Въпросът за историческата основа на песните и преданията за Чавдар войвода е повдигнат за пръв път от П. Р. Славейков през 1890 г. в "Бележки за някои стари войводи"¹, където е представен в съответствие с историографската нагласа на автора. Материалът има две ясно обособими части: 1. Исторически очерк, в който всъщност е преразказана (като "народно предание") и коментирана известната песен за подлъгването и пленяването на Чавдар войвода в гр. София и спасяването му от Лалуш (байрактар и/или племенник); 2. Приложение - публикувана песен за Чавдар и Лалуш, друг вариант на вече преразказаната песен [Слав., Съч. 3, с. 269-277].

Славейков твърди, че за пръв път е чул преданието от някой си Димитър Почивалеца² през 1870 г. в Цариград, но след изгарянето на ръкописите му през 1877 г. в Стара Загора се опитал да го възстанови от същия разказвач по време на краткия му престой в София през 1886 г. Според нас и в Цариград, и в София Почивалеца най-вероятно е изпял на Славейков вариант на известната песен и му е съобщил някои кратки и смътни местни исторически "спомени" за Чавдар (най-вече това, че е роден в Щипско-Лакавишко и че се е подвизавал в Кожух планина), а записвачът ги е слял и преразказал в една композиционна цялост, придавайки им формата на предание. Основания за това намираме в странното разминаване в думите на самия Славейков - през 1870 г. той сякаш е чул само разказа за Чавдар (това става ясно от фразата, че още тогава се сетил, "че има и песен такава да се пее, но не я подирих тогава има ли я в песните ми"), а през 1886 г. помолил Почивалеца да му изпее отново песента и да му разкаже историята. Очевидно известните загуби на Славейковите ръкописи (1848, 1872, 1874, 1877) ни дават основание да смятаме информацията в очерка за резултат на възобновения му интерес към темата след Освобождението. Някъде в периода между 1878 и 1886 г. той е попаднал отново на песента ("падна ми се първо песента, та я изписах" - тъкмо тя е публикувана във втората част на очерка от 1890 г.), а през 1886 г. шансът го срещнал с Почивалеца, който му е изпял своя песенен вариант³, но понеже вече е имал свой запис, Славейков е предпочел да трансформира варианта на Почивалеца като "предание". За жалост нямаме указания от страна на Славейков откъде му е "паднала" песента, поради което само останалите публикувани досега песенни варианти могат да подскажат района на нейния запис, докато песенният вариант от Щипско е "вграден" в преданието.

Както става ясно от спомените на Славейков за първата му среща с Почивалеца в Цариград (1870 г.), на него още тогава му минала мисълта, че и той е записвал такава песен за Чавдар, но за жалост не е проверил веднага в своите материали. Разбира се, дори и да е имал подобен запис, след двукратното изземане на ръкописите му (през 1872 и 1874 г.) и страшния Старозагорски пожар (1877 г.) той почти сигурно е бил изгубен⁴. Заявеният в темата на нашата работа интерес към "Чавдаровата" тема в българската възрожденска култура ни кара да се обърнем към по-ранните записи на песните за Чавдар - както публикувани, така и архивни.

В сюжетния Каталог на един от последните Сборници за народни умотворения и народопис (по-нататък - СбНУ), посветен на българския хайдушки и революционен песенен фолклор [СбНУ 61] се откриват няколко устойчиви сюжета, в които се среща името на Чавдар. Тук е важно да отбележим, че в периода на българската възрожденска фолклористика и култура най-популярни се оказват три песенни мотива (първите два от тях са взаимно обвързани) - 1. Войвода (Чавдар), измамен (подлъган) от паша да влезе в голям град, където е пленен - спасява го неговият племенник-байрактар (Лалуш)⁵; 2. Войвода (Чавдар), измамен (подлъган) от кумицата си или от сестра си да влезе в манастир (църква), за да кръсти нейното дете-пеленаче - то обаче го предупреждава за засадата и го спасява⁶; 3. Стадото на овчар (Чавдар) измира през тежка зима (след което той повиква племенника си и стават хайдути)⁷.

Независимо че посочените три мотива имат до днес множество публикувани варианти (вж. СбНУ 61, Каталог на сюжетите), за нашата тема е особено важен фактът, че до Освобождението всеки от тях има само по един печатан вариант. В известния двутомен "Показалец" на Антон П. Стоилов (1916-18)⁸ те са посочени съответно под № 447 ["Чавдар войвода и Лалю (сестриник освобождава вуйчо си)" - Безс., № 38, 122 стиха, от сбирката на Н. Д. Катранов и А. Ф. Велтман, зап. от Кубанка Иван Муринков (т.е. Иван Муринков от с. Кубанка, Одеско)], под № 446 ["Лагош войвода кръщава на кума си син" - Безс., № 6, 64 стиха, от сбирката на Н. Д. Катранов (името Лагош е недоразбраното ръкописно Лалош