Мопс (Μόψος) и либийските амазонки

Мопс е известен от Диодор (Diod. 3. 52. 1-4; 3. 53. 1-6; 3. 54. 1-7; 3. 55. 1-11), който използва митологическото произведение на Дионисий Скитобрахион от Митилене, творящ в Александрия през 2. в. пр. Хр. Именно от него Диодор заимства  информацията за амазонките, описанието на атлантите, за родения в Либия Дионис и за аргонавтите.

Диодор пише, че амазонките в Либия са по-древни от тези в областта на река Термодонт в Понт и извършили велики дела. Те обаче изчезванали много поколения преди Троянската война, докато разцветът на тези в Понт е бил около войната, поради което наследили значителна част от славата на предходните (Diod. 3. 52. 1-2).

В онези времена в Либия живеели множество народи от войнствени и смели жени, например горгоните, срещу които воюва Персей. В западната част на Либия, на границата на обитаемия свят, властвал народ от жени, които имали обичай да се обучават във военно изкуство и да служат определено време в армията, запазвайки през целия период девствеността си. След края на службата, те влизали в полови сношения с мъжете с цел раждане на деца, но запазвали ръководната си роля; мъжете се занимавали с всекидневната работа, но нямали право да участват в армията и управлението, за да не вдигнат бунт срещу жените; когато се раждало момче, то било предавано за отглеждане на мъжете; при раждането на момиче обаче гърдите се обгаряли, за да не се развият с течение на времето и да създават проблеми по време на война. Поради това, че били лишени от гърди, елините ги наричат амазонки (Diod. 3. 53. 1-3).

Според митологията родина на амазонките бил о-в Хеспера, разположен далече на запад в блатата на Тритонис, което е в близост до Океана, Етиопия и планината Атлас. Островът бил с огромни размери (Diod. 3. 53. 4-5). Амазонките, поради склонността си към война,  завладели всички селища на острова, с изключение на Мене, считано за свещено и било населено е от етиопските ихтиофаги. Тъй като било подложено на мощни огнени изригвания, то притежавало богати залежи от скъпоценни камъни; след това амазонките покорили околните либийци и номадски народи и основали в блатото Тритонис голямо селище, което заради формата нарекли Херонес (Diod. 3. 53. 6).

От Херонес те предприели военни походи с цел покоряване на колкото е възможно повече земи и народи. Първият народ, срещу който се насочили, били атлантите - най-цивилизованите сред обитателите на тези области, живели в процъфтяваща страна и разполагали с много градове; митологията твърди, че именно сред тях, в областите около Океана, били родени боговете (Diod. 3. 54. 1).

Царицата на амазонките Мирина (Μύρινα) събрала армия от 30 000 души пехота и 3 000 души конница; защитното въоръжение било от кожи от огромни змии - по това време в Либия обитавали гигантски змии, а настъпателното - от мечове и копия; използвали също лъкове и стрели, които пускали не само пред лицето на врага, но и по време на отстъпление, стреляйки обърнати назад. Като навлезли в страната на атлантите, те разгромили жителите на полиса Керне, избили мъжете, отвели в плен жените и децата и разрушили града. Когато съдбата на жителите на Керне станала известна на съплеменниците им, ужасените атланти капитулирали. Мирина установила с тях приятелство и на мястото на разрушения град основала нов, носещ нейното име (Diod. 3. 54. 2-5).

След като се отзовала на призива на атлантите, Мирина нападнала техните врагове горгоните, които граничели с тях. Амазонките постигнали победа, избили много неприятели и взели в плен не по-малко от 3 000 души; останалите потърсили спасение в горите; Мирина ги запалила с цел да избие всички горгони, но след като видяла, че няма да постигне успех, се оттеглила (Diod. 3. 54. 7-8).

Когато амазонките, заради успехите, намалили нощната си бдителност, пленените жени ги нападнали и избили много от тях; накрая обаче всички храбри пленници били убити. Мирина организирала тържествено погребение на загиналите си другарки върху три клади и насипва три големи насипа от земя като гробници, които и до днес се наричат Могилите на амазонките (Diod. 3. 55. 1-2).

Горгоните обаче постепенно възвърнали силите си и след време били отново подчинени от Персей, син на Зевс, когато царица им била Медуза. В края на краищата и те, и родът на амазонките били напълно унищожени от Херакъл, когато посетил западните покрайнини и издигнал стълбовете си в Либия. Той като благодетел на човешкия род не можел да позволи който и да било народ да страда под властта на жени. Диодор, позовавайки се на Дионисий Скитобрахион, добавя, че блатата изчезнали поради земетресения и сушата, която лежала около Океана, се разцепила на отделни части (Diod. 3. 55. 3).

Според разказа Мирина през Либия стигнала до Египет, където сключила договор с Хор, син на Изида, когато той бил цар; след това водила война срещу арабите, убила много от тях и покорила Сирия; киликийците, които я приветстват и доброволно ѝ се подчинили, били пощадени и свободата им запазена, поради което са известни и до днес като свободните киликиций, продължава Диодор; освен това народите от областта около Тавър, известни с мъжеството си, покорила със сила; през Велика Фригия се спуснала към морето, завоювала земи, разположени по крайбрежието,  и установила пределите на похода си при река Каик (Diod. 3. 55. 4-5).

На подходящи места в новозавоюваните области Мирина основала множество градове, един от които нарекла със своето име, а останалите - на видни амазонки: Киме, Питана и Приена. Някои от тях разположила близо до морето, а други във вътрешността (Diod. 3. 55. 6).

Амазонките покорили и няколко острова, сред които и Лесбос, на който Мирина основава Митилене, наречен в чест на сестра ѝ, участвала в похода. По време на авземането на други острови Мирина попаднала в морска буря, но след отправени молби към Великата богиня майка, била изхвърлена на необитаем остров. Поради видението, явило се в съня ѝ, тя посветила острова на богинята, издигнала олтари, извършила великолепни жертвоприношения и го нарекла Самотраки, което на гръцки означава свещен остров. Някои историци, добавя Диодор, твърдят, че преди той се е казвал Самос и после получил името Самотраки от живеещите на него траки (Diod. 3. 55. 7-8).

Митът съобщава, че след като амазонките се върнали на континента, Великата богиня майка, доволна от острова, заселва на него някакви хора, както и собствените си синове, известни под името корибанти, учредила мистерии, които се отбелязват и днес, казва Диодор, и със закон разпоредила, че свещеното място трябва да се ползва с право на убежище (Diod. 3. 55. 9).

По това време тракиецът Мопс, прогонен от царя на траките Ликург, навлязъл в земите на амазонките с войска от хетайри-изгнаници. Действията му били подкрепени от скита Сипил, също прогонен от тази част на Скития, която граничeла с Тракия. Между трако-скитската коалиция и амазонките имало голямо сражение, в което победили Мопс и Сипил, а Мирина и голяма част от амазонките били убити (Diod. 3. 55. 10).

Hom. Il. 2.810-814: Има висока могила, не много далече от Троя,

нейде в полето, която се лесно обхожда от всички.

Смъртните хора я просто наричаха хълм Батиея,

а боговете безсмъртни - могила на бърза Мирина.

Тъй като траките продължавали да печелят битки в течение на много години, останалите живи амазонки отстъпили в Либия. И това бил краят на похода на амазонките в Либия, както разказва митът.

Сведението на Дионисий Скитобрахион, предадено от Диодор, представя първата засвидетелствана военно-политическа коалиция между траки и скити и разкрива военния потенциал на траките в дълбока древност. Донякъде именно Диодор пояснява защо амазонките са определяни в древността като траки или скити (за тракийската принадлежност на Пентезилея, царица на амазонките, вж. West 2003: fr. Aethiop. = Procl. Christ. ad Apoll. 5. 1-6, 1).

Пламен Петков

Литература:

Грейвс, Р. 1992: Мифы Древней Греции. Москва,  366-367.

Lempriиre, J. 1812: Classical Dictionary. London. 

West, M. (translator & editor) 2003: Greek Epic Fragments from the Seventh to the Fifth Centuries BC. Cambridge - Massachusetts - London.

Σύρμος

Сирм се споменава у Ариан (Anab. 1. 2. 2-3; 1. 2. 6), Плутарх (Alex. 11) и Страбон (7. 3. 8).

През 336 г. пр. Хр. Филип ΙΙ е убит в Еге, а Александър III умело успява постепенно да стабилизира властта си в столицата Пела.

Ариан пише, че с настъпването на пролетта (на 335 г. пр. Хр.) новият македонски цар навлязъл в Тракия срещу илирите и трибалите, понеже научил за бунта на тези народи (за маршрута на македонската армия вж. Jochmus 1854: 81-84; Vulić 1909: 490-491; 1912: 181-203; Геров 1967: 27); освен това той считал, че след като се отправя на толкова дълъг път от дома (т.е. от Европа в Азия срещу Ахеменидите), не трябва да оставя съседи, които не са усмирени докрай. Сирм, цар на трибалите, тъй като от по-рано знаел за намерението на македоните, предварително изпратил жените и децата към Истрос, като разпоредил да се прехвърлят на един от островите на реката, наричен Певке. На този остров отишли и траките, живеещи в съседство с трибалите, много преди пристигането на Александър ІІІ, както и самият Сирм със своите най-приближени (Papazoglu 1969: 30-35). Но по-голямата част от трибалите се върнала назад към река Лигин, откъдето напредвал македонският цар, като целта била да се затвори войската му между две вражески части. Александър III, след като научил за действията на противника, по най-бързия начин се върнал обратно към Лигин и заварил трибалите да подготвят своя лагер (Columba 1910: 211-215; Йорданов 2000: 114-117). Последните, изненадани, се построили в боен строй в гората, около която течала реката, но чрез стрелците и прашкарите македонският владетел успял да ги принуди да напуснат заетата позиция, след което трибалите се огънали под натиска на фалангата и конницата (в тази битка трибалите нямали конница или тя не е засвидетелствана у Ариан). При бягството им са убити 3 000 души, но малко попаднали в плен, понеже гората около реката била гъста, а настъпващата нощ не позволила на македоните да организират преследване на врага. Именно на това място Ариан изрично се позовава на Птолемей Лаг, като отбелязва, че според него македоните губят 11 души от конницата и 40 души от пехотата.

Страбон пише, че Александър III, син на Филип II, по време похода срещу траките отвъд Хемус нахлул в земите на трибалите, но след като видял, че те се простират чак до Истрос и о-в Певке в него, а териториите отвъд принадлежат на гетите, достигнал дотам, но не успял да дебаркира на острова поради недостиг на плавателни съдове и съпротивата на трибалите, предвождани от Сирм (Йорданов 2000: 120-124). Македонският владетел обаче се прехвърлил в земите на гетите, след което бързо се върнал обратно към Македония, получавайки дарове от отделните народи и от Сирм, цар на трибалите.

А. Рос отбелязва, че Сирм избягал на изток, чак към делтата на река Истрос, тъй като се надявал Александър III да не го преследва толкова далече; след случилото се през 339 г. пр. Хр., когато Филип II за малко не умрял, варварите имали оснавание да предполагат, че македонският цар ще бъде безмилостен (Ross 1904: 48-50). Оттеглянето на трибалите вероятно се реализира и чрез посредничеството на някой от западнопонтийските полиси. Трябва да се има предвид, че между трибалите и елинските полиси има фиксирани отношения и около 340/339 г. пр. Хр. Histrianorum rex = Triballorum rex оказва военна подкрепа на Истрия срещу скитския цар Атей. Античните автори отбелязват, че при македонския владетел Александър ІІІ на брега на Истрос пристигнали пратеници от народите, обитавали земите в района, и от самия Сирм, цар на трибалите, които сключили мир с него, т.е. признали се за подчинени, тъй като поднесените дарове представляват акт на покорност, и поели определени военни ангажименти.

Най-вероятно някои от значимите и авторитетни членове на династичните домове били отведени в Македония, като гарант за договореностите със съответните народи.

Пламен Петков