Боян Мага, също срещан и като Баян, Боян Магесник, а и с християнското си име Вениамин, е син на цар Симеон Велики. Описван е от средновековните книжовници като човек, умеещ да се превръща във вълк и владеещ чудодейни сили. Без за това да има исторически доказателства, проф. Николай Райнов, Петър Димков и други съвременни литературни автори го смятат за основоположник на богомилството.

„Той (Симеон) имал два[ма] сина; единият се наричал Баян, а другият, който и до ден-днешен още живее и здраво управлява българите, Петър. Баян обаче чак дотам бил изучил магията, че от човек ставал веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш. ...бе силен в магия, вълшебство и тайно очарование“.^[1]

Образът му, като „Боян Магесника“, „Песоглавеца“ и т.н. е запазен в народни легенди, особено разпространени в годините на мор (епидемии) и на падането под византийско владичество, татарските нашествия и поробването на България от османските турци. Според тях след като дълги години обикалял, лекувал и помагал на народа, той се оттеглил и останал да живее вечно в дъното на дълбока пещера (около Русенски Лом, Мадара или другаде в Североизточна България или в Югозападна България – Рила, Пирин, Македония, Албанските планини), омаян и отвлечен от красива самодива, но не е заспал, а бди и излиза, сам или предвождащ своите воини, да помага на българите и войските им в много тежки времена.

Георги Раковски в „Народна българска песен“ представя княза като вожд на българската войска в народната песен за Боян Магьосника, в пълното му бойно снаряжение и сила, неотстъпващ на баща си цар Симеон:
„Трещи! Плющи! Боян напред върви,
клин си върти, път прави, Златна врата гледа!
Семо гърци троши, над глава му орле фърчи!
та уплаши мегкушави гърци, тии назад бягат!
Ей, Семо! Семо! Български царю! (Раковски 1984б: 76).

 

Василий Врач е лечител и богомилски водач от български произход във Византия от XII век. Проповедите на Василий и дванадесетте му апостоли в Констанопол повлияват широк кръг хора, включително представители на аристокрацията, което кара император Алексий I Комнин (1081 – 1118) да предприеме решителни мерки срещу разпространението на ереста.^[1]

Основните сведения за живота и дейността на Василий Врач се черпят от „Алексиада“ на Анна Комнина.

Василий е монах и лечител. Около 1070 година започва да проповядва богомилството в Тракия. Алексий и неговият брат Исак Комнин канят Василий в императорския дворец, разигравайки своеобразен „театър на абсурда“. Комнините наричат недоверчивия към властта проповедник „свети отче“, като преди това заявяват на всеослушание пред народа, че искат да се запознаят с учението и да станат последователи на „прочутия духовен учител“. След като Василий Врач излага своите религиозни схващания пред императора, се отваря завесата зад която е скрита многобройната публика чула изповедта на „учителя и терапевта“. Сред слушателите е и самият вселенски патриарх.^[2] След като са разобличени, ересиархът Василий Врач с неговите сподвижници са хвърлени в тъмница. Последвалият процес против еретиците е едно от най-мащабните и коментирани от съвременниците обществени събития в Империята. Някои от привържениците на учението, под заплаха от смъртно наказание, се отказват от своите вярвания. Други са затворени и катехизирани дълго време. Василий Врач не се отказва от учението си и през 1111 година^[3] е публично изгорен на кладата пред многохилядна публика на хиподрума в Константинопол.

След екзекуцията, по поръчение на Алексий I Комнин ерудираният богослов Евтимий Зигавин съставя трактата „Догматическо всеоръжие“ – универсален наръчник на църквата за борба с ересите. Според Евтимий Зигавин, Василий Врач е

„

... пагубен мъж, крайно способен да показва злото под образа на доброто...

“

 Папа Никита е богомилски водач в Константинопол.

Известията за живота му са оскъдни и най-вече такива основани на църковни сведения. През 1160 отпътувал от Константинопол към Ломбардия с цел да укрепи вярата на местните катари, както и да отхвърли съмненията относно валидността на духовното им наследство (ordo), произлизащо от апостолите. Това се налагало, понеже местния катарски водач Марко, произхождал от българското наследство по косвен ред (ordo of Bulgaria), който се оспорвал от Никита. Марко получил consolamentum (духовно кръщение) от Никита, тъй като приспадал към абсолютния дуализъм на (ordo of Drugunthia or Dragovitia, т.е. от областта на драговитите около Бабуна (планина)), и който Марко бил получил посвещение или духовно кръщение от духовника Симон от Драговица. След като папа Никита изправил богомилските дела в Ломбардия, отпътувал за Лангедок.

През 1167 г. папа Никита взел участие в големия катарски събор в Сен Феликс дьо Караман, южно от Тулуза. На събора бил известен като българския съвършен богомил Никита.

Последните сведения за папа Никита го свързват отново в Ломбардия, където се опитвал да потуши раскола сред местните последователи на богомилството.

https://www.youtube.com/watch?v=rZ7EU6V5bh0&list=PLkVGYaeDu8tcbti1vnJaJc4HHPXPfhEcH&index=6

   

И отново нашата задача е общочовешка. Според Откровение 18:1 трябва да разнесем светлината по целия свят. Интересното е, че Дамян не знае за истинските богомили.

1. blagovesteliseev - днес отново има богомили в България
13.01 23:32
И отново нашата задача е общочовешка. Според Откровение 18:1 трябва да разнесем светлината по целия свят. Интересното е, че Дамян не знае за истинските богомили.