Постинг
23.02.2023 01:19 -
В началото бе Словото
Автор: panazea
Категория: Видео
Прочетен: 406 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.02.2023 01:58
Прочетен: 406 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 23.02.2023 01:58
В началото бе Словото Искони бѣ слово и слово бѣ оу Бога и Богъ бѣ слово
(Йоан 1:1).
Първите записани думи на словѣнски, излезли под перото на Константин-Кирил – по думите на неговия житиеписец, мъж “почтен и благоверен и много начетен философ”, на когото Бог явява буквите и той започва да пише Евангелското сказание. Превежда гръцкото λόγος именно със слово, а не с рѣчь, глаголъ, бесѣда, съказание, писмѧ или с други възможни синоними, може би заради близостта между слога на славянското СЛОВО и на гръцкото маюскулно ΛΟΓΟΣ.
По-късно в Проглас на Евангелието Константин-Кирил отново говори за слово, обръщайки се към словѣнския род: слꙑшите слово отъ Бога бо приде. слово еже кръмитъ доушѧ ловѣ ьскꙑѧ. слово еже крѣпитъ срьдьца и оумъ.
Защото писменото слово е най-силното оръжие, то надживява вековете, както пергаментът и камъкът надживяват меча и желязото. Царете губят златните си корони, градовете губят материалното си великолепие и се покриват със забрава, но “словото – казва св. Григорий Богослов – с камък се не убива”.
Защо България в своята национална история успява да запази езика и идентичността си при три царства, когато всъщност на два пъти изчезва от картата на Европа и то за столетия наред? Така е, защото България никога не загива като средище на Духа, тя остава вечна, както е вечно нейното писмено слово. А за да го имаме и пребъдваме, най-напред заслугата е на светите братя Кирил и Методий, сътворили една свещена азбука – глаголицата – гениално филологическо постижение, чрез което българите поемат пътя към Вярата и Просвещението. Исторически момент, който определя бъднините на словѣните и ги превръща от езичници в равностойни строители на духовния живот на християнска Европа. С глаголически букви са писани богослужебни и небогослужебни библейски книги, проповеди и служби, съчинения на отците на Църквата и жития, но също и молитви, битови надписи, оловни пластини срещу болести.
През IX–X в. глаголицата е била широко разпространена из цялата българска земя. И въпреки големите си достойнства тя не устоява на времето, не се превръща във всеобщоупотребима азбука предимно заради голямата си графична отдалеченост. Глаголическите букви отстъпват пред кирилицата, съставена от книжовниците около цар Симеон в самия край на деветото столетие по модела на глаголицата . Въвеждането на кирилицата е дързък политически ход и прозорливо държавническо решение, чрез което владетелят е искал да приобщи българската държава към цивилизационен модел и да я интегрира в християнска Европа и нейната духовна култура. От петте азбуки (три домашни: глаголическа, кирилска, руническа и две чужди: гръцка и латинска), познати на новопокръстена България, като официално писмо остава само една – кирилицата. Днес с нея пишат над 200 милиона души.
Старобългарските книги и надписи с глаголическо и кирилско писмо поставят началото на книжовния Старобългарски език – най-древния писмен език на славяните, превърнал се в трети класически език на средновековна Европа наред с гръцкия и латинския. На старобългарски е създадена една от най-значимите литератури през Средновековието. Оцелялото е малка част от някогашната богата българска книжнина, но въпреки суровите исторически превратности миналото и езикът не са заличени. От светите братя и техните следовници, сред които св. Климент, св. Наум, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Презвитер Григорий, Презвитер Козма, България получава “дар по-драг от злато и сребро, от скъпоценни камъни, от богатството, което преминава” (Пространно житие на св. Кирил). Книжовниците, като една малка армия, печелят такава голяма битка за България, която удържа народността в следващите векове. Дали обаче това щеше да се случи, ако владетели не бяха княз Борис, цар Симеон и цар Петър, които в мъчителна борба с ромеите и още повече с родовата си памет в едно съдбовно време е трябвало да избират непознати друми? Като големи държавници те не само са приели “дадените таланти” по евангелската притча (Мт 25: 14–29), но и са ги преумножили. Насърчавали ревностно книжовното дело, защото за тях то е било държавен въпрос за постигане на църковна и културна самостоятелност. Оцелели похвали, приписки, предисловия свидетелстват за тяхната лична обвързаност, особено на цар Симеон, който е меценат и поръчител на всеобхватна книжовна дейност. Само за две-три десетилетия се създава забележителна литература, 3 уникална царска библиотека, истинска школа. Това време със своя блясък и мащаб справедливо е наречено от следващите поколения на България Златен век. В книжовната съкровищница на старобългарски има всичко – Светото Писание, богословски и философски трактати, патристика, исторически, природонаучни и астрономически съчинения, църковни закони, компилации от всякакви книги и какво ли още не. Словото тържествува! Но неговото разпространение е скъпо струващо начинание, пергаментните книги изискват съществен финансов ресурс. Затова понякога книжовниците са заличавали написания текст (слава Богу, не съвсем!) и върху същия пергамент са изписвали нов текст – така се раждали палимпсестите. За тяхното разчитане голяма заслуга има съвременната българска медиевистична наука. На нея дължим и откритията в областта на църковната песенна поезия, съхранила ценни свидетелства за автори и творби. В канони и служби от състава на различни химнографски сборници в акростих са закодирани имената на св. Климент, св. Наум, Константин Преславски. Това са най-ранните отломки от старобългарската писменост, вероятно създадени на глаголица, макар и дошли до нас в по-късни славянски кирилски преписи. Откритията променят представите ни за нашия патрон св. Климент не само като автор на слова и поучения, не само като преводач на византийска песенна поезия, но и като автор на оригинални песнопения в духа на приемственост на своя учител св. Методий. Защото няма духовен напредък без книжовна приемственост. След падането на Преслав част от старобългарските ръкописи са били отнесени в Киев, където получават нов живот под перото на староруските книжовници и стават крайъгълен камък на руската духовна култура. Старобългарското начало заляга и в сръбската книжовна традиция от XII в. нататък. Словото и Духът надскачат народностните граници. Възможно е старобългарски книги да са достигнали до Второто българско царство и така да са станали свързващо звено между Плиска, Преслав, Охрид и Търново. Тези ръкописи не са се запазили, но научните изследвания насочват към подобна хипотеза. Старобългарски книги са попаднали и в атонските манастири и са дали тласък на втория голям разцвет на славянската писменост. Главни действащи лица в този процес са книжовниците начело със своя духовен водач патриарх Евтимий – негово 4 верую е обновата на книжнината чрез създаването на нов правопис и редактирането на богослужебните ръкописи. Той, според панегиричните слова на Григорий Цамлак, “като някакъв нов Мойсей и втори законодател се спуснал от висотата на умствената планина, донесъл нови богонаписани скрижали и ... предал на църквата истинското небесно съкровище – съвсем ново, съвсем честно, съгласно с Христовото благовестие”. Грижата за книгите “прегръщат” и двама големи държавници – царете Иван Асен II и Иван Александър, без чието прозорливо и ревностно съдействие можем само да гадаем дали щеше да го има духовният мост между Първото и Второто българско царство. Отново България е средище на Словото, отново пред прага на нашественици, както в края на бляскавия десети век. Но след падането на Българското царство под османско владичество Евтимиевият правопис, чиято основа е светогорска, бързо се разпространява сред другите славяни, най-напред в Сърбия, а после във Влашко, Молдова и Русия. Пренасят го следовниците на св. Евтимий – Киприан (по-късно митрополит Киевски, Литовски и на цяла Русия), Григорий Цамблак, Константин Костенечки ведно с търновските ръкописи, въздигнали като норма Кирило-Методиевите достижения и превърнали се в ядрото на сръбската, руската, влашката и молдавската книжнина на славянски език. На историческата сцена се сменят епохи на възход и упадък, но през всичките времена езикът, книгите, които не престават да се преписват, съхраняват българската идентичност и благодарение на духовността България не е могла да бъде заличена. Тя винаги е имала свое Писание и в него е българската слава, всичкото друго богатство е тленно. Както казва нашият учител св. Климент “Не преминава ли богатството като призрак, като сянка, не окапва ли като цвят?”. Да си спомним и за учителя на нашия учител – св. Кирил, който пред възможността за бляскава кариера във византийския двор избира да проповядва и учи людете и напуска земния свят като обикновен духовник. Да си спомним и за св. Методий, който доброволно изоставя високия си пост в славянското княжество и става монах, “защото – казва житиеписецът му – не искаше да смущава душата си с онова, що не остава вечно”. Ами средновековните преписвачи, които вечно искат прошка за грубото си писане и благославят я някой донесъл им пресол и млечице, я друг 5 – сладки плодове и винце. В оставените от тях бележки често четем Поминаите мѧ! – и те наистина не са забравени благодарение на книгите, преписвани и в зной, и в студ, и в глад, и в жажда. И в епохата на османското владичество книжовната традиция не замира, особено по манастирите, където се преписват и създават книги от обикновени монаси, но и от образовани книжовници като Владислав Граматик, Йоасаф Бдински, Димитър Кантакузин. В епохата на Предвъзраждането най-четени са сборниците с нравствено-поучително съдържание дамаскини (над 200 достигнали до нас), в които църковнославянската тематика се преплита с народния говорим език. Азъ не щѫ мога написа златооустно слово за дамаскинитѣ, не ми достигатъ похвални рѣ и, ами поне да бѫде истинно, четем в Троянския дамаскин. Дамаскинарската книжнина е връзката с новобългарската писменост, тя е стъпка към възрожденското мислене и Паисиевата История. Затова след нейната поява дамаскинарите стават първите й преписвачи. Защото от зазоряването тръгва денят … Ще изминат пет столетия на робство и България отново ще се възроди. Само десет години след Освобождението ще се създаде новото огнище за Просвещение – Софийският университет. Нашата дълбока признателност към братята Евлоги и Христо Георгиеви, които щедро материализират идеята за средище на науката и културата в Нова България. Преди 130 лета Висшият педагогически курс се преобразува в първото и единствено Висше училище в Княжеството, а основатели и първи преподаватели са седем големи фигури в българската наука. Завършили филологически, исторически, богословски, педагогически и юридически науки в престижни университети на Европа и Русия, те наново възраждат духовността и поставят началото на научното знание. А който трупа знание, трупа и грижа, ако перифразираме Еклесиаст. Днес грижата е наша. Още повече, когато имаме великата чест Алма Матер да носи името на св. Климент. “Неговите ученици били най-добри от всички по живот и по учение ”, казва житиеписецът му Теофилакт. Дали ще успеем като него да направим грижата за Словото и Духа “своя храна и удоволствие” и да съборим “стената на незнанието”? – пак по думите на житиеписеца. В този ден честваме паметта на нашия патрон. Всъщност празникът на св. Климент е бил установен още в края на десетото столетие – паметта му е 6 отбелязана в календара на глаголическото Асеманиево евангелие от това време. За почитта на българите към светителя свидетелстват агиографски и химнографски текстове, написани на старобългарски език (от Климентови ученици) и на гръцки език (от охридски архиепископи, живели от XI до XIV в.). През следващите столетия песнопения и жития за св. Климент се разпространяват в печатни издания, на църковнославянски се превежда гръцката му служба, през ХХ в. се съставя нова съвременна служба на църковнославянски, и сега използвана в българското и руското богослужение. А всенародната обич е създала уникален празник на буквите, писмеността и славянската култура. Днес компютрите замениха пачите пера и модерни думи са акаунт, линк, файл, нет, копвам, пействам … Днес някои родители обясняват на първокласниците как се пише буква а – като кльомба без байраче. За мен обаче, убедена съм, че и за повечето българи, искони бѣ слово и слово бѣ оу Бога и Богъ бѣ слово. Вярвам, че Изкуството на Словото няма да изостави хората. Честит празник!
(Йоан 1:1).
Първите записани думи на словѣнски, излезли под перото на Константин-Кирил – по думите на неговия житиеписец, мъж “почтен и благоверен и много начетен философ”, на когото Бог явява буквите и той започва да пише Евангелското сказание. Превежда гръцкото λόγος именно със слово, а не с рѣчь, глаголъ, бесѣда, съказание, писмѧ или с други възможни синоними, може би заради близостта между слога на славянското СЛОВО и на гръцкото маюскулно ΛΟΓΟΣ.
По-късно в Проглас на Евангелието Константин-Кирил отново говори за слово, обръщайки се към словѣнския род: слꙑшите слово отъ Бога бо приде. слово еже кръмитъ доушѧ ловѣ ьскꙑѧ. слово еже крѣпитъ срьдьца и оумъ.
Защото писменото слово е най-силното оръжие, то надживява вековете, както пергаментът и камъкът надживяват меча и желязото. Царете губят златните си корони, градовете губят материалното си великолепие и се покриват със забрава, но “словото – казва св. Григорий Богослов – с камък се не убива”.
Защо България в своята национална история успява да запази езика и идентичността си при три царства, когато всъщност на два пъти изчезва от картата на Европа и то за столетия наред? Така е, защото България никога не загива като средище на Духа, тя остава вечна, както е вечно нейното писмено слово. А за да го имаме и пребъдваме, най-напред заслугата е на светите братя Кирил и Методий, сътворили една свещена азбука – глаголицата – гениално филологическо постижение, чрез което българите поемат пътя към Вярата и Просвещението. Исторически момент, който определя бъднините на словѣните и ги превръща от езичници в равностойни строители на духовния живот на християнска Европа. С глаголически букви са писани богослужебни и небогослужебни библейски книги, проповеди и служби, съчинения на отците на Църквата и жития, но също и молитви, битови надписи, оловни пластини срещу болести.
През IX–X в. глаголицата е била широко разпространена из цялата българска земя. И въпреки големите си достойнства тя не устоява на времето, не се превръща във всеобщоупотребима азбука предимно заради голямата си графична отдалеченост. Глаголическите букви отстъпват пред кирилицата, съставена от книжовниците около цар Симеон в самия край на деветото столетие по модела на глаголицата . Въвеждането на кирилицата е дързък политически ход и прозорливо държавническо решение, чрез което владетелят е искал да приобщи българската държава към цивилизационен модел и да я интегрира в християнска Европа и нейната духовна култура. От петте азбуки (три домашни: глаголическа, кирилска, руническа и две чужди: гръцка и латинска), познати на новопокръстена България, като официално писмо остава само една – кирилицата. Днес с нея пишат над 200 милиона души.
Старобългарските книги и надписи с глаголическо и кирилско писмо поставят началото на книжовния Старобългарски език – най-древния писмен език на славяните, превърнал се в трети класически език на средновековна Европа наред с гръцкия и латинския. На старобългарски е създадена една от най-значимите литератури през Средновековието. Оцелялото е малка част от някогашната богата българска книжнина, но въпреки суровите исторически превратности миналото и езикът не са заличени. От светите братя и техните следовници, сред които св. Климент, св. Наум, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Презвитер Григорий, Презвитер Козма, България получава “дар по-драг от злато и сребро, от скъпоценни камъни, от богатството, което преминава” (Пространно житие на св. Кирил). Книжовниците, като една малка армия, печелят такава голяма битка за България, която удържа народността в следващите векове. Дали обаче това щеше да се случи, ако владетели не бяха княз Борис, цар Симеон и цар Петър, които в мъчителна борба с ромеите и още повече с родовата си памет в едно съдбовно време е трябвало да избират непознати друми? Като големи държавници те не само са приели “дадените таланти” по евангелската притча (Мт 25: 14–29), но и са ги преумножили. Насърчавали ревностно книжовното дело, защото за тях то е било държавен въпрос за постигане на църковна и културна самостоятелност. Оцелели похвали, приписки, предисловия свидетелстват за тяхната лична обвързаност, особено на цар Симеон, който е меценат и поръчител на всеобхватна книжовна дейност. Само за две-три десетилетия се създава забележителна литература, 3 уникална царска библиотека, истинска школа. Това време със своя блясък и мащаб справедливо е наречено от следващите поколения на България Златен век. В книжовната съкровищница на старобългарски има всичко – Светото Писание, богословски и философски трактати, патристика, исторически, природонаучни и астрономически съчинения, църковни закони, компилации от всякакви книги и какво ли още не. Словото тържествува! Но неговото разпространение е скъпо струващо начинание, пергаментните книги изискват съществен финансов ресурс. Затова понякога книжовниците са заличавали написания текст (слава Богу, не съвсем!) и върху същия пергамент са изписвали нов текст – така се раждали палимпсестите. За тяхното разчитане голяма заслуга има съвременната българска медиевистична наука. На нея дължим и откритията в областта на църковната песенна поезия, съхранила ценни свидетелства за автори и творби. В канони и служби от състава на различни химнографски сборници в акростих са закодирани имената на св. Климент, св. Наум, Константин Преславски. Това са най-ранните отломки от старобългарската писменост, вероятно създадени на глаголица, макар и дошли до нас в по-късни славянски кирилски преписи. Откритията променят представите ни за нашия патрон св. Климент не само като автор на слова и поучения, не само като преводач на византийска песенна поезия, но и като автор на оригинални песнопения в духа на приемственост на своя учител св. Методий. Защото няма духовен напредък без книжовна приемственост. След падането на Преслав част от старобългарските ръкописи са били отнесени в Киев, където получават нов живот под перото на староруските книжовници и стават крайъгълен камък на руската духовна култура. Старобългарското начало заляга и в сръбската книжовна традиция от XII в. нататък. Словото и Духът надскачат народностните граници. Възможно е старобългарски книги да са достигнали до Второто българско царство и така да са станали свързващо звено между Плиска, Преслав, Охрид и Търново. Тези ръкописи не са се запазили, но научните изследвания насочват към подобна хипотеза. Старобългарски книги са попаднали и в атонските манастири и са дали тласък на втория голям разцвет на славянската писменост. Главни действащи лица в този процес са книжовниците начело със своя духовен водач патриарх Евтимий – негово 4 верую е обновата на книжнината чрез създаването на нов правопис и редактирането на богослужебните ръкописи. Той, според панегиричните слова на Григорий Цамлак, “като някакъв нов Мойсей и втори законодател се спуснал от висотата на умствената планина, донесъл нови богонаписани скрижали и ... предал на църквата истинското небесно съкровище – съвсем ново, съвсем честно, съгласно с Христовото благовестие”. Грижата за книгите “прегръщат” и двама големи държавници – царете Иван Асен II и Иван Александър, без чието прозорливо и ревностно съдействие можем само да гадаем дали щеше да го има духовният мост между Първото и Второто българско царство. Отново България е средище на Словото, отново пред прага на нашественици, както в края на бляскавия десети век. Но след падането на Българското царство под османско владичество Евтимиевият правопис, чиято основа е светогорска, бързо се разпространява сред другите славяни, най-напред в Сърбия, а после във Влашко, Молдова и Русия. Пренасят го следовниците на св. Евтимий – Киприан (по-късно митрополит Киевски, Литовски и на цяла Русия), Григорий Цамблак, Константин Костенечки ведно с търновските ръкописи, въздигнали като норма Кирило-Методиевите достижения и превърнали се в ядрото на сръбската, руската, влашката и молдавската книжнина на славянски език. На историческата сцена се сменят епохи на възход и упадък, но през всичките времена езикът, книгите, които не престават да се преписват, съхраняват българската идентичност и благодарение на духовността България не е могла да бъде заличена. Тя винаги е имала свое Писание и в него е българската слава, всичкото друго богатство е тленно. Както казва нашият учител св. Климент “Не преминава ли богатството като призрак, като сянка, не окапва ли като цвят?”. Да си спомним и за учителя на нашия учител – св. Кирил, който пред възможността за бляскава кариера във византийския двор избира да проповядва и учи людете и напуска земния свят като обикновен духовник. Да си спомним и за св. Методий, който доброволно изоставя високия си пост в славянското княжество и става монах, “защото – казва житиеписецът му – не искаше да смущава душата си с онова, що не остава вечно”. Ами средновековните преписвачи, които вечно искат прошка за грубото си писане и благославят я някой донесъл им пресол и млечице, я друг 5 – сладки плодове и винце. В оставените от тях бележки често четем Поминаите мѧ! – и те наистина не са забравени благодарение на книгите, преписвани и в зной, и в студ, и в глад, и в жажда. И в епохата на османското владичество книжовната традиция не замира, особено по манастирите, където се преписват и създават книги от обикновени монаси, но и от образовани книжовници като Владислав Граматик, Йоасаф Бдински, Димитър Кантакузин. В епохата на Предвъзраждането най-четени са сборниците с нравствено-поучително съдържание дамаскини (над 200 достигнали до нас), в които църковнославянската тематика се преплита с народния говорим език. Азъ не щѫ мога написа златооустно слово за дамаскинитѣ, не ми достигатъ похвални рѣ и, ами поне да бѫде истинно, четем в Троянския дамаскин. Дамаскинарската книжнина е връзката с новобългарската писменост, тя е стъпка към възрожденското мислене и Паисиевата История. Затова след нейната поява дамаскинарите стават първите й преписвачи. Защото от зазоряването тръгва денят … Ще изминат пет столетия на робство и България отново ще се възроди. Само десет години след Освобождението ще се създаде новото огнище за Просвещение – Софийският университет. Нашата дълбока признателност към братята Евлоги и Христо Георгиеви, които щедро материализират идеята за средище на науката и културата в Нова България. Преди 130 лета Висшият педагогически курс се преобразува в първото и единствено Висше училище в Княжеството, а основатели и първи преподаватели са седем големи фигури в българската наука. Завършили филологически, исторически, богословски, педагогически и юридически науки в престижни университети на Европа и Русия, те наново възраждат духовността и поставят началото на научното знание. А който трупа знание, трупа и грижа, ако перифразираме Еклесиаст. Днес грижата е наша. Още повече, когато имаме великата чест Алма Матер да носи името на св. Климент. “Неговите ученици били най-добри от всички по живот и по учение ”, казва житиеписецът му Теофилакт. Дали ще успеем като него да направим грижата за Словото и Духа “своя храна и удоволствие” и да съборим “стената на незнанието”? – пак по думите на житиеписеца. В този ден честваме паметта на нашия патрон. Всъщност празникът на св. Климент е бил установен още в края на десетото столетие – паметта му е 6 отбелязана в календара на глаголическото Асеманиево евангелие от това време. За почитта на българите към светителя свидетелстват агиографски и химнографски текстове, написани на старобългарски език (от Климентови ученици) и на гръцки език (от охридски архиепископи, живели от XI до XIV в.). През следващите столетия песнопения и жития за св. Климент се разпространяват в печатни издания, на църковнославянски се превежда гръцката му служба, през ХХ в. се съставя нова съвременна служба на църковнославянски, и сега използвана в българското и руското богослужение. А всенародната обич е създала уникален празник на буквите, писмеността и славянската култура. Днес компютрите замениха пачите пера и модерни думи са акаунт, линк, файл, нет, копвам, пействам … Днес някои родители обясняват на първокласниците как се пише буква а – като кльомба без байраче. За мен обаче, убедена съм, че и за повечето българи, искони бѣ слово и слово бѣ оу Бога и Богъ бѣ слово. Вярвам, че Изкуството на Словото няма да изостави хората. Честит празник!
https://www.uni-sofia.bg › content › version › file
Украйна за САЩ е памперс и тоалетна харт...
Преди 141 години...
Кой идиот измисли тъпата дума "ей...
Преди 141 години...
Кой идиот измисли тъпата дума "ей...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 56448
Блогрол
1. miaa
2. бъди българин
3. geravna
4. zeravna
5. zeravna
6. virginia grotta
7. Виртуална библиотека
8. Къде сте
9. Песен за Нибелунгите
10. Войни на Тангра
2. бъди българин
3. geravna
4. zeravna
5. zeravna
6. virginia grotta
7. Виртуална библиотека
8. Къде сте
9. Песен за Нибелунгите
10. Войни на Тангра
