Постинг
11.04.2023 18:15 -
За Горский Пътникъ отъ Г.С.Раковскаго , Списанъ въ лето 1854
Поглед към „Горски пътник” „I. Предвестникъ Горскаго Пѫтника (1856). Пълното заглавие на тоя пръвъ печатънъ опитъ на Раковски, излѣзълъ къмъ края на 1856 г., е: „П р ѣ д ь-в ѣ с т н и к ъ Г о р с к а г о П ѫ т н и к а. Отъ Г. С. Р. – Новий Садъ. Въ книгопечатна Г. Дра Дан. Медаковича 1856”. – Той представя едно сборниче отъ 17 стр., гдето влизатъ три статии, посветени на политиката, и три патриотическо-елегични стихотворения. Отъ тритѣ кѫса въ проза най-важенъ е първиятъ. Той излага плачевното състояние на българският народ презъ време на Кримската война, отхвърля наивната надежда на нѣкои за помощь отъ европейскитѣ просвѣтени народи и препорѫчва една реална политика на разбирателство съ турското правителство, което само би спечелило, ако даде известни права на християнитѣ и повдигне тѣхната просвѣта и тѣхното благосъстояние.”1 “II. Горски пѫтникъ (1857). Този юнашки епосъ излиза отъ печатъ къмъ края на 1858 г., подъ заглавия „Г о р с к и й П ѫ т н и к ъ. П о в е с т в и т е л ь н ъ с п ѣ в ъ отъ Г. С. Раковскаго. Списанъ въ лѣто 1854. Печятанъ же въ лѣто 1857. У Новий-Садъ 1857. Въ книгопечатная Др. Дан. Медаковича”. Това е, собствено, само п ъ р в а т а часть на поемата, съ 288 стр. Подзаглавието „списанъ въ лѣто 1854” иска да каже само толкова, че поемата е замислена въ тая година, - както свидетелсвтува запазената въ рѫкописъ първа нейна редакция, довършена въ Котелъ на 25 ноември 1854 г. Въ действителность, печатаниятъ текстъ е писанъ едва въ 1857 г. въ Нови-Садъ, при което Раковски оставя съвсем на страна първата редакция. Преди да мине къмъ изпълнението на новия си планъ, авторътъ нахвърля единъ конспектъ, озаглавенъ „Вещество или грамада за Горскаго Пѫткина, то естъ разни мисли и красноречие”, и датуванъ отъ Нови-Садъ 1857 год. Споредъ него, Раковски смѣта да развие поемата си въ двѣ части…”2 „Първата частъ на Г о р с к и п ѫ т н и к обхваща 158 стр. стихотворенъ текстъ и 127 стр. пояснителни „Замѣчания” въ проза, които даватъ исторически и др. бележки къмъ поемата. Тя се открива съ мото: „Умъ царува, умъ робува”, следъ което иде посвещението-предговотъ.”3 „Закономерно явление при възникването на всяко националноосвободително движение е дейците на това движене да обръщат поглед назад, към миналото на своя народ, към неговия бит и култура, за да събудят и засилят стремежа към национално осъзнаване и обособяване, да подигнат „националния дух" й готовността на народните маси за водене на освободителна борба.”4 „В Нови Сад Раковски подготвя за печат и издава „Предвестник Горскаго пътника" (1856) и „Горски пътник" (излязъл от печат към края на 1858 г.,след изгонването му от австрийските власти от Хабсбургската империя). В „Предвестника" той помества три политически статии и три стихотворения, от които най-важно с оглед на темата, която ни занимава, е първото, озаглавено „Отлъчие от България на еднаго разпаленаго родолюбца българина в лето 1853”. В това стихотворение Раковски дава израз на патриотичните си чувства при вида на развалините в Преслав и Търново, като припомня за царуването на Борис и Симеон, за покръстването, победите на гърци и маджари и др. Стихотворението е израз на неговия исторически романтизъм, на любовта и преклонението му пред българската старина.”5 „Раковски е един от първите, които се опитват да дадат и класификация на народните ни песни. Това той прави схематично в „Горски пътник” (1857): „баснословни” (митологически), исторически (или „царски”), юнашки, овчарски и любовни,…”6 „Едни от най-съществените източници за бележките към ,,Горски пътник" са също народните песни за древната митология на 6ългарите. Старото „баснословие" е отразено във всички митологически песни: за вили, диви, самовили, самодиви, за змееве, змеици и пр. И тях той не престава да цитира и тълкува (срв. по-долу). Изобщо на народните песни Раковски гледа като на нещо важно, като на сериозен архив за миналото на народа.”7 „Къмъ поемата си Раковски прибавя множество обширни з а м ѣ ч а н і я. То сѫ бѣлѣжки отъ разнообразенъ характер, въ връзка съ съдържанието на Г о р с к и п ѫ т н и к ъ. Тѣ засѣгатъ нашата история, стара и нова, нашия битъ; освѣнъ това въ тѣхъ авторът възпроизвежда на много мѣста свои лични спомени, излага свои филологичеки и фолклорни разяснения и схващания, които отпослѣ обширно развива въ П о к а з а л е ц ъ и Б ъ л г а р с к а с т а р и н а.”8 „В Букурещ и Нови Сад, през 1855-1857 г., Раковски има възможност да допълни знанията си по въпросите, които го интересуват, така че наред с втората редакция на поемата Горски пътник той може да разработи по-систематично своето ръкописно „Събрание вещества за българско баснословие”, навярно през 1856 г. В бележките към поемата той излиза за първи път с митологически идеи, които усвоил още по-рано, както свидетелсвуват имената Марс, Венера, Торк, Лада, Гуслан, Чер бог и др. в първата редакция на поемата (1854), и в елегиите от 1855-1856 г. „9 ”Раковски знае по стъпките на класическите филолози за международни заемки в митологията, специално за влияния на египтяни и финикийци върху гърците и за въздействие върху завладените страни от Рим; а за славяните приема, че са били толкова ревностни за новата си християнска религия, че и кумирите си съкрушили, и езическите си книги изгорили, та не е останало много от тяхната митология. Но все пак ни е известно – какво учат Димитър Ростовски (XVII в.) и Венелин, - че славяните са обожавали Перун, бога на гърма, светкавиците и дъждовните облаци, Волос, бога на стадата, Лада и сина и Лел, богове на веселбата и благополучието, Купало (Ярило), бога за земните плодове, Коледа, чествувана на 13 декември, Бял бог, бога на благото и добротата, Чер бог, началник на злите богове и лошите вълшебства, Гуслан, музикалния вълшебник, после много други кумири – Сляд, Корша или Хорс, Дажд, Сриба, Смаргл, Мокож, Зир и др., на които са въздигали „жертви и хваления”.”10 „В Горски пътник Раковски отделя известно място на народните песни, вярвания и обичаи, тълкувайки ги като стар исторически материал, способен да ни отведе към славянското минало или поне към епохата преди турското завоевание.”11 „От више поменатия стари богове поменуват се днес в България Перун, Коледа, Лада Лело, Вихр, Ярило, до колко е мне даже до сега познати и ето с кой начин. Последная песен Перуну не само се пее по всяка почти България, нъ и ежегодишно се твори баснасловнаго века остатно тържество във време бездъждия и суши. Пеперуда злата Пред Перуна лята, Лята и пролята, По поле се мята И богу се моли: Дай, боже, дъждец! Да израснат ниви, Ниви и ливади, Бари, бари води, Блата, блага вина! Всеки клас и тагар, Всяко гребло тегло, От корена кошница По всяка лозица! . . . . . . . . . . . . . . . . . Накичват една девойка с разни цветя и зеленчуци и съдружават я няколко жени и водят пеещи горная песен от къща в къща, по поле и ниви от село на село и проч. Коледа веке е общо познато име в България и слави се еще в ден рождества Христова, но по другия смисъл; само име що е останало Коледа. Разни песни се пеят Коледи и днес мали и големи по села коледуват. По много места не казват рождество Христово, нъ Коледа. Лада и Лел. В Котел на мое время през Връбница млади девойки се събираха край някой си поток или водовада и съставяха венци, оплетени от върбови вейки, и всяка, забележаваща свой венец, спущаха ги у поток, пеещи: Ой, Ладо, Ладо, момиче младо и проч. – Гледаха и замечаваха какво управление ще поеми всеки венец и тълкуваха то на добро или зло. Лелю се пеят такожде много песни, а най-паче любовни. Вихър и Вихрушка казват в България, когда вее силен вятър и се размъти и потъмнее въздух: бягайте, че иде Вихър или Вихрушка, думат. Ярило казват в Котел жени, когда щат изрази някое си женско събрание увеселения ради или пиршества: „То беше Ярило”, то ест, веселихме се, пяхме, играхме, викахме, смяхме се, все то значи Ярило беше.”12 „Покойни Венелин възпоменува, че славяни са славили два начала божества, то ест, добро и зло, под именем Черни-бог и Бели-бог. В Котел жени, а най-паче стари баби, когда щат казват укори някого си злотворца, казват: „Чернило!” А когда щат се изрази за добро нещо, казват: „Видях бял свят”, или напротив – „Не видях бял свят”. Възпомянува се и Вещица или Вещерица – когда щат изрази укорение противу някоя си грозна или злотворница жена, казват Пуста Вещице! Омразна, грозна Вещерица!” Вила се възпоменува в една приказка за ленива жена, коя не е щяла да работи и плашила мъжа си да не ходи в гората да и сече мотовилка за прежда, че ще го накаже Вила със смърт на жена му. – Мотовила Вила, кой сече Вила, жена му умира. – Дали е било някое си дърво, посвещено Виле? Както са имали елини посвещена дървеса на горския нимфи (невести)? Пукал казват в Котел за чоловека мълчаливаго и намръщенаго. Що гледаш такъв като Пукал? Дали не е бог пъкла? Или е елинский Харон? Обаче той се възпоменува истое свое име. Слушал съм еще от младости да плашат жени малае деца, когда плачат или не мируват. Мълчи, че Харо иде да те земе! А виждал съм стари баби да гуждат в уста мъртвецу по един бан (пенез), с когото погребват, и една свещица му турят в ръка. Това исто са творили и стари елини. Гуджали са в уста всякому мъртвецу по едно дукато (δβολуν), за да плати Харону подвоз у пъкъл, а за свещ, казват българи, да му свети на онзи свят. Известно, че в пъкъл – мислят. Кук, казват в Котел за див человек – що гледаш като Кук? сиреч като див. Сърби казват за дива и неразумна жена „кукувица”, а за мъж „кукавец”.”13 „В България играят по някоя си села кукери: игри съвсем диви. Скачат безчинно, обличат се с вехти парцалетини и пеят глупави песни. В Котел стари баби празнуват куков ден, то е първий понеделник великаго поста, и в Котел рядко человек в мое време е бил да каже чистий понеделник книжевно. На куков ден се обичало казваше той понеделник. Змейове, змеици, самодиви. Много от народа еще в България вярват, че съществуват същества (духове) по человеческому образу и подобия, обаче всякому не са видима.”14 „Сива или Сур, старобългарски бог, Яръ-мъзд (светлост даящ = Бял-бог), А-Харан = не Харен (Черни-бог), Вишну (високий, великий), Крачун или Краканчу (много-крачестий и много-ръчний), Колед, Перун, Лада, Лил или Лельо, Рада (Рати), Яна и Лил-Яна, Яма, Харен χбρων (хранещий души), Въртумп и Помяна, прекрасная златокрилата и златокоса невеста Горска-Дива и Само-Дива, предстателка юнаком и пастирем, любещия грая и игри непрестанно, златопернатии златолуспави огнени змеьове, прекрасен вид имащи полубози млади момци, белобрадатий старец Дядо-Господ, първо българско в древност божество, Злата-баба, имаща вид старая жени, държащия малко детенце в обетие си и славима между Тигра и Ефрата реки, де е бил старий град Бабилино или Бого-дат (свети град), кому име гърци изкривили на Βαβνλὡν Вавилон, а турци съхранили старое му название – Бъг-дат = Богодат.”15 „Пренесли от Баби-лоно (Вавилон) в европейски книжовен език няколко старохалдейски речи и вярвания в две начала, добро и зло, ангели и дяволи, показват явно кому езику от днешних принадлежат. Главно божество тяхно носело име Б е л ь о, Белин – Бял-бог български, и то съответствало със слънце – Сур – Зар – Яръ-мъзд. То сътворило, по тем, небо и земя. Главное лице добрих духов носело име Мъгаил (Михаил погърчено), могъщий, великий, силний, лице же, кому се отдава занятие вестника, носело име Гъвриил – Говориил, говорящий, даящий вест по български. Началника же злих духов назовават С а т а н. Гърци го тълкували и св. писание си δπονηρὁδζ – а наши старобългари солунци тълкували Л у к а в и й. А то е старобългарска реч, произхождаща от с е т – клетка, лукавщина преносно, с е т а н (прилагателно) – лукавий, Са т а н, от де и турское Ш а й т а н, с промененим с на ш. В европейски книги се споменува старохалдейско божество Г а д, где ходел народ, та питал за бъдещност си; а то е наше г а д а т е л, гадание, нагаджание – налучкване, гадая – налучквам и проч.”16 „Много пъти, в протежение на цялата поема, Раковски се заема с изобразяване на тежкото положение на българския народ, стенещ под турското иго. И всеки път, когато той пише за това, ние чувствуваме как го обхваща гняв и скръб. С необикновена страст, ненавист и дълбоко съчувствие са проникнати всички места на поемата, където авторът се заема с описване на робското положение и насилия, където той рисува мъката на своите съотечественици. „Цяла година там робувами! кръв наша тий пият немилно. карани силом се работими. Робство претяжко, много усилно! тяжко и горко на оно село…”17 „Г. С. Раковски (род. 1821 г.) е почти връстник на целенасочения интерес към българската народна култура. В 1820 г. известният руски славист А. Востоков нарежда българите в голямото славянско семейство. Но не академичната наука, а романтичната възхвала на българската история, на златовечният български лъв и повикът на Ю. Венелин да се помогне на най-благородното сред славяните, на забравено племе, стига до нашата възрожденска интелигенция. Трудът на многозаслужилия за българите украинец Ю. Венелин (1802-1839) „Древные и нынешные болгаре”, който дава начален тласък на този интерес, се появява в 1829 г. В следващата 1830 г. Ю.Венелин посещава българските земи с широка изследователска програма. Една от главните му задачи е да запише народни песни. До това време българската народна култура е била обект на случаен интерес. Записани са няколко десетки народни песни, направени са описания на отделни празници и обичаи, а публикациите са още по-малко.”18 „Г.С. Раковски не е типичен изследовател на народната култура. За него тя е само материал, източник за възстановяване на историята на българите, история, която им позволява да заемат първенствуващо място както между древните, така и сред съвременните народи. Веруюто на Раковски, който и в науката си остава патриот революционер, е намерило израз в посвещението на „Показалец”.19 „От публикациите на Раковски се вижда, че в началото на 60-те години той е бил запознат с някои от трудовете на М. Мюлер, Е. Бюрнуф, В. Кузев и други. На тази основа се оформят и възгледите на Раковски за етногенезиса на българите, за древността и характера на българската народна култура и език. Заедно със съвременната му европейска наука Раковски приема, че прародината на индоевропейските народи е Азия. Дотук свършва преклонението на Г. С. Раковски пред западноевропейската наука. Българите според него са „най-чисти индоевропейци *арии) и естествено нямат нищо общо със скити и татари. Те първи се преселват от прародината Хиндистан още преди разделянето в разселването на „арианското" племе. Що се отнася до религията им (те имат за върхoвен бог Сива), българите я донасят в новите си заселища на Балканите заедно с езика, обичаите, празниците и народните песни. Българската топонимия също е донесена от прародината. Всички тези безценни за нашата (а и за европейската) история явления не са заличени от християнството и времето, а са запазени в българската народна култура и през XIX век.”20 „III. Показалецъ (1859). Пълното заглавие на това съчинение е: „П о к а з а л е ц ъ или Р ѫ к о - в о д с т в о, какъ да ся изискватъ и издирятъ най стари чърти нашего бития, язика, народопоколѣния, стараго ни направления, славнаго ни произшествия и проч. отъ Г. С. Раковскаго. Чясть първа. Одесса. Въ типографии П. Франциева. 1589”, 144 стр. За мото съчинението има пословицата: „Бащино огнище не оставяй, стари обичаи не презирай”, а за посвещение – единъ акростихъ, който дава името на Николай Мироновъ, на чиито средства била издадена книгата.”21 „Раковски излага прегледно съдържанието на тритѣ части. Първата часть обхваща: програма – „предложение” за изворитѣ, отъ които можемъ да черпимъ за старата си култура и за историята отъ покръщането на Преславския дворъ до падането на България подъ турското иго; днешнитѣ българи въ етнографско-географско отношение; българското земледѣлие, съ описание на уреди, кола и рало; българското орачество, съ сѣитби, жетва и т.н.; българското градинарство, лозарство, винодѣлие, добиване розово масло и др, есенни и зимни работи; народното облѣкло; седѣнки; тлъки и сборове; сватбени обичаи; най-подробно описани; българско скотовъство; занаяти и търговия. – В т о р а т а часть трѣбва да обхваща: обичаи при раждане и смърт, сравнени съ съотвѣтнитѣ староиндийски; старобългарски митологични пѣсни; „Суръ или Сива богъ, главно божество въ стари българи”, и обичаи на Суроваки; „индисйки народни празници съотвѣтсвуватъ съ наши годишни народни празници. . . съ исти имъ имяна и обряди” и пр. – Т р е т а часть „съдържява описание Котила”, при което се доказва, че Котелъ както и много други мѣста въ България, сѫ именувани по споменъ отъ Индостанъ, тъй като „Българи сѫ’ обитали въ старо время въ Хиндистанъ и тии сѫ’ били най-голѣмое племя, и къту сѫ’ разпространили въ Европа дали исти имяна и на днешни си жилища”. Нѣщо отъ тая часть е напечатано отъ Раковски въ Ц а р и г р а д с к и В е с т н и к ъ, 1859 г.: „Повестность и описание стараго Котла”. Останалото разглежда „народни български пѣсни доказващи българское битие въ Стара-Планина 300 години преди Христа”; филоложки докази въ полза на това, че „елински мнимъ първобитен язикъ и отцепка отъ българскаго”; и на края: кратъкъ очеркъ на българската история, като почнемъ отъ минуването на българитѣ въ Европа и свършимъ съ възраждането въ началото на XIX в. Нѣщо отъ тия езиковно-исторически издирвания е помѣстено въ списанието Б ъ л г а р с к а С т а р и н а отъ 1865 г.”22 „С „Показалец…” Раковски обединява две течения за изследването на българската народна култура – събирателското и аналитично-изследователското. Естествено е, че Раковски вижда себе си преди всичко в ролята на изследовател. Идеята за издаване на „Показалец…” се ражда в Русия, където през втората половина на 50-те години Раковски намира спокойно пристанище (става руски поданик) и добри условия за научна работа.”23 „В издадената първа част духовна народна култура е представена с описание на сватбени обичаи, на седенки, тлаки и сборове.”24 „За останалите две части на „Показалец…” съдим по описанието им в първата част и по запазеното в архива на Раковски. Втората част по замисъла е сравнителна. Тя би трябвало да обхваща обичаите около раждането и смъртта, разгледани сравнително със староиндийските митологически песни, чат от календарните обичаи, пак поднесени в такъв сравнителен план, и други. В третата част се е предвиждало описание на село Котел. Основното тук е да се покаже, че местните имена са спомен от пребиваването на българите в Индия. Останалото, като изключим народните песни и няколко народни приказки, са полемични филологически и исторически издирвания.”25 „Обширната и многостранна и революционна дейност на великия български патриот Георги С. Раковски за идеологическата и организационна подготовка на българската национална революция. Удивителен е неговият стремеж да изработи цялостна идеология, стратегия и тактика на българското националноосвободително движение в началния период на прерастването му в масова революционно-освободителна борба, да вдъхнови, организира и ръководи тази борба.”26 „Краткият преглед на съчиненията, които излизат до средата на XIX в. и в които се разглеждат въпроси на миналото, бита и културата на българския народ и положението му под турска власт, показва, че Георги С. Раковски като историограф е бил поставен значително по-добре от своя велик предшественик Паисий Хилендарски.”27 „Но не само от излязлата до неговото време историческа литература Георги С. Раковски търси материал за написването на своите исторически съчинения. Характерна особеност на неговия метод е използуването на голям брой домашни извори – стари ръкописи, преписки, исторически предания и разкази, народни песни и др. Още от първите години на своите занимания с въпросите на българската история той насочва вниманието и силите си към издирване на домашни извори, като се ръководи от съображението, че само те могат напълно и вярно да разкрият миналото, бита и културата на българския народ, представени погрешно според него от чуждите летописи и историци.“28 Първоначалното име на Георги Стойков Раковски е било Съби Стойков Попович. В биографиите на Раковски, написани от различни автори се отклонява месторождението му, рождената му дата и датата на неговата смърт. .Раковски, Г. С., Горски пѫтникъ и показалецъ, №4, София, 1925, с. 15
Раковски е първият наш учен- историк или историограф
Написал е неща, които и до днес професори историци не проумяват!? Близо година и прекарал в библиотеката в Марсилия и там е написал историческите си трудове
Хванал е Балканската връзка, балканския произход на Българите! Стигнал е до Александър и Индия
Ярило е белоруският вариант на тракийския бог Герман
В понеделник гледах история БГ
Темата бяха илирите и славянската връзка с тях Преди години стигнах до връзката на траки с илири! Казано накратко, траки и илири от една страна и Българи и славяни от друга- са различни названия на едни и същи хора!На различна база, най- вече географска, като македонците, например Но не етносна
Хубав ден!
цитирайНаписал е неща, които и до днес професори историци не проумяват!? Близо година и прекарал в библиотеката в Марсилия и там е написал историческите си трудове
Хванал е Балканската връзка, балканския произход на Българите! Стигнал е до Александър и Индия
Ярило е белоруският вариант на тракийския бог Герман
В понеделник гледах история БГ
Темата бяха илирите и славянската връзка с тях Преди години стигнах до връзката на траки с илири! Казано накратко, траки и илири от една страна и Българи и славяни от друга- са различни названия на едни и същи хора!На различна база, най- вече географска, като македонците, например Но не етносна
Хубав ден!
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 56573
Блогрол
1. miaa
2. бъди българин
3. geravna
4. zeravna
5. zeravna
6. virginia grotta
7. Виртуална библиотека
8. Къде сте
9. Песен за Нибелунгите
10. Войни на Тангра
2. бъди българин
3. geravna
4. zeravna
5. zeravna
6. virginia grotta
7. Виртуална библиотека
8. Къде сте
9. Песен за Нибелунгите
10. Войни на Тангра
