стари времена са я владяли бригите, тракийско племе; някои от тях се прехвърлили в Азия и името им се променило на фриги.“ /География, кн. VII, Фрагменти, 25/. Четири века по-рано Херодот също е записал, че „според думите на македонците, тези фриги са се наричали бриги, докато са живеели в Европа, и са били съседи на македонците. Но откакто някои си сменили местообитанието и отишли в Азия, името им също претърпяло промяна и станало на фриги“. /Hdt., VII, 73/.

   

Снимка 11. Фригийски надпис от Гордион, града на Мидас.		Снимка 12. Лемноската стела, считана за етруска.

 

   Смята се, че преселението на бригите от Македония в Анатолия се е случило между 1200 и 800 г. пр.Хр., след упадъка на Хетското царство. Малки групи бриги, след миграцията в Анатолия и разширяването на Македонското царство, продължили да живеят в Пелагония и около Епидамн.

    Павзаний споменава в „Описание на Гърция“, че фригите от териториите край река Скамандър в Троада се преселили на остров Сицилия /Paus., V, 25-6/. Отново Павзаний споделя, че фриги обитавали и територията на Гърция (Paus., X, 32-3). Атрей, бащата на Агамемнон и Менелай носел име като на благородника Отрей, посочен от Омир като предводител на фригите /Hom., I, 3, 186/.

    Страбон отива още по-далеч, обяснявайки, че една значителна територия – полуостров Пелопонес – получил името си от фригиеца Пелопс, който се установил там заедно със своите сънародници /Strabo, VII, 7, 1/.     Пеоните пък най-вероятно са наследници на мигриралото обратно от Мала Азия по поречието на р. Струма тракийско племе фриги, което тук смесило усвоените малоазийски влияния с тези на заварените местни траки и тракизирани илирийски племена. Пеоните дълго се отличавали от околните траки, въпреки династичните и други връзки с тях.

    Според античната легенда, предадена от Херодот /Herodotus, V, 13/, пеоните са преселници от Троя. Омир /Iliad, book II, line 848/ споменава пеоните от Аксиос (Вардар), че те участват заедно с балканските и малоазийските траки на страната на Троя срещу данайците. Омир, Херодот, Тукидит и други споменават като пеони племената: сиропеони, пеопли, добери, лаели, дерони, сапеи, граи, леи, орески, елимеи, еордеи, тимфеи, паравеи, алиндеи, синти, гортини и други, а агрианите направо са смятани за тракийско племе. /Христо М. Данов. Херодот като извор за историята на Тракия, Македония, Пеония и Западното Черноморие. – В: ГСУ-ИФФ, 8-106; Гаврил Кацаров. Пеония. Принос към старата етнография и история на Македония. 1921/.

    Пеоните най-вероятно са били смес на старите пеласгийски, илирийски и тракийски племена с наследници на колонисти от Мала Азия, възможно с т. нар. меони (пеони) от земите на древна Лидия – самите те смесени със съседните хети, както и с мигрирали там от Балканите тракийски племена на мизи, фриги, кари и малоазийски траки.

    Пеоните обособили свои държавно-племени образувания сред съседните племена, установявайки династични и други връзки с тях. Античните лелеги, хети, кари, лики, лиди, бриги, килики и други племена са били основното ядро на меоните или пеоните, живели първоначално на територията на древна Лидия (Мала Азия).

    Преселилите се на Балканския полуостров древни меони, в по-старите времена, възможно около 2000 – 1500 г. пр.Хр., са се интегрирали със сродните местни племена и останали в историята като пеони. В 687 г. пр.Хр. цар Гиг, основател на династията на Мермнадите в антична Меония, завладял престола на Хераклидите и променил името от Меония на Лидия. До Гиг Меония била управлявана от династията на Хераклидите, с последен цар Марсил /по Херодот, I, 7/. Пеоните в Европа обитавали поречията на реките (в долните течения) Места (Нестос), Струма (Стримон), Вардар (Аксий), Брегалница (Астиб), Бистрица (Халиакмон) и Черна (Ехейдор). Пеоните имали свои градове или т.нар. селищни центрове. Имената на някои племена са идентични с тези на селищните им центрове. Това се наблюдава при синтите, които са основали градовете Хераклея Синтика и Синда (на Солунския залив); Орестида на орестите (дн. Костурско); линкестите са имали Хераклея Линкестис; Добер бил на дероните и др. Известни са големи пеонски градове-крепости – изпълнени в циклопски градеж, – като само по долината на река Вардар те са: Ейдомене, Аталанта, Гортиния, Европ, Алкомена, Терма и др.     Разполагаме със свидетелството на Велей Патеркул, който е творил по времето на император Тиберий, че пеонците са умеели да си служат с буквите и с „прилагането им за изява на духа“ („In omnibus autem Pannoniis non disciplinae tantummodo, sed linguae quoque notitia Romanae, plerisque etiam litterarum usus, et familiaris animorum erat exercitatio.“ Book II. CX).

    Някои имена на градове-племенни столици в Пеония или въобще на държавно-племенните им обединения са били: Билазора (дн. Велес) на река Вардар; Балла на пиерите (дн. Палатица); Терма на мигдоните (Тесалоники); Антемунт на крестоните; Бригиз на бригите (недалеч от устието на Струма); Лебея – много стар град, прочут с козите си; Брусида на Охридското езеро; Синда на Солунския залив; Кидонитон – някъде в северна Пеония (предполага се, че са преселници от Крит); Кидрайон на р. Еригон; Галикон на крестоните на река Ейхедор (дн. Галико); Лета и Сер-Сирис на сиропеоните (дн. Сяр); Крусидон (Крусида) на мигдоните; Гортиния и Меланд на крестони и едони; Едеса-Еге на старите Егестей (Едестей), Паленон; Бизалтикон на бизалтите и други. Град Тоскион на юг от река Шкумба е разделял илири, македони и пеони.

    И така, стигаме до живеещите в съседство фриги и македонци. Какво още можем да научим за тях? Помпей Трог казва категорично, че в стари времена държавата на македонците се е наричала Ематия, а населението ѝ – пеласги. Това е било преди 757 г. пр. Хр., за когато се твърди, че македонската държава е управлявана от Каран. Някои градове в Тракия и Македония обаче продължават да бъдат наричани „пеласгийски“ чак до Пелопонеската война, след което старото название постепенно изчезва. /Thucyd., IV, 14, 109/.

Снимка 13. Карта от книгата „По следите на първите гърци" на проф. Ян Бест и Сибила фон Реден.

 

    Горната карта (сн. 13) е взета от книгата "По следите на първите гърци" на проф. Ян Бест и Сибила фон Реден. Те пишат, че седемнадесет века пр. Христа над 80%-90% от територията на Гърция е била населена с хора, наричани в античността траки. С бели полета са маркирани териториите, заети от елините, включително след миграцията им от Олимп до Пелопонес и "трансформацията" им до дорийци /Херодот, „История“, I, 56/. Тъмните полета са заетите от траките територии.

    Страбон също ни казва, че в далечното минало цяла Атика е била тракийска /4, VII, 7,1/ Тукидид също дава данни, че Даулис, наречен още Фокис (на север от Атика) е обитаван от траки още преди Троянската война (по времето на Терей) /10, II-29/.

    Херодот добавя, че пеласгите можели да добиват реколта от преди безплодни земи, което предизвиквало завистта на гърците, а също и че Атинският акропол е бил построен от пеласгийски архитекти. Вече споменахме, че в един момент пеласгите са властвали в морето, което означава, че са били вещи в корабостроителството и навигацията.

    Затова когато самият Херодот, бащата на историята, ни казва като съвременник, че пеласгите са построили Атинския акропол, ние наистина трябва да му вярваме.

    Вижте какво още е писал Херодот в своята „История“ /I, 56, 57/:

    „56… Лакедемонците и атиняните превъзхождат останалите, едните били от дорийския род, а другите от йонийския. Тези два народа наистина се отличавали от всички останали, единият бидейки в древни времена пеласгийски, а другият – елински. И докато единият [пеласгите – б.Ал.Д.] никъде не се премествал, другият [елините – б.Ал.Д.] непрекъснато бродел. По времето на цар Девкалион този народ живеел в земята Фтиотида; при Дорос, син на Елин, живеел в земята, която се намира в подножието на Оса и на Олимп и която се нарича Хистиайотида; откъдето кадмеите ги вдигнали, та се преселили в Пиндос – наричали ги македнони. Оттам пак се преместили и преминали в Дриопида, а от Дриопида дошли в Пелопонес и тъй били наречени дорийци.

    57. Какъв език говорели пеласгите, не мога точно да кажа. Но ако е необходимо, бих могъл да кажа, че като съдя по пеласгите, които и сега обитават намиращия се над тирсените град Крестон и които преди са живели в земята, наричана сега Тесалиотида, където били съседи на народа, наричан сега дорийски, както и по пеласгите, които основали Плакия и Скюлаке в Хелеспонта и които по-рано за известно време живели заедно с атиняните [в гр. Атина – к. и б.Ал.Д.], или като съдя по което и да е от останалите селища, които, бидейки пеласгийски, са променили имената си – та ако по всичко това трябва да направим заключение, бих казал, че пеласгите са говорели варварски език [к.Ал.Д.].“

    Херодот в прав текст пише, пише че елините, когато ги прогонили от Олимп кадмейците, се установили в подножието на планинския масив Пинд (Пиндос), а последствие напуснали това подножие и отишли на полуостров Пелопонес, но вече се наричали дорийци.

    Но най-важното в този текст е признанието, че „пеласгите… по-рано за известно време живели заедно с атиняните“. Всъщност Херодот би бил по-коректен, ако бе признал докрай истината, че Ксут, син на Елин, и Йон син на Ксут, са преселили племето си – йонийците – от своята родина Фтиотида в гр. Атина, където заварили по-старите жители – пеласите. А Дор, син на Елин и брат на Ксут, заселил по същото време своето племе – дорийците – в Пелопонес. И въпреки това текстът на Херодот спомага за изясняването на историческите факти.

    Така че занапред, когато срещнем твърдения от рода на „йонийците са гърци“ трябва да знаем, че това не е цялата истина, защото йонийците са елини, примесени с траки-пеласги.

    Херодот твърди също, че пеласгите (йонийците) не са напуснали своята територия. И още пояснява, че през XVI в. пр.Хр. техни колонизатори са заселили малоазийското крайбрежие, Хелеспонта и Егейските острови. А през VII в. пр.Хр., „изхождайки главно от Милет, основават колонии по черноморското крайбрежие“.

    Омир е познавал пеласгите в Додона, както и тези на о. Крит, и ги нарича dioi, тоест „удивителни“, или „богоподобни“ /Homer, Od., XIX, 177/. Пеласгите и македонците са били един и същ народ, и заедно с фригите по-рано са влизали в единната тракийска общност, което обяснява приликата между фригийската, пеласгийската и тракийската писмености.

    Ще цитирам и друг много интересен текст на Херодот, според който елините пък са получили своята писменост от финикийците: „58. Финикийците, които дошли с Кадъм… донесли при елините, заселвайки се там [в дема Беотия, където построили своя град Тива – б.Ал.Д.], многобройни и различни познания и най-вече писмената, каквито елините нямали преди това [к.Ал.Д.],… с тях първо си служели всички финикийци. С теченние на времето те променили езика си, както и формата на писмената си. По това време голяма част от околните области [демът Атика – б.Ал.Д.] били заселени от елини-йонийци; именно те заели писмената от финикийците и били обучени и с малки изменения във формата им започнали да ги употребяват; служейки си с тях те ги нарекли финикийски, тъй както справедливостта го изисквала, понеже финикийци ги били донесли в Елада [к.Ал.Д.]. От древни времена йонийците наричат папируса пергамент, защото някога папирусът бил рядкост и те употребявали вместо него пергамент от кози и овчи кожи; по мое време много от варварите още пишеха на такива кожи [к.Ал.Д.].

    59. Аз самият видях кадмейски писмена в храма на Аполон Исмениос в Тива в Беотия, издълбани на три триножника; повечето от тях приличат на йонийските. На единия триножник има епиграма:

    „В дар ме на бога постави Амфитрион от телебойската плячка.“

    Това трябва да е било по времето на Лайос, син на Лабдакос, син на Полюдорос, син на Кадъм. На другия триножник в хекзаметри се казва:

    „Скайос за свойта победа във бой със юмруци, в дар най-красив ме на Фоб посвети, на Аполон далнострелни.“

    Това трябва да е Скайос, син на Хипокоон, стига той да е посветителят, а не някой друг със същото име – живял по същото време, когато е живял и Едип, синът на Лайос. На третия триножник, пак в хекзаметри пише:

    „Този триножник през свойто царуване сам Лаодамас В дар най-красив го на теб посвети, Аполон далновидни.“

    Точно по времето на управлението на този Лаодамас, сина на Етеоклес, кадмеите били прогонени от аргосците…“ /Херодот. История, кн. V, 58, 59/.

    Херодот добре изяснява, че от елините точно йонийците са се възползвали от новата и чудна придобивка – азбуката, донесена в Елада от финикийския принц Кадъм. Всъщност Кадъмовият баща – цар Агенор – му предоставил кораби и войска, за да открие похитената си сестра Европа, с които Кадъм отплавал от финикийската столица Тир, находяща се на Левантското крайбрежие. След продължително каботажно плаване в Бяло море, покрай Троада и Тракия, Кадъм навлязъл в Егейско море и накрая акостирал на брега на Беотия, Елада, установявайки се там с хората си.

    Както казахме, сродно писмо са имали фригите в Анатолия, съседи на финикийците в Леванта, както и съплеменниците на първите – бригите, и на вторите – тирсените, – в Македония. Освен това, когато разказва за материята, върху която пишели древните – пергамент и папирус, Херодот не пропуска да отбележи: „по мое време много от варварите още пишеха на такива кожи“, т.е. много векове преди времето на Херодот – V в. пр.Хр. – „варварите“ (траки, пеласги, македони, бриги, фриги, троянци, тирсени, финикийци и др.) „още пишеха на такива кожи“.

    Кои, обаче са били пеласгите, описвани възторжено от Омир и Тукидит, Херодот и Страбон, и които заедно с фригите и илирите били считани за три клона на една и съща общност? Кой, е бил този богоподобен народ, който можел да добива реколта от преди безплодни земи, което предизвиквало завистта на елините, чиито архитекти построили, според Херодот, Атинския акропол /Hdt, VI, 137; Павзаний, I, XXVIII, 3/, който даже дава имената на архитектите – Агрол и Хипербий – пеласги от Акарнания, и който народ векове наред властвал без конкуренция в морето, вещ в корабостроенето и навигацията?

    Пеласгите са характеризирани като хора с висока култура и грамотност. Имало е десетки пеласгийски селища на планината Атон, в Тракия, по егейските острови и в Мала Азия. Херодот казва, че самотракийците са научили кабирийските церемонии от пеласгите /Hdt, II, 51/. Това е доста важно, защото се е вярвало, че Прометей – изкусен железар – е произлизал от Кабирите /Paus., IX, XXV/, а пък брат му Атлас бил прочут астроном. (Евсевий описва Атлас като брат на Прометей и твърди, че е бил добре запознат с астрономията, което карало хората да казват, че е „подкрепян от небесата“).

    Палеотракийското племе пеласги (Πελασγοί) е оглавявало най-старото население на Южните Балкани. Според древногръцките автори пеласгите обитавали Древна Елада преди елините. Пеласгите се споменават за пръв път в „Илиада“, където са представени като съюзници на Троя, изброени между тракийски племена, т.е. считани са за траки. Херодот и Тукидид разказват, че през V в. пр. Хр. все още има пеласгийско говорещи анклави сред елинското население /Херодот. История, I, 57; Тукидид. История на Пелопонеската война, I, 2-3/. Херодот споделя мнението си, че елините са заели от пеласгите повечето от боговете си и дава пример за почитането на итифалическия Хермес в култа на Самотракийските Кабири /Hdt, II, 51, 2-4/.

    Някои антични автори дават сведения за „пеласги-тирсени – предгръцки народ, обитавал някога Пелопонес и Тесалия преди идването на гърците“. Например Тукидит нарича пеласгите „тиренци“, другите автори – „тирсени“ /Thuc., IV, 109/. Е. Потие допуска преселване на пеласги от Гърция през Адриатическо море в Италия.

    Хеланик от Лесбос (V в. пр.Хр.) казва, че „ тиренците се наричали по-рано „пеласги“; те били прогонени от гърците и след като се заселили в Италия, приели името етруски /Josй J. Caerols. Helanico de Lesbos, 1991/. Това съобщават също Тукидид и Страбон, твърдейки, че 17 поколения преди Троянската война (1184 г. пр.Хр.) част от пеласгите се заселила в Италия (около 1750 г. пр.Хр.).

    Още преди няколко десетилетия академик Владимир Георгиев постави тезата, че трако-пеласгийският език е бил говорен в Югоизточна Европа още през неолита. Според него представителите на трако-пеласгийската общност са първите европейци, разполагащи с писменост. Владимир Георгиев е считал също така, че на о-в Крит през неолита, халколита и бронзовата епоха (7000-1600 г. пр.Хр.) са живели пеласги. „Преди нахлуването на древните гърци в Егея, на Балканския полуостров са живели родствени народи – пеласги, траки, телмили, лелеги и др., и езикът на пеласгите бил родствен на тракийския.“ /Траките и техният език, С., 1977/. Според Диодор Сицилийски /Diod.Sic., III, 67/, Алкидамант /8, 465/ и др. стари автори, траките и пеласгите са разполагали с писменост доста време преди гърците.

    Трябва да се отбележи още нещо много любопитно: пеласгите са споменати в „Библията“ под името филистимляни, а земите по поречието на р. Струма са се наричали в древността Палестина. В „Библията“ пише, че филистимляните са тръгнали от о. Крит, но според учените островът е бил само междинен пункт в преселението им. А.М.Кондратов посочва в книгата си "Атлантиды моря Тетис", че на брега на древния Епир е имало пристанище, наречено Палайсте, или Палайстинос, а долното течение на река Струма се е наричало в онези времена Палайстинос.

    За Херодот езикът на пеласгите, т.е. на завареното от гърците местно население, е „варварският“, а не някои от варварските, както би се изразил, ако считаше, че съседите са говорели на различаващи се помежду си езици. В подкрепа на това е написаното също от него, че „... [тракийските племена] носят много имена – всеки според областта си, но всички те се ползват от еднакви закони за всички неща...“ /История, I, 57/.

    Акад. Владимир Георгиев твърди, че тирсените-етруски – това са самите троянци, тракийско племе. „За родствената връзка между троянците и траките вече може да се съди не само от сведенията на египетските и асирийските текстове, не само от гръцките автори, но и от археологическите данни, както и от проучванията на езиковедите...“ /V.Georgiev. Introduction to the History of the Indo-European Languages, Sofia, 1981/.

    В нашата история изключително важна роля играе и тракийското племе мизи или мези, чието име е засвидетелствано както в Илиада, така и в по-късни извори /Ал. Фол. История на българските земи в древността. Първа част, София 1981, с. 85/. Според Страбон: „Книгите както на фригийците, така и на мизийците, ни връщат във времената преди Троянската война.“ /Strabo, 12, 8, 4/. В „Илиада“ мизите са споменати като съюзници на троянците /Илиада, 25 песен/.

    Въз основа на езиковедски данни е издигната хипотезата, че през бронзовата епоха мизите обитават земите на изток от река Морава и край Дунава, след което започва тяхното разселване в югоизточна посока, към Мала Азия, като достигат дори до Месопотамия.

    Някои автори (О. Р. Гърни, Бедрих Хрозни) приемат, че хетската експанзия в Югозападна Мала Азия през XIV и първата половина на XIII век пр. Хр. довежда до обратното преселване на тукашното население към Балканите, включително на част от мизите. След разпада на Хетската държава малоазийските мизи получили отново възможност за самостоятелно развитие.

    Херодот пише, че преди Троянската война мизите и тевкрите преминали през Босфора в Европа, покорили всички траки и достигнали до Йонийско море и река Пеней в Елада /История, VII, 20/. Той съобщава и друго, че венетите живеели редом с даките, пак тракийско племе, чиито земи са се простирали от границата с венетите до устието на Дунав /пак там, V, 9/.

    Според Страбон, даките и гетите са говорили един и същ език /VII, 3, 13/. Пак според него:„А гетите са обитавали от двете страни на Истър, както и мюзите, които също са траки и са еднакви с народа, който днес се нарича мизи. От тези мюзи произхождат също и мюзите, които днес живеят между лидийците, фригите и троянците. А самите фриги са бриги, тракийско племе, каквито са и мигдоните, бебриките, медовитините, витините и тините, и, според мен, също така и мариандините. Всички тези народи, разбира се, напълно са напуснали Европа, но мюзите (мизите) са останали там.“ /Страбон. География, кн. VII, 3, 2/.

    Друг източник от тази епоха дава сведения, че тракийското племе гети е имало собствена литературна традиция. В осмата година след Христа благородният Овидий – велик поет във „века на Август“ (Октавиан Август) – е бил пратен в изгнание в гр. Томи (дн. Кюстенджа) на брега на Черно море. Поетът прекарал там 10 години, бленувайки за дома си и пишейки често на своите приятели с надеждата, че те ще подтикнат Октавиан да позволи на изгнаника да се върне в Рим. Сред писмата на Овид има две, които са особено интересни.

    Първото е адресирано до „крал Котис от Тракия“, почти съсед на поета. Вероятно става дума за един от последните одриски царе – Котис VII. Ето какво може да се прочете в него:

    “Никой крал не е бил по-добре обучен и не е посвещавал повече време на хуманитарните науки. Твоят стих ми е свидетел, че ако махнеш името си, ще отрека, че го е съставил младеж от Тракия. Бистонската земя [Тракия – б.Ал.Д.] се гордее с твоя талант, че Орфей може да не е единственият поет от нея.“

    Второто писмо е особено важно. В него Овидий моли един от приятелите си, който се казва Карус за услуга, но също така казва: „Не бива да се маеш, ако стиховете ми излизат грешни, защото съм почти поет на гетски. Ах! Това ме засрамва! Написал съм дори поема на езика гетски, ползвайки варварски думи на брой като нашите: даже спечелих си слава – поздрави ме! Започна име на поет да ми излиза сред нецивилизованите гети.“

    Латинският поет е възхитен от младия одриски цар Котис, изпъкващ пред другите владетели с подготовката на философ и уменията на поет. Нас ни интересува обаче въпросът: Каква е била азбуката, ползвана от Овидий при написването на поема на езика на гетите по това време?

    Очевидно в древността Мала Азия и Балканите са били неразривно свързани – общ свят, обитаван от родствени жители, – което е дебело подчертано от античните автори.

Снимка 14. Карта на Мизия, провинция в Азия, между Фригия и Витиния.

 

    Историческата област Мизия се намирала в северозападната част на Мала Азия (сн. 14). На север и северозапад граничела с Мраморно море и Дарданелите, на запад – с Егейско море, на юг – с Лидия, а на изток и североизток – с Фригия и Витиния. Между Мизия и Витиния се издигал малоазийският Олимп, като Страбон твърди, че името на Мизия произлизало от лидийското име на бука (на древногръцки: μυσός), с който в античността бил обрасъл Олимп. / Страбон, кн.XIII, 1,22/.

    Мизия била населявана от фригийци (бриги), троянци и еолийци, т.е. мизийци, или собствено тракийски племена. За Страбон, езикът на мизийците представлявал смес от фригийски и лидийски. /Strab., VII, 3, 10, 12-13/. Главен град на Мизия бил Пергам, а големите ѝ градове – Кизик, Приап, Лампсак, Абидос, Аполония, Илион, Перкоте, Дардан, Александрия Троадска, Лариса, Милетопол и др. Според Херодот Пергам се наричала и цитаделата на град Троя (с друго име Илион). /История, VII, 43/.

    През 1870 година немският археолог Хайнрих Шлиман опровергал песимистите, като при разкопки в Мизия открил митичната Троя, правейки едно от най-значимите открития в историята на човечеството и доказвайки, че във всяко предание има поне зрънце истина, имайки предвид Омировата „Илиада“.

    Обаче Евсевий Кесарийски (265-340 г.) и Йероним Блажени (347-420 г.) пишат, освен за Мизия, провинция в Азия (между Фригия и Витиния) и за провинция със същото име край река Дунав (сн. 15, 16):

    „Има обаче и друга провинция със същото име при река Дунав. При завоюването на земите около Долни Дунав римляните нарекли областта Мизия. Предполага се, че те са нарекли областта така, заради старата слава на малоазийските мизи като отлични воини, известна още от Омир. С образуването на римската провинция Мизия, наименованието мизи се разпростряло върху нейните жители.“ /Евсевий. Църковна история, XVI/.

    Дион Касий Кокцеан (155~235 г.) е написал: „...тези ..., които живеят отсам реката и до земите на трибалите, се числят към провинция Мизия и се наричат мизи от всички, освен от живеещите наоколо“. /Historia Romana, LIV/.

   

Снимка 15. Карта създадена по сведенията на Клавдий Птолемей; вижда се, че Мизия се простира до река Днестър.

 

    През Средновековието едно от архаичните имена, често използвани от византийските автори за обозначаване на българите, е „мизи“, наред със „скити“, „мирмидонци“ и други. В „Похвално слово“ на Фотий Тесалийски (началото на XI в.), като „мизийски народ“ са определени поданиците на цар Самуил. В „Историята“ на Михаил Аталиат се твърди, че българите са бившите мизи. През ХІV в. византийските автори продължават да наричат „мизи“ предимно българите.

   

Снимка 16. Карта на Дакия и Мизия, изработена от Abraham Ortelius през 1595 г. по антични карти.

 

    Връщаме се отново към земите и племената на юг от Балкана, за да обобщим гореизложеното и го допълним. Споменахме, че за пръв път името „траки“ е употребено от Омир във втора песен на „Илиада“, където с това име е обозначено населението на Тракийския Херсонес: „...А пък Пейрой с Акаманта предвождаха всички траки, мирно живеещи покрай Хелеспонт бързотечен…“

    В античността днешният полуостров Галиполи бил известен като Тракийски Херсонес (на гръцки: Χερσoνησoς Θραικια), или Тракийски полуостров (сн. 17). Днешният Босфор пък е наричан в миналото Тракийски боспор, т.е „Тракийски проток“.

    В трагедията си „Алкестида“ Еврипид казва, че едно от собствените имена на бог Арес е Тракс. Според един от гръцките митове траките произлизат от митичния цар Тракс, син на Арес. Войнолюбието им идвало именно от това, че се явявали наследници на Арес, когото смятали за защитник на Тракия: неговият златен или златист щит бил държан в храма му във Бистония, Тракия.

    Има данни за негръцкия, тракийски произход на Арес. Така например, Софокъл го нарича „роден в Тракия“ /Софокъл. Антигона, 970/. Култът към Арес получил широко разпространение в Гърция и Рим, но хиляда години по-рано богът на войната бил почитан на остров Крит под името Арей. Епитети му са яростния, беснеещия, свирепия, името му е свързано с българската дума „ярост“. Освен това, Арес е бил почитан и от скитите, обитаващи степите на север от Дунава. Херодот пише, че Арес бил олицетворяван с железен меч. /История, ІV, 5, 60-63/. Клетвата на старите българи върху меча вероятно е свързана със същия древен култ.

Снимка 17. Френска карта от XVIII в. на п-в Галиполи (античният Тракийски Херсонес) и Троада.

 

    Присъствието на траките в Тесалия, Беотия, Атика и дори на остров Евбея е засвидетелствувано изрично не само от античните гръцки историци, но е отразено и в топономията на тези области, както и в гръцките митове. Някои тракийски племена се прехвърлили по островите на Егейско и Мраморно море. Особено плътно било тракийското население по островите, разположени в северната половина на Егейско море. Тези райони на Егея били наречени отрано Тракийско море. Не случайно някои от тези острови носят тракийски имена. Така например остров Самотраки. Името на острова означава "тракийски Самос". Наричал се е още Саонесесос – остров на саите, които били едно от най-рано проникналите в басейна на Егея тракийски племена. От тракийски произход е и името на остров Имброс. С траки били населени не само о. Тасос, но и островите Лемнос, Наксос, Лесбос и др.

    Траките се споменават като таласократи, т.е. „господари“ на моретата. Те станали господари на морето скоро след Троянската война: тяхната таласократия („господство“) траяла 79 години. Разпадането на гръцката армада подир плячкосването на Троя е описано от Дион Хризостом (~40~120 г.) /Eleventh (Trojan) Discourse, 123-144/ и в „Хрониката“ на Евсевий. Диодор Сикул казва, че контролът над морето за 304-те години, последвали Троянската война, е бил държан от: лидийците и меонийците – 92 години; пеласгите – 85 години; тракийците – 79 години; родосците – 23 години; фригийците – 25 години.

    След Троянската война траките влезли в коалиция, наречена „морски народи“. През 1191 г. пр.Хр., по време на управлението на Рамзес III, „морските народи“ нападнали Египет. В надписа на Рамзес III върху стената на храма Мединет Абу са изброени някои племенни названия: пелесет (пеласги), дрд (дардани), чкр (тевкри/троянци), мешуе (мизи), уешеш (веси), шерден (серди), трш (трауси).

    В Омировия епос за пръв път се появява етнонимът траки. От това време насетне той постепенно се превръща в обединителен етноним за населението между Карпатите и Егейско море и между Черно море и поречията на реките Морава и Вардар, население, говорещо сродни или близки диалекти на един език.

    Ето какво пише през V в. пр.Хр. Херодот за сатрите, най-голямото тракийско племе:

   „Сатрите, доколкото знам, не са били подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични войни. Те притежават прорицалището на Дионис; прорицалището се намира в най-високата част на планината [Пангей – б.а.]; измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите, жрица дава прорицанията точно както в Делфи – няма нищо по-различно.“ /Херодот. История, VІІ, 111/.

    От този текст също проличава, че много преди V пр.Хр. траките са имали своя писменост. Ако това не беше така, Херодот не би сравнил ритуала по предоставяне на оракул (писмено предсказание) между жрицата на бесите в храма на Бакхус в Родопите и жрицата Пития в светилището на Аполон в Делфи, Парнас. Освен това се знае, че тракийски жречески клан – Тракидите, – древни пазители на свещеното знание, са управлявали култовата дейност в гр. Елевзина, Елада, включително че Елинската амфиктиония (Институция на храмовите общности) е била пазена от специална тракийска гвардия – войни, посветени в тайните.

    След прегледа на историческите извори, нека видим артефактите, подкрепящи тезата, че многобройните народи, наричани траки, които са обитавали повече от шест хилядолетия Анатолийските земи и Балканския полуостров – от Карпатите до Егейско море и оттам – до Пелопонес, са имали своя писменост.

    1. Златна орфическа книга, намираща се във фондохранилищата на Националния исторически музей, София.

Снимка 18. Златната орфическа книга, пазена в хранилище на НИМ.

 

    Златната орфическа книга (сн. 18) e един от най-тайнствените експонати в музейната ни археологическа сбирка и е на съхранение в мазето на НИМ, въпреки големия интерес и многото въпроси задавани по нея! Тя се състои от шест пластини, направени от 23.82 карата злато с размери 5 см на 4,5 см, свързани със златни пръстени и се отнася към VI в. пр. Хр. Била е намерена преди около 60 години от войник, работил при прокопаването на канал около р. Струма.

    Текстовете върху погребалните златни пластини-листове съдържат формули, които се тълкуват като свидетелство за мистерийни обреди. Върху плочите е гравиран текст с букви, считани за етруски, въпреки съществуващите податки, че на Балканите е имало азбука, предхождаща гръцката, именно с т.нар. пеласгийски букви, разпространени между тракийските племена и възприети впоследствие и от етруските; както и рисунки на свещен ритуален тракийски котел, кон, конник, сирена, лира и войни, носещи ритуални съдове.

    Това е най-старата изцяло съхранена книга, създадена 600 години пр.Хр.! Докато по света има открити около 30 отделни златни страници, това е първата намерена напълно съхранена орфическа книга! А ние типично по-български, разбира се, я държим в мазето на Националния си исторически музей.

    Съдържанието на книгата подсказва, че тя навярно е изработена във връзка с погребението на аристократ-орфик. През VІ в. пр.Хр. гръцкият философ Питагор популяризирал отново тракийският орфизъм в Южна Италия. Там досега са открити около 30 отделни страници от етруски "орфееви" книги, но само в България е открита цяла книга, чиито страници са съединени със златни пръстени. Върху изследването ѝ работи екип от български и италиански учени, но до момента те все още не са разчели и публикували свой  превод или коментар.

    2. Златни орфически таблички, откривани из цяла Южна Европа – от Италия до о. Крит. Златните орфически таблички са средство за ритуално действие: съдържат формули с мистериално посвещение, символични напеви, но може би описват действия или стъпки от тайните ритуали на орфико-питагорейските общества.

    Орфическите сакрални паметници, намерени из Средиземноморието, обхващащи значими отстояния в пространството и времето, произхождат от обща идейна основа. Такива са орфическите папируси от Дервени (най-старият оцелял ръкопис в Европа), Гуроб и Калатис, златните таблички от Южна Италия, Крит и северна Гърция, костените графити и сакрални предмети от милетската колония Олбия, вазопис от Атика и Южна Италия.

    Макар табличките да са открити на различни места (Южна Италия, Крит и Северна Гърция), описанията върху тях са сходни и свидетелство да широко разпространена единна традиция. Според орфическата доктрина, паметта, скрита в ключови понятия може да помогне на посветения да надникне в лоното на отвъдния свят, докосвайки самото безсмъртие. Затова и богинята на паметта Мнемозина е главно действащо лице в текстовете, които дават напътствия на посветения за това как да намира пътя си в отвъдния живот, говорят за единството на живота, смъртта и прераждането.

    Орфическите сакрални паметници, намерени из Средиземноморието, обхващащи значими отстояния в пространството и времето, произхождат от обща идейна основа. Такива са орфическите папируси от Дервени (най-старият оцелял ръкопис в Европа), Гуроб и Калатис, златните таблички от Южна Италия, Крит и северна Гърция, костените графити и сакрални предмети от милетската колония Олбия, вазопис от Атика и Южна Италия.

    Макар табличките да са открити на различни места (Южна Италия, Крит и Северна Гърция), описанията върху тях са сходни и свидетелство да широко разпространена единна традиция. Според орфическата доктрина, паметта, скрита в ключови понятия може да помогне на посветения да надникне в лоното на отвъдния свят, докосвайки самото безсмъртие. Затова и богинята на паметта Мнемозина е главно действащо лице в текстовете, които дават напътствия на посветения за това как да намира пътя си в отвъдния живот, говорят за единството на живота, смъртта и прераждането.

    Златният лист от Тесалия (2.54 х 3.81 см.; сн. 19), намерен в гроба на жена, заедно с теракотена фигурка на вакханка (V-IV в. пр. Хр.), съдържа типична орфическа молитва.

Снимка 19. Златният лист от гр. Фарсала (Лариса), Тесалия, с орфически мистичен надпис от десет стиха. /Източник: http://amphipolis.gr/bg/to-ορφικό-ταφικό-χρυσό-έλασμα-του-ιππωνί/.

 

    Текстът в превод от старогръцки гласи:

    „Изгарям от жажда и загивам! Нo дайте ми да пия от вечнотечащия извор! Вдясно бял кипарис:

    – Кой си ти? Откъде си?

    – Син съм на Земята и на Звездното небе, но произходът ми е небесен.“

Снимка 20. Златни пластини от гр. Пирги, антично етруско пристанище в Централна Италия, основано също от пеласгите.

 

    За гр. Пирги Страбон пише следното: „И Пирги има храм на Ейлетюя, основан от пеласгите; някога богат... А от Пирги до Остия разстоянието е двеста и шестдесет стадия...“ /Страбон. География кн. V, 2/.

    Освен пеласгите, в Централна Италия са се заселили също и троянците – тракийско племе от групата на дарданите, чийто вожд според „Илиада“ бил троянския принц Еней, от когото произхождат Ромул и Рем – митичните създатели на гр. Рим.

    Освен пеласгите, в Централна Италия са се заселили също и троянците – тракийско племе от групата на дарданите, чийто вожд според „Илиада“ бил троянския принц Еней, от когото произхождат Ромул и Рем – митичните създатели на гр. Рим.

    Интересно е твърдението на Плиний Стари по отношение на това, че пеласгите, а не гърците, са занесли азбуката в Лациум (Италия). /Pliny. Natural History. Harvard University Press, London, 1942, VII, LVI, 192-195/.

    3. Артефакти с вотивни надписи на негръцки език (сн. 21).

    В едно интервю траколожката проф Диана Гергова казва: „Античните автори пишат, че в светилищата на Дионис бесите също са използвали таблички с надписи. Знаем и че орфическото учение е първото, което се разпространява с книги. Самите гърци вярват, че буквите са им занесени от Орфей и други полумитични, но все свързани с Тракия герои. Т.е. представата за връзката на траките с писмеността идва от древността.“ / https://www.24chasa.bg/Article/640807/.

Снимка 21. Писменост на западно-славянското племе венети на керамичен съд, датиран към VI в. пр.Хр., от Lozzo Atestino, култура Есте, в Североизточна Италия http://mnamon.sns.it/index.php?page=Esempi&id=31/.

 

    Алкидамант твърди /VIII, 465/, че не кой да е, а тракиецът Орфей е създателят на писмеността. Друго важно свидетелство е дал Диодор Сицилийски, който разказва, че Орфей и Лин са ползвали най-древната азбука /Diod.Sic., III, 67/.

    Тракийски книги са съществували дори до ранното средновековие – през VII в. след Христа. При Фотий има ясно свидетелство за това; той казва, че известен византийски автор ползвал тракийски книги след времето на император Ираклий (Flavius Heraclius Augustus: 610-641 г.). Тоест след 641 година. Само можем да съжаляваме, че Фотий не е счел за нужно да ни каже с каква азбука са написани тракийските книги.

     Да се върнем пак към древността, напр. в класическата епоха. Според Еврипид, древногръцки поет и драматург (480-406 г. пр.Хр.): „На тракийски таблички е записано Орфеевото слово.“ Еврипид споменава също за „medicines onthe Thracian tablets, recorded by Orpheus“, т.е. „лекарства, записани на тракийски плочици от Орфей“. /Al.Fol & I.Marazov. Ancient Thrace. Cassel & Co Ltd, London, 1977, p. 30/. За подобни таблички говорят и Платон, и Питагор, и Хераклит. С орфически символи са изписани и посочените от нас златни таблички, откривани из цялата територия на Южна Европа – от Италия до о. Крит. Странно е че, в отличие от някои съвременни български учени, никой от

    Странно е че, в отличие от някои съвременни български учени, никой от античните автори не нарича древните обитатели на нашите земи неуки. Херодот, Тукидит, Страбон, Ксенофонт, Плиний и др. свидетелстват за богатството, културата и духовната извисеност на траките и на техните родственици – пеласгите.

    Според В. Дюруй в античността траки, пеласги и илири са били считани за три клона на една и съща етническа общност. Това мнение се потвърждава от Вл. Георгиев, който изказва теза, че трако-пеласгийският език е говорен в Югоизточна Европа още през неолита. Представителите на трако-пеласгийската общност са първите европейци, имали писменост.

    Преди се е считало, че кадмейския мит има източен произход, но както отбелязва С. Янакиева преданието за финикиеца Кадмос е палеобалканско, т.е. трако-пеласгийско. Г. Херм потвърждава казаното от К. Порожанов и С. Янакиева, пояснявайки, че финикийците са амалгама от ханаанци и морски народи.

    А морските народи вероятно са свързани по произход с пеласгите, защото напр. Диодор Сикулски пише, че пеласгите били първите, които използвали кадмейските (финикийските) букви и поради това те са наричани още пеласгийски:

    „Лин написал разказ с пеласгийски букви за делата на първия Дионис, както и за други митични легенди, които завещава сред мемоарите си. По същия начин Орфей и Пропанид, който беше учител на Омир и талантлив поет, ползваха пеласгийските букви; а също ги ползваше и Тимоет – син на стария Тимоет, а той – син на Лаомедон, който живя по времето на Орфей ... Този Тимоет, очевидно племенникът на цар Приам, също така е написал „Фригийската поема“, а така я наричат, защото я е написал, ползвайки древния език и букви на фригийците...“

    В Тракия са открити голямо количество надписи от предримската епоха, както и графити, които показват, че и на официално ниво, и в култовите практики, а и в ежедневието писмеността е била част от културата на траките. Знаците са върху каменни стели, съдове от ритуални сервизи, върху лични предмети, вотивни фигурки и др.

    Едно от най-ярките свидетелства за писмената култура на траките е надписът от Ситово (сн. 22). Уникалният паметник е открит от местни хора, а по-късно проучен от специалистите. Някои от тях определят буквите като фригийски, а относно възрастта му все още няма консенсус. Едни смятат, че древните букви са изсечени преди 6500 години, други обаче са на мнение, че паметникът е отпреди 3200 години.

    Дори да приемем, че надписът от Ситово е създаден по-късно, през IX – VIII век пр. Хр., това го прави най-стария надпис на европейски народ! Много преди гърци, латини, келти и германи да се научат да пишат, траките са правили монументални надписи (буквите са с височина около 40 см).

Снимка 22. Надписът от с. Ситово, Пловдивско.

 

    А, ако ви се струва странна приликата на част от ситовските знаци с буквите на кирилицата, вижте пък снимките на артефактите по-долу (сн. 23).

    Възниква резонният въпрос: как тези кирилски букви са се озовали върху капак на съд от преди четири хиляди години?

    Ето още веднъж снимки в едър план (сн. 24, 25) на артефакта от II хил. пр.Хр. от Македония, върху който според професора по палеолингвистика Душко Алексовски на езика на пеласгийското население, живяло по това време в региона е изписано името на богиня Всефа, известна по-късно като Веста.

Снимка 23. Керамичен капак от Македония, II хил. пр.Хр., с писмени знаци по него.

 

    Снимката, която виждате, няма аналог! Това е уникален артефакт с писмени знаци от II хил. пр.Хр., открит в днешна Македония / http://www.slovio.com/origin/index.html/.

Снимки 24 и 25. Macedonia archeologists uncover 4,000 year old writing: артефакт от II хил. пр.Хр. от дн. Македония.

 

    За голямото западнославянско племе венети има сведение от Юлиан Апостат (Отстъпник), когато описва града Аквилея (Aquilea), днес в Североизточна Италия, регион Фриули-Венеция:

    „Това, всъщност, е търговският център на м