Кирил Философ и българската азбука :: ПОЯВАТА НА ТЮРКСКАТА ТЕОРИЯ ЗА ПРОИЗХОДА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ИСТО...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

18.01.2023 20:00 - ПОЯВАТА НА ТЮРКСКАТА ТЕОРИЯ ЗА ПРОИЗХОДА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ Иван Войников

Автор: panazea Категория: Видео

Прочетен: 1098 Коментари: 0 Гласове:

Произходът на прабългарите вече повече от век е обект на научни дискусии. Изказани са множество хипотези, като две от тях са доминират в българската историография за дълги периоди от време, хунската и тюркската. Първата е водеща до средата на 40-години на ХХ в. Обект на настоящото изследване ще бъде втората, която господства до края на века, но дори и днес има своите поддръжници научните среди. Тук няма да бъде разглеждана самата теория, което би обхванало цяла монография, а вниманието ще бъде фокусирано върху формирането и налагане и в българската историческа наука. Самата „тюркска“ теория за произхода на българите не е плод на ХХ век, а има над 300 години история. Нейното начало е поставено от руския учен Василий Татишчев. В том първи на многотомното си съчинение „Руска история“ издаден в 1768–1769 г. говорейки за историята на башкирите между другото споменава че те „според собствените им предания… произлизат от българите“ (Татищев 1962, 428). Татишчев оказва силно влияние върху работещия в Русия през втората половина на XVIII в., немски учен Август Лудвиг Шльоцер, който пръв формулира тезата, че древните българи са тюрки. В издадената на немски през 1772 г. „Всеобща история на Севера“ той заключава, че древните българи са дошли от Волга и по всяка вероятност са турски народ (Державин 1945, 147). В друг свой труд „За произхода на славяните изобщо и в частност на руските славяни“, Шльоцлер отново повтаря своята теза: „Други твърдят и може би с по-голяма вероятност, че българите, както изглежда може би са били татари“ (Державин 1945, 147). В основата на тези заключения стои средновековната руската традиция, районът около град Булгар, населяван по това време от татари, да бъде наричан България. Той от своя страна води началото си от съществувалото в златоординския период, ханство със столица – същия град. Този факт навлиза в западноевропейската ориенталистика най-вече чрез географските карти, в които въпросните земи са назовавани „херцогство България“. Подведен от това е и французинът Жозеф де Гин (de Guignes 1857), който директно свърза българите с татарите и ги обявява за „тюрки-кипчаки от племето Кангли смесени със сармати“ (Добрев 2010, 25–26, 34–35). Тезата на Шльоцер е възприета от двама немски учени от ХVІІІ в. занимаващи се с история на Източна Европа – Йохан Тунман (Thunmann 1774) и Йохан Кристиян фон Енгел (von Engel 1797). Ако Шльоцер не привежда никакви доказателства, то Тунман се позовава на прабългарските титли: хаган, канартикеин и боила-таркан, които свързва с тюрките, а Енгел допълва с някои имена на български владетели (Кубрат, Батбаян, Аспарух, Телец, Баян и др.), които му звучали татарски (цит. по: Державин 1945, 148). Руският историк Николай Карамзин също се присъединява към тези схващания. Така се поставят основите на тюркската теория, която набира все повече поддръжници основно в немскоезичните научни среди. Сред тях са Юлиус Клапорт, Кристиян Френ, Каспар Цойс и др. Последният дори смята, че етнонима българи е другото име на хуните, които пък от своя страна принадлежали към голямото номадско племе на тюрките. Цойс превежда като доказателство споменатия от средновековните арабскоезични автори факт, че българският език приличал на хазарския. След като хазарския език бил тюркски, то неизменно такива са прабългарския и хунския езици (Державин 1945, 148). Първото обобщаване и поставяне на „научни основи“ въпроса за произхода на българите се прави от унгарската наука в края на ХIХ и началото на ХХ в. Тя бележи бурно развитие след 60-те и 70-те год. на ХІХ в., което е свързано с ръста на унгарското национално самосъзнание, в рамките на новата държава Австро-Унгария (след 1867 г.). Унгарските учени усилено търсят корените на унгарския етнос, а прабългарите се оказват средство при решаването на този казус. Оформят се две главни тези: угрофинска и хуно-тюркска или „туранска“, които през 80-те години на XIX в., започват ожесточени спорове. В тях ключова тема се превръща влиянието на тюрските езици върху унгарския. Именно тук са включени и прабългарите. Йожеф Буденц решава, че тюркските заемки са дошли от старочувашкия език, който от своя страна е езика на прабългарите-оногури (вж. Пейковска 2003, 63–76). Бернат Мункачи възприема тази идея. Той смята, че най-старите такива заемки са от V в. и са свързани със съжителството на древните унгарци и оногурите, които определя като прабългари. Като резултат от тези древни контакти, на праунгарците и „тюрко-българите“ е пренасянето на древнобългарското самоназвание „un-ugur“ върху самите маджари. Той смята, че самата дума ogur е пратюркски аналог на етнонима oguz който е равнозначен на „tьrk“, по пътя на „зетацизма“ или българите за смес от тюрки и угри и обяснява българския етноним, като сбор от тюркското bььk – голям и ogur – угри, т. е. велики угри (огури), или bul – пет (тюркското beš) и ogur, т. е. пет угорски племена. Спроед Дюла Немет, българите произлизат от огурите и хуните, а тяхното название „булгар“ означавло смесени. От лингвистичните изследвания прабългарската тематика се принася и в унгарската историография. Водещ учен в това направление е Дюла Моравчик, който освен историк е и филолог. Той проучва византийските извори и изучава запазените в тях тюркски езикови остатъци. В своя труд „Към историята на оногурите“ (1930 г.), с помощта на езикови еквилибристики, Моравчик отъждествява оногурите с уногундури и българи. Идеята е доразвита от унгарските археолози, които твърдят, че Кубер е водил със себе си преди всичко оногури (т. е. оногури и уногундури е едно и също) и неговата поява в Аварския каганат, на практика е първото заселване на праунгарци в Панония! Така се появава идеята за „двойното завладяване на родината“ (Вж. Рашев 2013, 176; Пейковска 2003, 7–24). Според унгарските учени, прабългарите посредством оногурите, са удобната връзка с пратюркските племена, към които те искат да привържат най-ранния етап от етногенезата на собствения си народ. В основата на това стои предпоставена теза, че унгарците са хуни по произход. Нейните корени са с чисто патриотични подбуди. Тъй като угрофините били миролюбиви, а хуните войнствени, то вторите били за предпочитане като прародители. По това време в европейската ориенталистика хуните са смятани за тюрки. Оттам се появява и връзката „тюрки-прабългари-унгарци“, която се „доказва“ с всички средства. Силен коз в ръцете на унгарските историци и филолози е публикувания от руския учен Попов през 1868 г. „Именник на българските князе“. Откриването на връзките между „Именника“ и чувашкия език, относно календарните термини, окончателно затвърждават „хунския“, респективно „пратюркски“ произход на българите. Финландският учен Йосиф Юлиус Миккола (тогава учен от Руската империя) определя „българския календар“ като древнотюркски и обяснява календарните термини изцяло с тюркските езици. В 1879 г., младият тогава руски славист Матвей Соколов, пише, че по обичаи и начин на живот, българите били конен народ, също като хуните. Българите в V в. са постоянни спътници на хуните и се придвижват съвместно, поради което трябва напълно да се приравнят двете понятия, като синоними. Ето защо българите, както хуните и аварите, са част от огромната номадска тюрко-татарска маса, която постепенно се придвижва от вътрешността но Азия към Европа (Державин 1945, 151–152). На българска почва хуно-тюркската теория е принесена за пръв път от Гаврил Кръстевич през 1869 г. в книгата му „История блъгарска, част І – История блъгарска под имя Уннов“ (Крстьовичъ 1869). Иван Войников 805 След Освобождението изграждащата се българската историческа наука съвсем естествено следва модните тогава теории, сътворени в Будапеща и Санкт Петербург. В началото на ХХ в. като доминираща се налага хунската теория застъпена най-вече от Васил Златарски (вж. например: Златарски 1918). Заради големият му авторитет тя бързо намира поддръжници сред останалите български историци. Не липсват застъпници и на тюркската теза. Сред тях безспорното първенство принадлежи на езиковеда проф. Стефан Младенов. Според него езикът на прабългарите, които той нарича „първобългари“ е „несъмнено тюркски“. Но по отношение на техните „етнографски белези“ той е много предпазлив, като изтъква, че „повечето от днешните тюркски племена... показват явни белези на арио-алтайски произход, сиреч черти ирански и арийски редом с турански“ (Младеновъ 1928). Самият термин „арио-алтайски“ цели да подчертае родството между тюрките и индоевропейските арийци (за това вж. Николов 2013, 34–35). След превратът и промените на 9 септември 1944 г., историческата наука в България претърпява радикален обрат. Наложеният от новата власт „класово-партиен подход“ изисква цялостно преосмисляне на българската история. Това добре личи от едно изказване на партийния функционер Вълко Червенков от 1948 г., който се заканва да „прочисти авгиевите конюшни на буржоазната историография“ и да я постави „на действително здрави и научни основи“ чрез „решителното отстраняване на реакционното наследство в нея“. Новата власт показва крайно отрицателно отношение към старите учени, квалифицирани като „буржоазни“, и „реакционни“. Според нея на тях „не трябва до се вярва нито една дума, защото тези учени и професори не са нищо друго освен учени слуги на капиталистическата класа“ (вж. Петров 1951). На V конгрес на БРП(к) през 1948 г. е взето решение БАН „да организира научната разработка на проблемите на нашата действителност, като се обърне особено внимание върху необходимостта от час по-скорошното пълно разобличаване и разкритикуване на буржоазно-капиталистическите извращения и фалшификации на българската история от дълбока древност досега, които се съдържат в историческата литература, и се напише научна, т. е. марксистко-ленинска история на България, доведена до наши дни“ (Петров 1951). Практическото изпълнение на тази задача се оказва по-сложно, отколкото изглежда. Едва в края на 1949 г., Политбюро утвърждава план и авторски колектив, който да изготви пренаписаната българска история. Разделът за прабългарите се пада на младия тогава историк Александър Бурмов (1911–1965). Изборът не е случаен. Бурмов симпатизира на комунистите още преди 1944 г. След преврата от 09 септември е назначен за секретар на Българското Историческо Дружество, от където ръководи чистките срещу неудобни на новия режим преподаватели от Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Като лоялен на режима прави свръхскоростно издигане. След две години като доцент (1945–1947) в Софийския университет, става професор и ръководител на Катедрата по българска история и история на Византия в Историко-филологическия факултет (1947–1965) на същия университет. От 1950 г. е старши научен сътрудник в Институт за българска история при БАН, а от 1958 – член-кореспондент. Според изискванията на сталинските времена, усвояването на класовопартийният подход е невъзможно без менторството на съветската наука. Още през 1945 г. в Москва излиза написаната от акад. Николай Державин „История на България“. Преведена е на български в 1946/47 г. В първия ѝ том, посветен на периода до Освобождението, Державин подробно разглежда теориите за произхода на древните българи, които в крайна сметка обявява за еднакво ненаучни. Като ученик на Николай Марр, Державин стриктно следва теорията на своя учител за т. нар яфетически езици

https://www.uni-vt.bg/res/11690/38._Ivan_Voynikov.pdf

САМАЯ ГНУСНАЯ ЛОЖЬ ИСТОРИКОВ! Татаро Монгольское Иго - 10 фактов которые ломают официальную историю

https://www.youtube.com/watch?v=JInJlxSnczE