Кирил Философ и българската азбука :: Бележки за палеографията на надписите към стенописи в български и сръбски ср...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.01.2022 11:41 - Бележки за палеографията на надписите към стенописи в български и сръбски средновековни църкви Асен Чилингиров

Автор: panazea Категория: Видео

Прочетен: 306 Коментари: 0 Гласове:

Бележки за палеографията на надписите към стенописи в български и сръбски средновековни църкви

Асен Чилингиров

Херон Прес, София 2015

(Публикува се с разрешението на автора)

Книгата като текстов .pdf файл (23.4 Мб)

Бележки за палеографията на надписите към стенописи в български и сръбски средновековни църкви. Допълнение 1-41

Илюстрации (I-CXIII)

[Back to Main Page]

Бележки за палеографията на надписите към стенописите на някои български и сръбски средновековни църкви

Асен Чилингиров

Бележки за палеографията на надписите към стенописите на някои български и сръбски средновековни църкви

- Допълнение

Доклад пред Колоквиума на Комисията по византология при Академията на науките на ГДР на тема „Palдographie, Kodikologie und Inkunabelkunde in ihrer Bedeutung fьr die byzantinische Forschung“ в Германската държавна библиотека в Източен Берлин на 11 януари 1989, допълнен с библиографски бележки. Тук се печата за първи път в български превод на автора.

За съжаление не може да се каже че нашата научна литература е особено богата с палеографични изследваня на надписите към средновековните фрески от районите в непосредствено съседство на византийското изкуство и тясно свързани с него [1] [*]. Причината за това може да се крие в нежеланието на специалистите да напуснат понякога удобното място на своята писалищна маса, за да се хвърлят в една до голяма степен опасна авантюра - опасна не само поради това че повечето надписи са още непубликувани и не е съвсем проста работа те да бъдат проучени на самото им място което е свързано често с трудности от технически и организационен характер [2], за чието преодоляване болшинството колеги не са дорасли. Към трайните увреждания които те могат да получат след неуспешните си опити да проучат по този начин нещата „издълбоко“ обикновено се прибавя окончателното им и неотменно решение да не се занимават в бъдеще с такива проблеми. Но тази авантюра е свързана и с друга сериозна опасност. В случай че на любопитния изследовател най-после се удаде да застане пред обекта на своите интереси - което в действителност се случва крайно рядко - на него ще му стане веднага ясно че резултатите от наблюденията му съвсем не се покриват с установените от много десетилетия насам датировки и атрибуции, а както е добре известно, всеки опит да се рови в стабилно зациментираното посредством погрешни оценки и предубеждения здание на нашата наука бива тутакси осъдено като ерес. На непредпазливия и наивен изследовател се обръща внимание, че е пренебрегнал правилата на играта, той бива заклеймен че е извършил най-тежките престъпления, заедно с липса на пиетет по отношение на високоуважаемите авторитети и се обвинява в липса на знания - на него просто му се приписва че е дилетант.

Всичко това става така само понеже изучаването на средновековното изкуство на Византия и на близките на нея области от самото му начало е поставено на съвсем различни основи от изучаването на западното изкуство. За да се запълни действителната

1. Единствените проучвания от тази област до средата на 1980-те години са:

· Кръстю Миятевъ, Палеографични бѣлежки върху нѣколко търновски надписа (Годишникъ на Народния музей в София за 1920 година, София 1921, с 81-92),

· Иван Гълъбов, Надписите към Боянските стенописи, София 1963;

· Елена Коцева, Надписи към стенописите от параклиса на Хрельовата кула в Рилския манастир (Музеи и паметници на културата, IX/1969, № 4, с. 18-25) и

· същ., Някои особености на надписите в църквата „Света Богородица" в с Долна Каменица (Известия на Института за изкуствознание, XIV/1970, с. 122,124).

Забележителна е липсата на каквото и да било изследване на палеографията при надписите към Земенските стенописи в тяхната подробна публикация от

· Стефан Смядовски, Надписите към Земенските стенописи, София: «АГАТА» 1993,

където авторът отбелязва в края на своя въвеждащ текст, че „всякакви палеографични заключения без пълната документация и съответно подробно проучване на стенописния материал от средно българската епоха биха били прибързани и дори хипотетични“ (с. 15). Тази своя позиция обявеният от българската казионна историография за най-забежителия епиграф в нашата наука автор запазва и при останалите си публикации, между които два обобщаващи труда,

· Българска кирилска епиграфика IX-XV век, София: АГАТА, 1993 и

· Светци, свитъци, книги, София: АГАТА, 2003,

както и една съвместна статия с Елка Бакалова,

· Ивановските стенописни надписи - текст и функция, (Palaeobulgarica - Старобългаристика Х1Х/1995, № 1, с. 22-64).

В последната, също както и в монографията си за Земенските надписи, той използва предоставените му от неговата съавторка фотоснимки, без да е видял нито веднаж оригиналите. Ако Смядовски си беше направил труд да разгледа макар и бегло графиката на надписите, щеше да забележи, че сравнението им с другите паметници на монументалната живопис от ХШ и XIV век няма да подкрепи неговата тъй категорична датировка за Земенските стенописи „след 1354-1355 г.“, а ще отнесе стенописите значително по-рано - в самия край на ХШ век. И не би „реконструирал“ името на „дарителя” на Ивановските стенописи с всички негови девет букви въз основа на една несъществуваща и в едно пространство, в което не могат да се поместят повече от три-четири; а съществуващите в действителност три букви, нямащи никакво отношение към въпросното име, могат лесно да се прочетат от всеки що годе грамотен неспециалист-епиграф.

За датирането на Земенските стенописи вж. моите бележки по този въпрос в

· Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien, Mьnchen-Berlin 1978, c. 322 и

· същ., Ьberlieferung und Innovation in der Mittelalterlichen Kunst Bulgariens (Arte Medievale 4, 1/1988, c 97).

А за датирането и атрибуцията на Ивановските стенописи вж. двете мои монографии:

· Кой е дарителят на Ивановските стенописи?, София: «Алфаграф», 2011 и

· Ивановските стенописи и техните изследователи, София: «Херон Прес», 2015,

с обширна библиография.

2. Както е известно, повечето от паметниците се намират на особено труднодостъпни места, като напр. пещерните църкви при Иваново, пещерните църкви при Карлуково, църквите в Беренде и Долна Каменица, което не освобождава изследователите от задължението да ги посетят преди да пишат за тях.
8

а понякога само привидна - липса на сигурни опорни точки за датирането и атрибуцията на паметниците, още в средата на ХIХ век се създава една помощна наука, иконографията. На тази наука се предоставя решаването на всички проблеми: художествените паметници се изучават класифицират и накрая датират само въз основа на техните иконографски белези. Данните на останалите помощни методи биват привличани само дотолкова доколкото те се съгласуват с данните на иконографските изследвания.

По такъв начин изследователите на византийското изкуство обикновено не отделят никакво внимание върху изискващите много труд и време технически изследвания, те се отказват от всякакви епиграфски и палеографски изследвания - в извънредно редки случаи към изследванията на някои паметници се прибавят и бележките на езиковед, имащ задачата единствено да разчете написаните най-често на непонятен за изследователя език надписи. За днешния изкуствовед е странно и изненадващо, че не може да открие в трудовете и на най-експонираните византолози от предишните поколения, като Габриел Мийе и дори Андрей Грабар, който до неотдавна завеждаше катедра при един от най-прочутите университети в света, нито дума върху проблеми на технологията, на епиграфиката, та дори на изворознанието и стила. Наистина, има една студия за надписите върху светогорските стенописи, между чиито издатели на първо място стои името на проф. Мийе [3] - на всички обаче, които са се занимавали с изкуството на Света гора, е много добре известно колко малко се съгласуват надписите с датировките на Мийе: най-добър пример за това е въвеждането названията на така наречените Македонска и Критска школи, възприето и от от Мийе [4], чието мнимо съществувание може да бъде потвърдено само чрез най-грубото пренебрегване на хронологията.

Би било обаче несправедливо и неправилно, ако не споменем някои от малкото опити, направени от известни изследователи с цел да попълнят празнините в науката, предизвикани от неизползването на палеографията в изследванията на паметниците. На първо място тук трябва да се посочи забележителната и вярно указваща насоките на бъдещите изследвания студия на проф.

3. G. Millet, J. Pargoire, L. Petit, Recueil des inscriptions chrйtiennes de l’Athos, I^re partie, Paris 1904. Втора част не е издадена, въпреки събрания материал.

4. Тези названия са въведени за първи път от Н. П. Кондаковъ, Македонія. Археологическое путешествіе, С.-Петербургъ 1909, като помощни понятия за различаването на двете стилови линии в поствизантийското изобразително изкуство, но намират широко приложение в трудовете на Габриел Мийе и много други изследователи. По този въпрос вж. преди всичко:

· В. Н. Лазарев, К вопросу о «греческой манере», итало-греческой и итало-критской школах живописи. Против фальсификации истории поздней византийской живописи (Ежегодник Института истории искусств Академии наук СССР, 1952, Москва 1952, с. 152.190) [= «Маньера грека» и проблема критской школи в същ., Византийская живопись, Москва: «Наука», 1971, с. 378-399], с обширна библиография.

За последното становище на науката по него вж. моите бележки при:

· Makedonische Schule (Lexikon der Kunst, IV, Leipzig 21992, 480-481) и

· Macedonia (Enciclopedia dell’Агte Medievale, VIII, Roma 1997, с. 65-71.

Фьодор Успенски [5], излязла още в 1901 година в Известията на Императорския Руски Археологически Институт в Константинопол, които обаче днес представляват една от най-големите редкости в научната библиография, и за чието съществувание не се намират следи в нито една публична библиотека на ГДР. По такъв начин тази студия, която между другото е и написана на един екзотичен език, чужд на болшинството мастити изследователи на Запада, остава за тях съвършено неизвестна. Най-важната заслуга на тази студия е в добре обоснованото заключение на автора й, че около 1230 г. - а това е върхът на политическата мощ на българската държава по време на нейния владетел Иван Асен II (1218-1253) - в българската столица Търново съществува един общовалиден палеографски модел, по който се съставят както възпоменателните надписи, така и надписите върху стенописите. Палеографските особености на буквите изключват възможността този модел да е бил зает от ръкописните книги, защото той се отличава значително от възприетия при тях палеографски модел. Отличава се и от съвременната византийска палеография и за него е характерна специфична графика не само за буквите от кирилицата, които не се срещат във византийските надписи, Ж, Ш, Щ Ц, Ч, Ъ, Ь, Ю, I-А, Ѫ, и Б, но и за графиката на употребяваните в гръцката азбука букви А, В, I, К, Л, М, П, N, Н, Д, X и Р. А преди всичко лигатурите на буквите А, Р, С и Є със съседните букви. Това са специфични белези на Търновския модел и е достатъчно да сравним графиката на буквите в публикувания от Успенски чертеж с графиката при паметниците на византийската палеография за да забележим разликата помежду им.

Откритите през последните десетилетия многобройни надписи от Първото българско царство [6] - предимно от Х, но и от началото на XI век - ни дават вече достатъчно доказателства, че този палеографски модел води началото си от там, а това отговаря и на реставрационните идеи на Иван Асен II, които отличават и характеризират цялата негова културна и църковна политика [7].

Рефлексите на тази негова политика могат да се проследят много ясно и в палеографията на неговите надписи - както и тяхното отслабване към средата на XIII век до пълното им изчезване

5. Ѳеодоръ И. Успенскій, О древностяхъ города Тырново (Извѣстія Императорскаго Русскаго Археологическата Института въ Константинополв, VH/1901, с. 1-24). Сега, в 2015 г., този том може да се получи в електронен текст от руската електронна библиотека TWIRPX след регистрация в библиотеката и при спазване на условията за ползване -> www.twirpx.com/file/901376/

6. В десетилетието след моя доклад на конференцията в Берлин излязоха в Залцбург два тома върху епиграфиката на надписите от Първото и Второто българско царство като съвместен труд на

· Казимир Попконстантинов и Ото Кронщайнер, Старобългарски надписи I-II, Salzburg: Institut fьr Slavistik der Universitдt Salzburg 1994, 1997,

където са представени всички старобългарски надписи, известни до 1992 г. Срв. също четирите монографии, в които се разглежда и палеографията на надписите с кирилица:

· Станчо Станчев, Вера Иванова и др., Надписът на Чъргубиля Мостич, София: Издателство на БАН 1955;

· Иван Гошев, Старобългарски глаголически и кирилски надписи IX-XI век, София 1961;

· Йордан Заимов, Битолски надпис на Иван Владислав самодържец Български, София 1970;

· Альбина Медынцева / Казимир Попконстантинов, Надписи из Круглой церкви в Преславе, София: Издателство на БАН 1984.

По този въпрос вж. също:

· Иван Гълъбов, Средновековната българска кирилска епиграфика през последните 30 години (Археология XVII/1975, № 4, с. 26 сл.;

· Боряна Велчева, Към среднобългарската палеография (Palaeobulgarica, I/1977, № 3, с. 13-32);

· Димитър Овчаров, Нови епиграфски паметници от Преслав (Плиска-Преслав I, София 1979, с 185-191);

· същ., Два старобългарски надписа от Преслав (Векове, IX/1980, № 4, с. 26 сл.);

· К. Попконстантинов, Новооткрити старобългарски надписи от Х век в Североизточна България (Славянска палеография и дипломатика, София 1980, с. 288-309;

· същ., Двуезични надписи и Абецедари от старобългарски манастир при с. Равна, Варненски окръг (Известия на Народния музей Варна, 20(35)/1984, с. 65 сл.);

· същ., Въпроси около гроба и надписа на чъргобиля Мостич (Плиска-Преслав V, София 1992, с. 268-274);

· Д. Овчаров, Епиграфски паметници от Дворцовата църква в Преслав (пак там, с. 259-267).

7. Ivan Duičev, Le probleme de la continuitй dans l’histoire de la Bulgarie mйdiйvale (същ., Aspects Balkans, continuity and change, The Hague/Paris 1972, с. 138-150).

в началото на XIV век. Най-ясно този процес може да се забележи въз основа на развитието в палеографията на буквите Б, В, Р, но също и О, чийто остър завършек - както и ъгловите форми при другите букви - по-късно бива закръглен. Преди това обаче под влиянието на византийската палеография се изменят и пропорциите в буквите, които достигат през 30-те години на XIII век съотношението 1:3, без при това да променят формата си. Към средата на XIV век влиянията на съвременната византийска палеография се засилват, при което капителките окончателно се изместват от полукапителките и минускулите.

Това развитие се доказва многократно от датираните надписи. Същевременно то дава повод за проверка на несигурните или хипотетични датировки при останалите надписи. По този начин, например, определената от Вера Иванова-Мавродинова датировка за Врачанския надпис в средата на XIII век [8] не може повече да бъде поддържана, а трябва да се върне с половин век назад. Характерни тук са буквите Р и Ь, чиято специфична форма ние няма да видим нито при надписите от времето на цар Иван Асен II, нито при по-късните. Малко по-скъсените пропорции на буквите не отговарят на тенденцията за издължаване, която особено ясно се проявява през втората трета на XIII век. Всичко това говори за датирането на Врачанския надпис преди неговото време и поради това, че владетелят тук бива назован само с името Асен, като по този начин може да бъде идентифицирано само с Асен I (1190-1196) - както е известно, всички наследници на основателя на династията на Асеновци прибавят към името си като второ име и неговото, или най-малко подчертават по някакъв начин разликата по отношение на Асен (I).

Също и някои от дарителските надписи при стенописите на скалните църкви край Карлуково [9] показват като време на възникването си втората половина на XIII век, което не представлява значително отклонение спрямо датирането, предлагано от изследователите им. До значителни отклонения по отношение на възприетото в българското изкуствознание датиране насочват обаче палеографските особености при стенописите от Беренде и Иваново.

8. Вера Иванова, Два надписа от Асеневци - Батошовският и Врачанският (Известия на Българския археологически институт, XV/1946, с. 114-135. Срв. също К. Попконстантинов и О. Кронщайнер, пос. съч., II, с. 203 сл., където авторите поддържат моята датировка.

9. За стенописите при Карлуково вж. преди всичко:

· Георгиос Веленис, Скитът „Глигора" (Музеи и паметници на културата, XVII/1965, № 2, с. 15-26);

· Лиляна Мавродинова, Скалните скитове при Карлуково, София 1985 (с библиография);

· Dora Panayotova-Pigue, Les peintures de Sainte-Marina de Karlukovo et leur environnement artistique (XVI. Internationaler Byzantinistenkongress, Wien 1981, Akten II, 4, c. 205-214);

· Л. Мавродинова, Новооткрити стенописи в скита ,,Св. Никола" („Глигора") при Карлуково (Изкуство, ХХХII/1971, № 8, c. 34-52).

Стенописите на църквата „Св. Петър“ в Беренде се датират от Андрей Грабар [10] в XIV век само въз основа на тяхната иконография, и то против всички доказателства от страна на още съществувалия по време на неговите изследвания дарителски надпис. В един мой по-раншен труд [11] аз още преди много години обърнах внимание върху несъстоятелността на тази датировка. Към моите бележки по отношение стила и иконографията на тези стенописи, ще добавя сега като не по-малко силно доказателство за еднозначното им датиране към средата на XIII век резултатите от изследването на техните палеографски особености. Аз не познавам друг български стенопис, палеографията и пропорциите на чиито капителки дотолкова да се доближават до тези на надписа от колоната в църквата „Св. 40 мъченици“ в Търново, ако и тук да липсват някои от украсителните елементи при последния, като малките отвесни чертици в средата на хоризонталната черта, свързваща двете стълбчета (хастите) при буквата М, която се намира в надписите от Беренде съвсем малко над средата на тази буква. Буквата О е все още леко заострена и горе, и долу. Стълбчетата обикновено имат и тук съвсем слаби задебелявания на двата си края, като се използват също свързвания на две, а понякога по-рядко и на три букви. Л, Д и А имат в Беренде навсякъде горе една къса хоризонтална черта. Надредни букви липсват.

Един от най-характерните случаи за несъответствие между иконографските и палеографските изследвания представляват стенописите от пещерната църква „Св. Иван Кръстител“ при Иваново. За първи път споменати в изследването на чешкия археолог Карел Шкорпил върху старините в долното течение на река Русенски Лом, публикувано в 1914 г., [12] тези стенописи - също както стенописите от Беренде - са разгледани от Андрей Грабар в неговия труд от 1928 година върху църковната живопис в България [13], макар и без фотоснимки от тях. При тази своя публикация, Грабар прилага иконографско изследване и стига накрая без всякакви колебания до тяхното датиране в началото на XIV век. Както обикновено, неговите заключения и този път не се предшестват от никакви изследвания на историческите извори, а епиграфският материал се предоставя само отчасти и то с

10. Ако за 21-годишния и едва завършил Одеския университет Андрей Грабар може да бъде извинително при първото му сблъскване с българското църковно средновековно изкуство, публикувано в студията му Материалы по средневѣковому искусству в Болгаріи (Годишникъ на Народния музей София, II/1920, с. 97-164) да допусне цяла поредица от грешки при класифицирането и датирането на българските художествени паметници, не може по никакъв начин да бъде извинено това, че той без всякакви поправки възприема тези грешки понататък в следващите си работи, включително в голямата си монография Peinture religieuse en Bulgarie au Moyen Age, Paris 1928, като ги повтаря още безброй пъти по време на дългия си живот, когато в продължение на много десетилетия завежда катедра при един от най-авторитетните световни университети, Сорбоната.

Така той, грубо пренебрегвайки данните на дарителския надпис от църквата в Беренде и основавайки се единствено на по това време твърде слабите си и показващи значителни празноти познания по иконография, след като не може да открие стилови паралели на стенописите, счита като единствен критерий за датирането им изображението на Христос - Нѣдреманное око, един иконографски тип, за който не познава по-ранно представяне от XIV век и съответно датира стенописите в тази епоха, търсейки за тях предполагаеми образци в Сърбия. Известно е обаче, че този иконографски тип съвсем не е създаден през епохата на Палеолозите, което след Грабар повтарят всички набедени специалисти по българската средновековна живопис, а се среща още при един светогорски ръкопис

от XII век (Codex № 45 от XII век в библиотеката на манастира Ставроникита, Атон, публикуван в: Spiridon Lampros, Catalogue of the Greek Manuscripts of Mount Athos II, Cambridge 1895, c 77), който дори следва по-стара традиция, а и при една проповед на патриарх Герман II (1222-1240), публикувана в Patrologia Graeca 87, кол. 158, позоваващ се на такова изображение, от което следва, че този иконографски тип е бил изобразяван в началото на XIII век и при стенната живопис - виж по този въпрос:

· Demetrios Pallas, Die Passion und Bestattung Christi in Byzanz (Miscelanea byzantina monacensia 2, Mьnchen 1965, c. 184-196);

· Klaus Wessel, Christusbild (Reallexikon zur byzantinischen Kunst I, Stuttgart 1966, кол. 1001 сл.);

· E. Lucchesi Palli, Christus-Anapeson (Lexikon der christlichen Ikonographie I, Rom-Freiburg-Basel-Wien 1994, кол. 285-287).

За надписа и датировката на църквата с нейните стенописи вж.:

· Братя Шкорпилови, Срѣдновѣковни черкви и гробища въ София (Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина, II/1890, с. 48);

· Йорданъ Ивановъ, Старински църкви въ Югозападна България (Известия на Българското археологическо дружество, III/1912-1913, с. 42-44),

а също и коментарите на Андрей Протичъ за датировката на Грабар в статиите му

· Югозападната школа въ българската стенопись презъ XIII и XIV вѣкъ (Сборникъ въ честь на Василъ Н. Златарски, София 1925, с. 305) и

· Художественитѣ паметници на Иванъ Асеня II (Българска историческа библиотека, III/1930, № 3, с. 151).

Тази датировка на стенописите от първото изписване на църквата „Св. Петър“ в Беренде продължават да поддържат само

· Асен Василиев, Ктиторски портрети, София 1960, с. 11-12, Кирил Кръстев / Васил Захариев, Стара българска живопис, София 1961, с 32-33 и

· Атанас Божков, Стенописите в Беренде - бележит паметник на българската средновековна живопис (Изкуство, XIII/1962, № 3-4, с. 70),

докато в българската историография беше наложено „авторитетното“ мнение на Грабар, а след него и на В. Н. Лазарев, История византийской живописи, Москва 1947, с. 241, чиито също така неверни и с нищо неоправдани датировки и стилови определения на паметниците на българското средновековно изкуство са легнали като тежка ипотека върху него от годините на така наречената „народна власт“, за изплащането на която са нужни много десетилетия.

Така за единствено меродавна беше определена от казионната българска наука монографията на ученичката на Лазарев Елка Бакалова, Стенописите на църквата при село Беренде, София 1976, представляваща разширена версия на нейната дипломна работа от Московския университет, част от която преди това е публикувана като отделна статия под заглавието За някои типологични особености на стенописите в Беренде (Известия на Института за изобразително изкуство, VIII/1965, с. 193-216), при която вече напълно съзнателно се приповтарят погрешните изводи на Грабар и Лазарев.

Във връзка с възникналия напоследък спор за стенописите в църквата „Св. Никола“ в с. Станичене, Сърбия, тяхната датировка и отношение спрямо стенописите в Беренде виж моите бележки в изследването ми за дарителя на Ивановските стенописи (вж. бел. 72), с. 104 сл. с библиография за тях. Датировката и атрибуцията на тези стенописи се основават на твърде спорното разчитане на липсващите букви от

паметния надпис и идентифициране на споменатия в надписа цар Иван Асен (блговѣрна[го ц]рѣ ıѡана асѣнѣ) с Иван Александър, както и на също спорното идентифициране на по същия начин споменатия в междувременно унищожения паметен надпис от църквата при с. Беренде цар Иван Асен II с цар Иван Александър. Нито стилът на стенописите от пърото изписване на църквите в Беренде и Станичене, нито палеографията, ортографията и графиката на техните надписи могат да се свържат с XIV век.

11. A. Tschilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien (вж. бел. 1), c. 56, 63, 338-339, ил. 258, 26.

12. Карелъ Шкорпилъ, Описъ на старинитѣ по течението на р. Русенски Ломъ, София 1914, c. 140-144.

13. Peinture religieuse en Bulgarie au Moyen Age, c. 229-246.

много грешки. Само седем години по-късно и проф. Мийе изследва тези стенописи, като прави на някои от тях фотоснимки [14], без обаче да публикува резултатите от наблюденията си, за които споменава само в едно свое интервю за софийски вестник [15], където той ги датира със седем десетилетия по-късно от Грабар. За да закрепи тази своя датировка, Мийе дори извършва манипулация върху данните на надписа, съпровождащ дарителския образ, обявявайки го за цар Иван Александър (1331-1371), макар и същият надпис твърде ясно да сочи името не на този цар, а на царувалия повече от един век преди него Иван Асен II [16].

Своята атрибуция и датировка Мийе обяснява единствено с по-голямата свобода в изображенията, в сравнение с изображенията от Бояна от 1259 година, говореща, според проф. Мийе, за една по-късна фаза на развитие. След изчерпателната публикация на стенописите от Асен Василиев през 1952 година, придружена с чернобели фотоснимки и цветни репродукции от копия на някои от стенописите [17], Грабар се връща в 1957 година още веднаж към тези стенописи с една статия [18] и потвърждава датировката на Мийе. Тази датировка подкрепят всички автори, писали след Мийе и Грабар по-големи или по-малки статии и монографии, засягащи Ивановските стенописи, вкл. наследилата Грабар на неговата катедра в Сорбоната проф. Таня Велманс [19], както и Дора Панайотова-Пике [20] и Милко Бичев [21] в монографиите си.

В 1966 г. и след това още на няколко пъти аз обърнах внимание върху несъстоятелността и на тази датировка [22]. Моите основания ще повторя тук в кратко резюме. За най-важните иконографски особености от Ивановските стенописи липсват паралели както от XIII, така и от XIV век, някои опорни точки обаче намираме в старата традиция на миниатюрната живопис, които ни насочват към общи образци [22]. Наличието на тези особености в българската живопис може да се свърже единствено с реставрационните идеи в българското изкуство от втората трета на XIII век. За това говорят също и историческите извори, които аз споменавам в моите изследвания и според които пещерната църква в Иваново се свързва със споменатото от историческите извори дарение на българския цар Иван Асен II [23], което се потвърждава и от посвещаването на църквата на

14. Снимките са заснети от фотографа на Народния музей Димитър Кацев; дубликати от негативите по-късно закупва Институтът за изобразително изкуство при БАН, София. Някои от тези снимки са репродуцирани също в монографията на М. Бичев за Ивановските стенописи, както и в книгата на Никола Мавродинов за старобългарското изкуство.

15. Коста Георгиевъ, Един часъ при Габриелъ Мийе (Литературенъ гласъ, VII/1935 № 257 от 5 януари 1935 г., с. 2-3).

16. Това разчитане на надписа се опитва да оспори единствен сътрудникът на Русенския окръжен музей, историкът Никола Ангелов, Към историята на скалния манастир при с. Иваново (Археология IV/1962, № 3, с. 16-20), но веднага бива обявен от останалите историци и изкуствоведи за дилетант, който няма никаква представа от стиловете в изкуството. На този въпрос е посветена първата моя монография за стенописите от 2011 г. - вж. бел. 1.

17. Ивановските стенописи, София: 1953.

18. A. Grabar, Les Fresques d’Ivanovo et l’art des Palйologues (Byzantion, XXV-XXVII, 1955-1957, Bruxelles 1957, c 581-90) - бълг. превод в: Андрей Грабар, Избрани съчинения 2, София 1983, с. 124-130.

Българският превод на първото изречение от статията на Грабар не е верен. Във френския оригинал се казва „... de deux chapelles rupestres de la rйgion de Lom, ou Nord-Ouest de la Bulgarie" [два скални параклиса в района на Лом, Северозападна България - курсив мой, А. Ч.]. А това показва, че авторът не е бил наясно къде се намира Иваново не само когато е писал първата си книга, но и 20 години по-късно. Че не е посетил пещерната църква в Иваново свидетелстват и много несъобразности в текста, които съм коментирал в моите публикации. През 1920 г. Грабар е бил командирован от Софийския народен музей между другото в района на Видин и Лом, за която командировка той е направил своя отчет, Материалы по средневѣковому искусству въ Болгаріи (вж по-горе, бел. 10). В архива на музея няма никакви данни за негова командировка до Русе, респ. Иваново.

19.

· Tania Velmans, Le role du dйcor architectural et la reprйsentation de L’espace dans la peinture des Palйologues (Cahiers archйologiques, XIV/1964, c. 183-216);

· Les Fresques d’Ivanovo et la peinture byzantine a la fin du Moyen Вge (Journal des Savants 1965, c. 358-404);

· Deux courants artistiques dans les йglises bulgares du 14^me siйcle: Les Fresques de la chapelle rupestre d’Ivanovo (vers 1330) et celle de l’йglise de Zemen (XIV^me s.), Resume (XV Corso di cultura sull’artte ravennate e bizantina, Ravenna 1968, c. 291-293).

До последната ми среща с г-жа проф. Велманс в моето жилище в Берлин през август 1989 г. тя не беше посетила нито Иваново, нито Земенския манастир. Предвиденото от двама ни съвместно пътуване през 1990 г. беше осуетено от последвалите събития. Доколкото ми е известно, такова пътуване тя не е предприела и през следващите десетилетия, когато на няколко пъти посещава Япония и много други страни в Европа и Америка, където чете лекции върху българското и византийското средновековно изкуство, придружени с проекции на чужди фотодиапозитиви.

20. Die bulgarische Monumentalmalerei im 14. Jh., Sofia 1966, с. 34-65.

21.

· Милко Бичев, Стенописите в Иваново, София 1965 (отпечатана първоначално в съкратена форма под заглавието Стенописите в църквата при с. Иваново (сп. Изкуство, XIV/1964, № 4, с. 24-34).

Вж. също:

· М. Бичев, Изкуството по време на Втората българска държава - Монументална живопис (История на българското изобразително изкуство I, София: БАН, 1974, с. 224-230).

Проф. Бичев посети Иваново за първи път през юни 1964 година като председател на комисията, имаща за задача обявяването комплекса от паметници Иваново-Красен за защитна зона, в която комисия участвах и аз - тогава книгата му беше вече под печат. При разглеждането на стенописите, той се опира на описанията им от Асен Василиев. Обстойна библиография за проучванията на Ивановските стенописи вж. в моята монография Кой е дарителят на Ивановските стенописи (вж. бел. 1), с. 95-98.

22. Освен подробното описание на Ивановските стенописи с библиография на изследванията за тях, влизащи в моето служебно задължение към Националния институт за паметниците на изкуството в София и заедно с документацията ми предадени през март 1966 г., повече или по-малко подробно съм ги засягал в много мои публикации и доклади на конгреси и конференции през следващите пет десетилетия, между другото в посочените в бел. 1 мой обобщителен труд върху българското средновековно изкуство

· Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien, Mьnchen-Berlin 1978 и

· в двете монографии за Ивановските стенописи, а също в:

· Bulgarische Monumentalmalerei des 13. Jahrhunderts (Wandmalerei des Hochfeudalismus im europдisch-byzantinischen Spannungsdfeld. 12. und 13. Jahrhundert, hsg. v. Heinrich L. Nickel - Protokolband des Internationalen Kolloquiums, 24.-27. 3. 1981, Halle, c. 170-187 =Martin-Luther-Universitдt Halle-Wittenberg. Wissenschaftliche Beitrдge 1983/14 [H3], Halle/Saale 1983);

· Bulgarien, Kulturgeschichte in Prisma, Leipzig 1986, 21987, c. 188-193; Lexikon der Kunst I, Leipzig, 21987, с. 711, 771; III, ²1991, c.491; V, 1978, c. 683;

· Die hellenistische Tradition der mittelalterlichen Kunst Bulgariens (Akten des XIII. Internationalen Kongresses fьr klassische Archдologie, Berlin 1988, c. 581-583, Taf. 90, 3-4);

· Ьberlieferung und Innovation in der mittelalterlichen Kunst Bulgariens (Arte Medievale 4, 1/1988, c. 87-92);

· I rapporti culturali fra Roma e Bulgaria durante il Medioevo e la tradizione classica nell’arte bulgara (Roma, centro ideale della cultura dell’Antico nei secoli XV e XVI. Convegno internazionale di studi su Umanesimo e Rinascimento dedicato alla memoria di Charles R. Morey, Roma, 25-30 novembre 1985, Milano 1989, c. 59-68;

· Enciclopedia dell’arte medievale, III, Roma 1992, c. 821;

· Кой е дарителят на Ивановските стенописи, (Историческо бъдеще, XIV/2010, № 1-2, с. 147-210);

· Ивановските стенописи и техните изследователи, София: «Херон Прес», 2015

· и Ивановските стенописи АЛБУМ 1, интернетно издание, София 2015.

23. Историческите извори са изложени и подробно коментирани в моята първа монография за Ивановските стенописи (вж. бел. 1). По този въпрос срв. също:

· Никола Ангелов, пос. съч. (вж. по-горе, бел. 16);

· Бистра Николова, Житието на Патриарх Йоаким I като исторически извор (Исторически преглед, XXXV/1979, № 5, с. 122-130 и

· Христо Иванов Христов, Патриарх Йоаким I (Векове IV/1975, № 4, с. 31-37).

светеца-покровител на цар Иван Асен II, св. Иван Кръстител [24]. И тъкмо демонстративното посещение на царя в православния манастир „Св. Архангел Михаил“, където се подвизава изтъкнатият представител на православието в България, неговият игумен Йоаким, има като следствие важния завой във външната и църковната политика на българския владетел: прекратяването на унията с Рим, възвръщането към православието и провъзгласяването на независимата Българска патриаршия, станало на църковния събор в Лампсак през 1235 г., със съдействието на застаналия вече начело на българската църква Йоаким, ръкоположен за български патриарх [25].

В темата на доклада не влиза разглеждането на ортографията на Ивановските надписи. Въпреки това, ще отбележа накратко, че при тях липсват всички белези на XIV век. Вместо да се занимават с формата и цвета на брадата при мнимото изображение на цар Иван Александър и по него да гадаят за времето на изписването на църквата, изследователите би трябвало да вземат в ръка който и да е ръкопис от неговата епоха, или да разгледат внимателно надписите на който и да е точно датиран стенопис, за да видят, че по време на неговото управление под влияние на византийската ортография в България се използват широко всички акценти върху гласните букви и то още преди това да бъде узаконено от правописната реформа на патриарх Евтимий. Такива акценти ние няма да открием при надписите от църквата „Св. Иван Кръстител“ в Иваново.

Епиграфските и палеографските изследвания на надписите към фреските на тази пещерна църква дават изобилен материал за датиране на стенописите в 30-те години на XIII век: формата на буквите е най-близка до загубения, но в голяма степен реконструируем палеографски модел от българската столица Търново от тази епоха, тъй както ни го представят другите български съвременни паметници, и за който пръв споменава проф. Фьодор Успенски. Използваният при надписите шрифт е едър, силно издължен унициал, при който съотношението между височината и ширината на буквите е по-голямо, отколкото при всички останали запазени български средновековни стенописи, като варира

24. Идентифицирането на патрона на тази пещерна църква се основава на двете сцени от житието на св. Иван Кръстител, изобразени в нартекса на църквата, за които в декоративната система на тази църква няма никакво друго обяснение, освен че той е бил неин патрон. Както е известно, светецът, закрилник на цар Иван Александър, когото болшинството изследователи сочат като дарител на църквата, не е св. Иван Кръстител, а св. Иван Богослов, чието изображение той нарежда да се изпише до неговото в нартекса на Бачковската костница.

Напротив, Иван Асен II считал за свой светец-покровител св. Иван Кръстител, комуто посвещава построената с негови средства църква в Иваново. Известно е и че Иван Асен II умира около деня на паметта на своя закрилник. В съобщение от съвременен източник се казва, че цар Иван Асен II починал около деня на своя светец, т. е. летния св. Йоан или Еньовден, 24 VI 1241 г.: „...circa festum sancti Iohannis Alsanus rex mortuus est” (Chronica Alberici monachi Trium Fontium. (Monumenta germaniae historica, XXIII, c. 95012 ), ЛИБИ IV, София 1981, с. 185.

Опитът на Л. Мавродинова да идентифицира построената от Иван Асен II църква при Иваново с така нар. „Затрупана църква“ в местността Господев дол е също лишен от основания. Твърде вероятно е тази църква да е била съборната църква (кириакион) на посетения от Иван Асен манастир, където игумен е бил Йоаким I, преди да стане патриарх, и е посветена на архангел Михаил: тя се намира в естествена пещера и не показва с нищо, че е била строена или украсена с царски средства, докато църквата „Св. Иван Кръстител“ е единствена между пещерните църкви около Иваново, на която с големи усилия, чрез изсичането й в скалите, е предадена форма на истинска църква - в житието на Йоаким I се казва буквално:

- вж.

· Иван Снегаров, Неиздадени старобългарски жития (Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, III/1953-1954, с. 167);

· Христо Кодов, Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките, София 1969, № 23, с. 46-47.

В паметта на населението тази църква се е запазила под името „Църквата“, което носи и досега, а селото е наречено Иваново, т.е. собственост на св. Иван - от това съдим, че селото е било включено в дарението на Иван Асен II. От друга страна, в историческите извори не се споменава за никакво посещение на цар Иван Александър в манастира „Св. Архангел Михаил“ и не можем да приемем само по аналогия, че е имало такова.

Не на последно място трябва да се отбележи и че характерът на стенописите, както и техният антикизиращ стил, нямат нищо общо с XIV век, а още по-малко с движението на исихазма, с което някои изследователи искат да ги свържат, определяйки дори като време за възникването им свиканите през 1350 и 1360 г. църковни събори против ересите, и виждайки в представянето на сцената Преображение Господне между останалите празнични сцени аргумент за тяхната исихастка окраска - някои дори искат да видят в изображението на св. Теодор между военните светци в първия регистър на стенописите изображение на св. Теодосий Търновски, като интерпретират по своя представа фрагментарно запазения му надпис. Едва ли има по-абсурдно твърдение от това, че тези стенописи били плод на идеите на исихазма. Това могат да твърдят само тези, които нямат представа нито от исихазъм, нито от изкуство.

25. Въпреки обширната литература за църковната политика на Иван Асен II, в резултат на която се стига до провъзгласяването самостоятелността на Българската патриаршия, някои аспекти от тази политика остават недооценени от изследователите. Така болшинството от тях не взимат предвид сложната обстановка, създадена от преминаването на България през 1204 г. на страната на Рим и унията на българската църква с римската църква, сключена в момент, когато конфронтацията между източната и западната църква, достига своята първа кулминация. Този акт на Калоян не може да не е довел до значително разцепление сред църквата, чието значение в обществения живот е вече голямо и това грози да внесе духовно разединение. Сред тази обстановка най-силно се изразява недоволството на определени кръгове от църквата, свързани тясно с българското и гръцкото монашество, чийто център още в X век е Света гора. И тъкмо завоят в църковната политика на Иван Асен II, подготвен грижливо с посещението му при водача на българското православие в разделената между православни и униати българска църква и поставянето му начело на нея, както и последвалото в Лампсак възобновяване на българската патриаршия, ще доведат до връхната точка и на политическото развитие на Второто българско царство: единството на българския народ и неговата църква.

между 1:2,5 и 1:3. Надписите са изпълнени с изключителна виртуозност, свобода и лекота от един и същ калиграф. На мене не ми е известен друг случай в българската средновековна монументална живопис, където дори и при дългите надписи да не се е прибегнало до спомагателни линии. Редовете тук следват свободно леко вълнообразния ритъм, наложен от калиграфа на графичния образ на текста в пълно съзвучие с художествената композиция, при която живописците също съзнателно избягват строгата права геометрична линия, и то не само при архитектурния декор, но и в рамките на отделните сцени, а дори и при геометричния орнамент, менандъра.

Още при най-бегло сравнение на палеографията в Търновския и Ивановските надписи, ние веднага откриваме много голямо сходство във формата на буквите им, следващи един и същ общ образец. Но независимо от това сходство, ние откриваме при тях и принципиални различия. В Търновския надпис украшателните тенденции се изявяват вече доста определено, и то не само чрез някои украсителни нефункционални елементи, като вилообразните разклонения на върха на стълбчетата, както и възлообразните надебелявания по средата им и при хоризонталните линийки, които са ни известни от редица образци на византийската калиграфия от XI и XII век, но особено силно в неговите многобройни лигатури, последователно употребявани в тези надписи, а така също и посредством честа употреба на малко I и о в текста. Тези украшателни елементи, както и всевъзможните завъртулки по буквите и техните лигатури ще се разпрострят до средата на XIV век най-широко не само по заставките на официалните документи и на литургичните текстове, но ще повлияят и върху облика едва ли не на всички видове текстове, придавайки им формата на сложни плетеници, чиито образи може да ни очудват и изненадват, но не и да ни увличат в съдържанието на текста, пречейки за непосредственото му възприемане.

В това отношение Ивановските надписи показват класическа завършеност и пълна функционалност, паралелно и независимо от тяхната висока графично-естетична стойност. При тях отсъстват украсителни елементи, а лигатури срещаме малко, и то само там, където те отдавна са установени. Тези различия

обаче не отразяват различни епохи на възникването на надписите.

Засилените декоративни тенденции, явен белег на една по-късна епоха, се проявяват в надписа от църквата „Св. 40 мъченици“ в Търново още в началната им фаза, а непълноценната им изява е следствие на още неовладяно професионално майсторство - надписът е творба на един още ненапълно изявен художник, чийто полет на фантазията се възпира от недостатъчно добре усвоените художествени средства. Съвсем друг е случаят при калиграфа на Ивановските стенописи. Въпреки голямата свобода и изключителна виртуозност в изпълнението на надписите, на тях е чужда каквато и да е маниерност, всяко излишно украшателство. Ако и художествените средства на този художник в някои случаи да изглеждат по-консервативни и да му е чужд стремежът към експериментиране, какъвто виждаме при създаването на някои необичайни съчетания от букви при изпълнителя на надписа върху колоната от от църквата „Св. 40 мъченици“, търновския майстор Драган, неговите надписи показват вече едно съвършенство, което е резултат на напълно овладян занаят, но и на високоразвит естетичен усет, каквито няма да открием при никой друг от стигналите до нас паметници на българската средновековна живопис, че дори и при Боянските стенописи. Същевременно при Ивановските надписи наблюдаваме и вече споменатата тенденция към издължаване на пропорциите, което започва след стенописите от църквата „Св. 40 мъченици“ в Търново, чиито палеографски особености проф. Успенски разглежда в своята статия. Тази тенденция не се забелязва при надписите след средата на века и остава като един от главните показатели за датировката на Ивановските стенописи.

В моите публикации аз съм подчертавал многократно, че тези стенописи са едно забележително и оригинално произведение на българското изкуство, което не може да наподобява друго. Същото се отнася и за техните надписи, които бележат един от върховете на българската калиграфия. Голямо сходство във формата на буквите им откриваме при някои от надписите към стенописите в Съборната църква на манастира в Милешево [26] и в светилището на църквата „Свети Архангели“ в Печката патриаршия [27] - ние много често забравяме в каква тясна връзка се намират българската

26. За стенописите и тяхното датиране вж:

· G. Millet, Йtudes sur les йglises de Raszie (L’art byzantin chez les slaves, Les Balkans, Premier recueil dйdiй а la mйmoire de T.Uspenskij, Paris, 1930, c. 168-173 = Orient et Byzance, Йtudes d’art mй/diaйval publiйes sous la direction de Gabriel Millet, IV);

· Richard Hamann-Mac Lean / Horst Hallensleben, Die Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien vom 11. bis zum frьhen 14. Jahrhundert. Bildband (=Ost-Europastudien der Hochschulen des Landes Hessen, Reihe II, Bd. 3), GieЯen 1963, c. 22-23, ил. 82-98, пл. 12-13;

· Светозар Радojчић, Милешевске фреске Страшног суда (Глас САН, CCXXXIV, 7, Београд, 1959, с. 22-32, ил. LVI-LXX);

· същ., Милешева, Београд, 1963;

· същ., Старо српско сликарство, Београд, 1966, с. 39-45;

· Vojislav Đurić, Byzantinische Fresken in Jugoslawien, Mьnchen 1974, c 47-49, бел. 35-36 (с преглед на старата литература), табл. XVIII-XXI

- вж. също и издадения посмъртно под редакцията на Гордана Бабич-Джорджевич негов обобщителен труд:

· Војислав J. Ђурић / Гордана Бабић-Ђорђевић; Српска уметност у средњем веку I, Београд: Српска књижевна задруга, коло ХС књига 596, 1997;

· Richard Hamann-Mac Lean, Grundlegung zu einer Geschichte der mittelalterlichen Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien (=Ost-Europastudien der Hochschulen des Landes Hessen, Reihe II, Bd. 4), GieЯen 1976, c. 317-320;

· Милешева у историји српског народа. Међународни научни скуп поводом седам и до векова постојанија, Јуни 1985, Уредник акад. В. Ј. Ђурић, Београд: Српска академија наука и уметности, Научни скупови, књ. ХХХУШ, Одељење историјских наука, књ. 6, 1987.

27. За стенописите и тяхното датиране вж:

· Павел Мијовић, Пећка патриаршија, Београд 1960;

· Anika Skovran, Les fresques de l’йglise des Saints Apфtres de la Patriarchie de Peć (XII^e Congrиs international des Йtudes byzantines, Ochride 1961, Rйsumйs des communications, Belgrade-Ochride 1961, с. 94);

· Радивоје Љубинковић, Црква св. Апостола у Пеђкој патријаршији, Београд 1964;

· Св. Радојчић, Старо српско сликарство, с. 45-53;

· Vojislav J. Đurić, Byzantinische Fresken in Jugoslawien, Mьnchen 1974, c. 252 и сл., бел. 38, табл. XXII-XXIV

- вж. също и издадения посмъртно под редакцията на Г. Бабич-Джорджевич негов обобщителен труд (вж. предишната бележка), с. 189 сл., където той поддържа своята датировка за цялата живопис в църквата „Св. Апостоли“, вкл. в олтара, около 1260 г.;

· Richard Hamann-Mac Lean, пос. съч. (вж. пред. бележка), c. 324-329;

· E. C. Schwartz, The original fresco decoration in the church of the Holy Apostels in the Patriarchats of Pech, New York 1978;

· Sreten Petković, Das Patriarchat von Peć, Beograd 1987;

· В. J. Ђурић / С. Ћирковић / В. Кораћ, Пећка патријаршија, Бeoград 1990.

Текстът на надписите е обстойно разгледан от Гордана Бабић, Литургијски текстови исписани на живопису апсиде Светих Апостола у Пећи (Зборник заштите споменика културе, XVIII/1967, Београд 1967, с. 75-83) без обаче да

бъде засегната и тяхната палеография.

За хронологията на строежа

срв. също бележките на Св. Радойчич на Симпозиума за Сопочани в 1965 г. (Facultй de philologie, Departament de l"histoire de l"art, L"art byzantin du XIII siиcle, Symposium de Sopoćani 1965, Beograd 1967, c. 162 сл.) и R. Hamann-Mac Lean, пос. съч., c. 327, бел. 299^а.

Стенописите от „Св. Апостоли“ в Печката патриаршия са един от най-забележителните паметници на средновековната сръбска живопис, който аз за съжаление познавам само от фотографски снимки, така че за някои техни специфични особености не мога да съдя. При техните надписи срещаме също украсителната тенденция от Търновския надпис на Иван Асен II върху колоната в църквата „Св. 40 мъченици“ - лекото възлообразно задебеляване в средата на отвесните и хоризонталните черти, заострените върхове при буквите с, о и є са съвсем леко заоблени, както и петлиците на р, в, ч и ь, макар и при тях все още да се чувства техният ъглов (но не правоъгълен) първообраз; срещаме също всички лигатури, характерни за надписите от Търново и Иваново. Правописът тук е двуеров, като големият ер не се изпуска в края на думите.

Поради липса на изследвания на палеографията и при сръбските стенописи, аз съм затруднен да посоча други примери, каквито несъмнено съществуват - и то не само в Милешево, където те също се забелязват. Предвиденото от мен пътуване за Сърбия през 1990 г., при което исках да посетя всички паметници от тази епоха, бе осуетено от събитията, последвали след 1989 година и аз вече не вярвам, че някога ще мога да осъществя едно такова пътуване. Макар и за стиловите сходства между тези стенописи и стенописите от Иваново да съдя също само въз основа на фоторепродукциите, общите черти в надписите при двете църкви са твърде много, и ако не можем да кажем с положителност, че са изпълнени от един и същи калиграф, то поне е ясно, че те всички произхождат от един общ източник.

Не трябва да се забравя, че втората трета на ХШ век е времето на най-голямо сближение между управляващите кръгове на двата народа и техните църкви през цялата им многовековна история: Сърбия е под български протекторат, сръбският крал Стефан Владислав е женен за дъщерята на Иван Асен II, Белослава, в началото на 1236 г. в Търново пристига на посещение първият сръбски архиепископ, св. Сава, където на 13 януари същата година умира и бива погребан. Една година по-късно в българската столица пристига Стефан Владислав, за да измоли тъста си да му даде смъртните останки на баща му. След удовлетворяването на молбата му, сръбският крал се завръща от посещението си с ценни подаръци. Тъкмо това е времето на строежа на църквата в Печ и на изписването на църквата в Милешево.

За отношенията между България и Сърбия през втората трета на ХШ век, както и за посещението на св. Сава в България вж. преди всичко Василъ Златарски, История на Българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове, III България при Асѣневци (1187-1280), София 1940 [репр. 1972], с. 232, 407-413. К

акто е известно, за източници на своите изследвания за българската история Златарски ползва освен силно пристрастните гръцки извори, не по-малко пристрастните изследвания в руската научна литература,

като на първо място монографичните трудове на Константин Иречек (Jireček). Хилфердинг (А.Ф. Гильфердингъ) и Флорински (Тимоѳей Флоринскій), макар и само сравняването на фактите, посочени в тези трудове представя твърде различна картина на отношенията между отделните балкански държави, отколкото налаганата на обществеността от сръбската и руската пропаганда. И в тази картина съвсем не се съгласуват представяните от авторите сведения за изобразителното изкуство, архитектурата и литературата в тези страни, които засягат българските художествени и писмени паметници. А Ивановските и Боянските стенописи дават ключа за познаване развитието на европейската култура през ХIII-XIV век.

и сръбската църкви по времето на Иван Асен II, като дори не можем и да си помислим, че сръбската църковна живопис е могла да се повлияе от българската живопис при най-големия й разцвет [28].

ДОПЪЛНЕНИЕ

Във всички мои публикации за Ивановските стенописи обръщам особено внимание върху усърдието на византолозите - но също и на изследователите на средновековното изкуство в Западна Европа - да издирят пътищата, по които възниква художествената култура на Ранното и Зрялото Италианско възраждане, така нареченото Треченто и Кватроченто. Политическите и икономическите причини, породили културния разцвет в италианскити градове - републики са отдавна изяснени и изследванията им изпълват съдържанието на многобройни научни публикации: отделни монографии и цели поредици от книги, посветени на тази епоха. Те обобщават ограничените сведения от първите биографии на художници, скулптори и архитекти, издадени още от съвременници на епохата, като Вазари, чак до систематичните изследвания върху отделните творци и техните творби на Якоб Бургхарт до Макс

Нагоре