Балх (на дари: بلخ – Balx) е малък град в провинция Балх, Афганистан, на 365 метра надморска височина, на около 20 км северозападно от Мазари Шариф и 74 км южно от река Амударя със 77 000 жители (през 2006 г.).^[1]

Един от най-великите и древни градове в света, носи ведическите имена Заинаспа и Бхакри, което като Бактра дава името на историческата област Бактрия. В древността градът е център на зороастризма, като се смята, че самият Зороастър е роден, умрял и погребан там. През 11 век Низам ал-Мулк основава в Балх едно от своите мадраса низамия.

Градът е бил известен на персите като Зариаспа

наречен Бала Хисар, който е цитаделата на обекта.

Друга могила от обекта, известна като Тепе Заргаран

Ведическа ера

Балх е бил част от една от Джанападите, съществували в Индия по време на ведическия период някъде между 1500 г. пр. н. е. и 600 г. пр. н. е. През това време те са били наричани Bahlikas и са споменати в Atharvaveda, Mahabharata, Ramayana, Puranas, Vartikka of Katyayana и Brhatsamhita

будизъм 

Трапуса и Бахалика, двама търговци от Балх, предлагащи храна на Буда. Съвременно изображение на Бирма.

Балх е добре познат на будистите като родния град на Трапуса и Бахалика, двама търговци, които според писанията са станали първите ученици на Буда. Те бяха първите, които предложиха храна на Буда, след като той достигна просветление, а в замяна Буда им даде осем от своите косми, за да го помнят. Според някои разкази Трапуса и Бахалика се върнали в Балх и построили две ступи по начина, по който Буда инструктирал. Следователно Балх е кръстен на Бахалика, който се смята за въвеждането на будизма в града. Това е отразено в литературата, където градът е наричан Балхика, Бахлика или Валхика. Първият будистки манастир (vihara) в Балх е построен за Бахалика, когато той се завръща у дома, след като става будистки монах.

Китайският поклонник Факсиан (337-422 г. сл. н. е.) пътува до региона в началото на 5-ти век и открива, че будизмът Хинаяна преобладава в Шан Шан, Куча, Кашгар, Ош, Удаяна и Гандхара. По-късно китайският монах Xuanzang (602–664 г.) посетил Балх през 630 г., когато той бил процъфтяващ център на будизма Хинаяна. Според мемоарите му по време на посещението му в града или околностите му е имало около сто будистки манастира. Имаше 3000 монаси и голям брой ступи и други религиозни паметници. Xuanzang също отбеляза, че будизмът е бил широко практикуван от хунските владетели на Балх, които са произлезли от индийския кралски род.[24] 

През 8-ми век корейският монах и пътешественик Хиечо (704–787 г.) записва, че дори след арабското нашествие жителите на Балх продължават да практикуват будизма и следват будистки крал.

Най-забележителният будистки манастир беше Нава Вихара („Новият храм“), който притежаваше гигантска статуя на Гаутама Буда. Разположен близо до град Балх, той служи като център за поклонение на политически лидери, които идваха от далеч и шир, за да му отдадат почит.[26] Малко преди арабското завладяване, манастирът се превръща в зороастрийски храм на огъня.

Голям брой санскритски медицински, фармакологични и токсикологични текстове са преведени на арабски под патронажа на Халид, везирът на Ал-Мансур. Халид беше син на главен свещеник на будистки манастир. Някои от семейството са убити, когато арабите превземат Балх; други, включително Халид, оцеляват, като приемат исляма. По-късно те ще бъдат известни като Бармакидите от Багдад.[27] 

юдаизъм

Древна еврейска общност е съществувала в Балх, както е записано от арабския историк Ал-Макризи, който пише, че общността е създадена чрез прехвърлянето на евреи в Балх от асирийския крал Сенахериб. Баб ал-Яхуд (Портата на евреите) и ал-Яхудия (еврейски град) в Балх са засвидетелствани от арабски географи.[28] Мюсюлманската традиция твърди, че пророк Йеремия избягал в Балх и че Езекил бил погребан там.[29]

Прочутият еврейски екзегет Хиви ал-Балхи е от Балх.

Арабите окупират Персия през 642 г. (по време на халифата на Осман, 644–656 г. сл. Хр.)

Говори се, че те нахлуха в известното будистко светилище Нава-Вихара, което арабските историци наричат „Нава Бахара“ и описват го като едно от великолепните места, включващо набор от 360 клетки около високите ступи. Те ограбиха скъпоценните камъни и бижута, които бяха осеяни върху много изображения и ступи, и отнеха богатството, натрупано във Вихара

След епидемия от малария през 1870-те години почти цялото население на града се изселва и столицата на провинцията се премества в Мазари Шариф.

Днес градът се състои главно от развалини, които никога не са проучвани от професионални археолози. Център е на памучната и кожено обработвателната промишленост в региона; отглеждат се и бадеми и пъпеши.

Градът е населен от дълбока древност. Той от незапомнени времена е столица на забележителната страна Бактрия, прочута със своето плодородие и заемаща стратегическо за търговията и политиката положение в пресечната точка на пътищата свързващи запада, севера, Китай и Индия. В 2200 – 1800 г. пр. Хр. тук процъфтява може би най-старият арийски културен център, наречен днес Бактрийско-маргиански археологически комплекс, древен колкото и първите градове в Индия – Мохенджо-Даро и Харапа. Бактрийското население е говорело арийски език и малка част вероятно такъв близък до езика, ползван днес от буришите Хунза.

В 630 г. пр. Хр. в Балх се е родил Заратустра, създал е тук древната арийска религия зороастризъм, живял е и е погребан в града в 553 г. пр. Хр. Свещената книга на учението Авеста е на бактрийски език, на който са говорели тукашните хора, издигнат до богослужебния авестийски език. При Кир Велики (559 – 530 г. пр. Хр.) страната се присъединява към империята на Ахеменидите и е считана за една от най-важните и богати области. Тогава тук са преселени и първите групи жители от балканските владения на персийското царство, даже последният персийски цар във времето на настъплението на македонците е провъзгласен тук.

През 329 г. пр.н.е. разгромилият Персийската империя Александър Македонски достига с войските си града. Тук той се влюбва и оженва за Роксана – дъщерята на бактрийския владетел Оксиарт, който оставя да управлява. Настанява в Балх щаб-квартирата на войската си и заповядва всичките му офицери също да се оженят за местни девойки, което е изпълнено без отлагане.

В 250 г. пр. Хр. Бактрия добива независимостта си от империята на Селевк и Диодот и образува суверенното Гръко-бактрийско царство, което присъединява обширни области, вкл. Согдиана. Страната става център на елинистическата култура в централна Азия и Балх е нейна столица. Тя има гимназиони, театри, мегарони, украсена е със скулптури, провеждат се вакханалии. При Деметрий царството добива още слава, като са завладени и обширни територии в Индия – Пенджаб и Арахозия, и държавата прераства в Индо-гръцко царство. Владетелите наред с гръцката култура силно покровителстват будизма, превърнал се в особения Гръко-будизъм и дори един от тях (Менандър I) става будист. От своя страна елинистичното културно влияние на Бактрия се простира не само върху Индия, но дори към Китай. Търговията и транзитните такси от преминаващите по Пътя на коприната злато и стоки обогатяват неимоверно града, но предизвикват борба за власт и междуособици. От царството се обособяват южните му индийски територии и Согдиана, будисткото княжество на Менандър I – Таксила, Арахозия, Пенджаб и Гандхару, а царят на Партия Митридат I откъсва Маргиана. Индо-гръцката и гръко-бактрийската част стигат до война. В държавата се обособяват около 9 владетелски територии и тя постепенно запада. В 130 г. пр. Хр. започват нашествия на други арийци – скитите и най-далекоизточните народи на бялата раса – тохарите, наричани от съседите им китайци юеджи. 125 г. пр. Хр. под натиска на нашествениците цар Хелиокъл I изоставя столицата и управлява от Кабул остатъците от индийските си земи, което условно се приема за край на държавата.

Тохарите остават в Бактрия, а повечето от скитите напредват на югоизток в северен Пакистан и създават свои индо-скитски княжества, първоначално номинално признаващи върховенството на индо-гръцките царе. Наследниците на Хелиокъл запазват някаква власт и дори си връщат контрола над западните краища на Индо-гръцкото царство, но държавата се разпада на малки владения, а обширна област включваща и индийски територии е заета от новото Индо-скитско царство на източните скити, наричани тук саки.

Последният бактрийски индо-гръцки цар, управляващ в западните земи, влиза в съюз и става васал на Китай, но в 70 г. пр. Хр. е свален от елинизираните тохари. Около 80 г. пр. Хр. за кратко, а в 55 г. пр. Хр. окончателно, скитите установяват контрол над северозападните индо-гръцки територии. В централните области индо-гръцката власт на Хипострат окончателно е ликвидирана към 50 г. пр. Хр. На изток скитите се справят със Стратон II до 10 г. пр. Хр., но и в I век оцеляват някои от малките индо-гръцки господари, като Феодам в северен Гандхар. Така Скитите Саки, без да прекъсват напълно епохата на елинизма, разпростират своето номадско господство на териториите на Бактрия, Согдиана, Арахосия, Гандхар, Кашмир, Пенджаб, Раджастан, Таксила и Гуджарат, от Бамиан до Матхура и Паталипутра, а южните области на днешния Афганистан започват да се наричат „Сакастан“.

През 1 век пр.н.е. партите възстановават Персийската империя и започват да си проправят път в източните земи, заемани от индо-скитите и тохарите юечжи. Те завладяват цяла Бактрия и значителни територии в Северна Индия. Около 20 г. пр. Хр. Гондофар I, управител на Сакастан, и васал на скитите саки, завладява голяма част от царството им: Аркозия, Сакастан (съвр. Систан), Синдх, Кабул и Пенджаб (без източната част). Обявява се за император и основава Индо-партско царство. Столицата му почти през цялото време на съществуването му е Таксила и едва към края е преместена в Кабул. По време на царството много от скитската и друга аристокрация остават на власт, включително бившият управляващ скитски род, като полагат клетва за вярност. След смъртта на основателя държавата започва да се разпада и последните царе управляват само Сакастан и Кандахар. Завоювано е от Кушаните преди 100 г.сл. Хр., но има благородници запазили позициите си.

Към 135 – 130 г. пр. Хр. тохарските князе започват да навлизат в Бактрия и да изтласкват раздробените елинистически владетели на югоизток, като окупират западните части на индо-гръцката държава. В крайна сметка страдащата от вътрешни борби, заплашвана от младото Партско царство и ударена от скитите страна се превръща в мозайка от различни владения, а новите завоеватели, заемайки все повече части от Бактрия, преди да са организирали обща държава, попадат дълбоко в тази нова среда, усядат и започват да се елинизират. По-късно страната е наричана по тяхното име Тохаристан. Един от тохарските князе кушанският предводител Куджула Кадфиз в самото начало на 1 век сл. Хр. подчинил 4-те други княжества създадени от народа му в Бактрия и дребните владения на някои гръцки династии, съюзил се с гръко-бактрийския владетел Гермей в отстояване независимостта срещу експанзията на Партския цар и му помогнал да обедини около своето други гръко-бактрийски княжества. След смъртта му го наследил и в 47 г.сл. Хр. съединил двете царства и положил началото на Кушанската будистко-елинистична империя с обширна територия, обхващаща западен Китай, средна Азия и Индия, без южните ѝ части. С военната и икономическа сила, богатия си духовен живот и блестяща архитектура, тя станала една от четирите най-значими държави в античния свят наравно с Рим, Китай и Персия. В 3 век сл. Хр. империята започва да запада и все по-трудно устоява на персийския натиск, когато я удрят ефталитите, наричани и бели хуни. Към 425 г. те унищожават отслабналата кушанска държава и завладяват Бактрия. За наследници на кушаните се сочат днешните гуджарати.

Ефталитите завладели Балх и цяла Бактрия, когато покоряват Кушанската държава в 483 – 485 г., а към 500 г. побеждават Персия и я правят васална страна. Цяла Западна и Средна Азия са техни, но в 557 г. са разбити от персийския цар Хорсов, в 528 г. от индийската коалиция на император Нарасимхагупти и краля на Малва и накрая от Гьоктюрките от Западнотюркския хаганат, държавата обаче не е унищожена продължава да съществува до 670 г., когато последният им владетел е детрониран от тибетско-тюрската династия Кабул Шахи. За наследници на ефталитите се смятат пущуните.

По-късно от Сасанидите над Балх и цяла Бактрия пак е установена властта на Персийската империя, наложен е ислямът, а след падането на Персия под управлението на Арабския халифат в 651 г., той не след дълго се разпростира и тук. В 861 г. в Сакастан (Систан) в днешен Афганистан от халифата се обособява Държавата на Сафаридите съществувала независимо до битката при Балх в 900 г., след която тя е васална на Саманидската държава. Земевладелецът от Балх Саман-худат приема исляма и става родоначалник на династията на Саманидите, която в 875 г. постига пълна независимост от Багдадския халифат и създава споменатата Саманидска държава. Така в крайна сметка тукашните султани извоюват независимостта си от арабите. Техният военачалник Алп-Тегин идва в Балх, и в април – май 962 г., разбива войската, пратена против него от Саманидите, отправя се в недалечния град Газни, сваля местната династия и в 977 г. е основана Газневидската държава. Газневидската държава е покорена от сунитските афгански владетели от династията на Хуридите в 1160 г. Тези афганистански владетели завладяват Северна Индия и стават първите ислямски завоеватели на Делхи. Именно доведените от тях духовници от Балх (Балхара), наричани заради родното им място „Ал Булхари“, започват разпространението на исляма като държавна вяра в Индия. Любопитно е, че върховният духовник на Делхи – шах имамът на голямата петъчна джамия (Shahi Imam of Delhi"s Jama Masjid) е и може да е единствено от рода „Ал Булхари“(Al Bukhari).

В доислямския период в града били построени много будистки храмове, включително и статуя на Буда, покрита със скъпоценни камъни.

По време на исляма Балх останал важен културен център, но в 1220 г. Чингис хан го разрушава до основи, избива или отвлича абсолютно цялото му население, а страната е завладяна от монголите.

Великият завоевател Тимур, превзема града на 10 април 1370 г. и тук е извършена неговата коронация за Върховен емир на Туран. Последният Тимурид (пряк наследник на Тимур) – поетът Захиредин Бабур управлявал Фергана от 1494 г., идва в тукашните земи в 1504 г. и се установява в Кабул, откъдето предприема победоносни походи в Индия и в 1526 г. създава Империята на Великите Моголи.

Градът е посещаван от Марко Поло, който го нарича „достоен и велик град“. През XVIII век градът е застроен наново, но политическия център е пренесен в Мазари Шариф през 1866 г. и така Балх става провинциален град.

Съвременните таджики и пущуни са потомци древните бактрийци,^[2][3][4][5] а на гръко-бактрийците за такива се определят и Калашите, Хунза и Нуристанците.
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B0%D0%BB%D1%85#cite_ref-Dimitrov_7-0