1. Јовань Поповъ и Самовила. Отъ Струга

2. Велигденска. Отъ Прилепъ

3. Самовилско дзиздње

4. (Сѫнце-но ми ѥ на за’одъ). Отъ Струга

5. Руса Стана и Самовила. Отъ Струга

  6. Неда и Самовила. Отъ Струга

  7. Ангелина и морска Самовила. Отъ Прилепъ

  8. (Прошета сѣ Дона). Отъ Кукушъ

  9. Велигденска. Отъ Прилепъ

10. (Заградила Самовила). Отъ Панагюрище

1. Јовань Поповъ и Самовила.

Отъ Струга.

Кинисалъ ми Јо’анъ Поповъ,

Да ми о’итъ на Велигденъ

На Велигденъ на оранѣ,

И ми пойде до пол-пѫти,

И излезе Самовила

Самовила Самогорска,

Пѫтища-та му предстрети:

„Врат’ сѣ, врати Јо’анъ Поповъ,

Не одай ми на Велигденъ

На Велигденъ на оранѥ!”

Јо’анъ лепо говореше:

„Бегай, бегай Самовило!

Дан’ ти слезамъ отъ моя-ва

Отъ моя-ва бѫрза коня,

Дан’ те фатамъ за твоя-та

За твоя-та руса коса,

Дан’ те вѫрзамъ бѫрзу коню

Бѫрзу коню за опашка,

Дан’ те влечамъ, како брана.

Сѣ разлюти Самовила,

Та отпущи руса коса,

Му сопнала бѫрза коня.

Да му піетъ цѫрни очи.

Сѣ налюти Јо’анъ Поповъ,

Та ѣ̀ фати Самовила,

Та ѣ̀ фати за нейдзина

За нейдзина руса коса,

Та ѣ̀ вѫрза бѫрзу коню

Бѫрзу коню за опашка,

Ѣ̀ повлече, како брана.

Си ѭ носи дури дома;

Отъ далеку Майкѣ викатъ:

„Я̀ излези мила Майко!

от’ ти носамъ не’естица

Не’естица Самовилска,

Тебѣ, майко, отменица,

Татко-ѣ̆ бѣла променица,

Брату перче исчешлано,

Сестрѣ леса уплетена.”

Ѣ заключи десно крило

Десно крило въ шаренъ ковчегъ.

И седела три години,

Постигнала мѫшко дете,

И канила чесна кума;

Ѣ кѫрстиле мѫшко дете.

И ни дошла кумашина

4. (Сѫнце-но ми ѥ на за’одъ)

Отъ Струга.

Сѫнце-но ми ѥ на за’одъ,

Самовила ѥ задъ гора,

Мирче войвода предъ неа,

Бѫрза ѣ коня водеше,

Цѫрвенъ ѣ байракъ носеше.

Мирче войвода говоритъ:

„Самовила-ле, Майко-ле!

Доста ти коня поводифъ,

Доста ти байракъ поносифъ.”

И Самовила вореше:

­„Поводи Мирче поводи,

И цѫрвенъ байракъ поноси

До зелени-не ливагѥ,

До студени-не кладенци.

Тамо сѣ женитъ Янкула;

Деветъ си сестри канило,

Десета сестра не кани

Десета сестра Коприна.”

Коприна во дворъ седеше,

Грумка си керка чешлаше,

Како ѣ̀ лепо чешлаше,

Така ѣ̀ лепо плетеше,

Така ѣ̀ ука учеше:

„Грумко-ле керко, Грумко-ле!

Кога ке одишъ у вуйка

У вуйка, керко, на свадба,

Дан’ фатишъ о’ро наколу,

Дан’ пущишъ сая до земи,

Дан’ кренишъ превезъ отъ очи;

Дан’ те догле’атъ вуйко ти

Вуйко ти, керко, Янкула;

От’ ѥ вуйко ти невѣренъ

Невѣренъ, керко, безъ вѣра,

дан’ ми ти кренитъ страмота.”

Грумка отиде на свадба,

Грумка си майка не почу;

Си фати ’оро наколу,

Си пущи сая до земи,

Си крена превезъ отъ очи.

Ми ѥ догле’а вуйко ѣ,

Вуйко ѣ лепо говоритъ:

„Свато’и, бѣли свато’и!

Не преполнвите пушки-те,

Не презобвите коньи-те,

Не’еста ни ѥ во дворѥ.”

Грумка го вуйка дочула,

И люто ми прокѫлнала:

„Офъ леле боже милечекъ!

Зароси роса кѫрва’а,

И погорещи каменя,

Потѫлчете го вуйка ми

Вуйка ми, боже, Яанкула!”

Како ми Грумка прокѫлна,

Пуста сѣ клѣтва фатила.