ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"АВТОБИОГРАФИЯ"
 
31.

Слушах тези известия тъй безчувствено, като човек навикнал да слуша всеедно злосчастия за себе си и за своите си, но знаете ли как достигах до вратата, за да ги слушам? Требваше да премина разстояние от шест метра. Колената ми трепереха. Почти на всека стъпка падах над затворниците, които лежеха (дене спеха), Сам себе не вервах, че телото ми се изнурило и че нозете ми не могат ме крепи. После стана ропот против мене от стърна на злодейците и принуден бех да ида при посетителите си четвероножички.

Помня едно събитие, което доказва, че тога и умствените ми сили беха ослабнали; не че само мозъка беше ми поразила треската – всичкото ми тело страдаше.

Между другите рамазански увеселения, една вечер, докле спех, един от злосторниците беше се облекъл в женски дрехи. Смеховете беха общи: от них се събудих и видех мнозина да докачат притворната жена. Тя уж подбегваше и се оплакваше от докачителите си. Като късоглед, не познах това лице и се запрегнах на силна проповед за чистотата на нравите, която – особено в Албания – се счита за първа божия заповед. Циганина, явно за смех, щипна силно причинената жена и тя извика уж от боли. Тогава се разви у мене донкихотский дух: встанах за защита на невинно-угнетената слабост! Како безсилна котка, когато се боре със силен пес, прибегва до дърво или зид и се изправя на задните нозе, опирайки гърба о прибежището си, а предните държи възвишени и готови в защита и се ринува решително въз песа, за да наложи на главата му острите си ногти – такъв бех аз пред огромнаго циганина. Опрех гърба си о зидът, возвисих изсъхналите си ръце на бой и му извиках:

– Лене се дотврас, т.е. остави я, зачтото ще те убия.

Но само в гласа беше силата ми и като не можех аз него да нападна, той ме нападна. Се спуснах на него като бездушно тело: ръцете ми паднаха на рамената му, главата ми – на гръдите му, а нозете ми останаха дето си беха. Мнозина затворници обиколиха чаушина и го молиха да покаже милост към несчастието. А он не само милост показа, но и играта прекрати.

Още неколко дена, и аз бих свършил попрището си. На утрента Наум Кумев:

– Радвай се – ми каза, – дойдоха от Охрид седем старии, от всека махала по един, и носят със себе доволно пари и всенародни умолителни прошения за освобождението ви. Би плакал ти да чуеш, колко те са страдали на пъти от снегове и виелици. На Антима подариха 39 лири и един скъпоценен кожух и обещаха му се да го възвисят на св. Климентовий престол. Утре имаме Божик и Антим ще ви освободи: ако ние не уважаваме турските празници, турците уважават нашите... Знаеш ли? Якимовата невеста роди сина.

– Слава богу! Како го кръстиха?
– Григор.
– Да е жив, вековит! (Григор е сега второкласен ученик).

Вечерта, заслога на Рождество Христово, чух гласа на Антима. Незабавно се отвори вратата и двама охридяне – Евтим Мушмов и Наум Кумев – дойдоха при мене, ме взеха за мишки и ме извлекоха навън. На излизанието ми циганина не заборави да вмъкне пърстите си, показателя и средния, в джеба ми тъй изкусно, чтото едва го усетих. Ничто не му казах, че и в джеба ми ничто нямаше.

Целунах десницата на мнимия си освободител. Казвам го мним, зачтото он не ме избави ради невинността ми, но ради обещанията и подарците, а особено [за гдето] [1] в " " похвалил бех албанците. Както и да е, он ни избави и немам право да изследвам приятел ли ни беше он, или враг. Он ме установи в една чистичка стая на митрополията си (която после турците доведоха на прах и пепел целичка).

Внук ми се оттегли на хан. "Боже! – си мислех аз, – зачто внук ми не е приет тука?... Не може ли Антим с едно кахве да ме отрови?"

Там пиех вода, каквато, уверявам, нема по целий свет – вода, която аз предпочитах пред баснословния нектар; вода, която нашите химици са длъжни да изпитат; вода, която прави всите дебряни философи (в Дебър нема идиоти).

Антим не ме лиши никога от собствената си трапеза. Сам от служеше дебърско вино, несравнено по-добро от охридското (Дебър е вулканическо место). Аз предпочитах митрополийската вода. Утро и вечер заедно с Антима четехме надлежното последование и след свършванието правех му три поклони и целувах му десница.

– Достопохвално е – казваше он – вашето чтение и пение.
– Бог ме порази – му казвах. –  – внегда стужати ми, въззвахъ къ теб Господи. [2]

И он се смееше смех неугаеен, уморителен. Он нито можеше помисли, че аз му сериозно говоря. Он ме прати на прочутите дебърски топли бани наедно с един от слугите си, който ме оми.

Не помня добре, третий ли или четвъртий ден след Рожд[ество] Христово беше, когато Антим направи великолепен пир на всите влиятелни в Дебър личности. Чини ми се, че тоя пир замести парите, които Антим се обричаше да даде всекиму от них за освобождението ми. След вечерята, или както би Омир казал, като се удоволиха всички от ястие и питие, Антим зе да им разправя как съм направил едно добро стихотворение, как в него похвалил съм шкипитарите (соколите), как делото ми направило шум в Гърция, как се венчало и т. н. Особено той настояваше да им разясни стихът:

" " [3]

– Ей завалли! – казваха гостите.

После свободен бех да излизам и на разходка. В чаршия срещнах злодейцата Даута, свободен. Ходът му беше чудесен: когато щеше да дигне десний крак; он клонеше телото напред, а ногата движеше назад и я издигаше чрезмерно, грозно. Притекох да го поздравя със свободата. Тъй като бех познат като убийца на 10 владици, он ми стори чест да ме прегърне три пъти.

– Тако ти приятелство, Дауте, не дигай ногата толко високо.
– Не знаеш ли че 15 години носил съм пранги?
– Не можеш ли да я постелеш как другата?
– Не можам.
– Ногата е твоя: можеш да й повелиш.
– Не можам.

Се чудих – тъй порока еднаж вкоренен, веч не се изкоренява.

Един ден, заедно с Георгия Манчев, като се връщахме от посещение на болните ми другари, които беха пренесени у една гостилница, едно дебрянче зе да хвърля камене въз нас и удари даже Манчева по крака. Като се пооправих малко, потърсих и получих позволение да посетя великолепната общежителна обител на св. Иоанна Предтеча. Ме възхити там звучното славянско чтение. Се чудих как то в Дебър, Кърчово и Прилеп се упазило, а в Охрид изчезнало.

На 15 януари 1869 предадоха ми книгите и ръкописите. Какво да видиш! В них намерих и чужди книги, способни да компрометират и целий град пред правителството: българска и сърбска истории; разговор на пет официри, които си разделят Турската империя, и военни упражнения (книга, която знаех, че принадлежи на охридския доктор Вилара, янинец).

На 16 същаго търгнахме от Дебър, всички заедно, със старните. На 18 същаго, празник на св. Атанасия, домашний наш патрон, стигнахме в Охрид весели и здрави, освен брата ми и внука ми, които беха болни.

– Виж, майко, св. Атанас и св. Климент ни доведоха живи...

Трапезата беше ставена, но преди да седнем, се прибрахме пред иконата, се кланяхме и плакахме, славещи бога и святиите му св. Климента и св. Атанаса, комуто и паметта вършехме. После седнахме и се веселихме, преди всека здравица молещи св. Атанаса да пази от зло вси християни, а най-после и нас, да подари здравице на болните (внук ми болен, нито можа да ни дойде в гости).

Стига ли туй? – Не. На 20 същаго друга заповед от Дебър – да идем пак аз и внук ми под конвой. Внука ми не дързнаха да го вземат, че беше опасно болен и от насекоми изнурен. Вместо него се реши в охридский меджлис да иде майка му, 12 години по възрастна от мене. Със себе взе она и зълва си, като остави други жени да пригледат сестрича ми. Тази нагла обид ме порази повече от всите мои злосчастия взети наедно. На пъти срещнахме г-на Х. Чудов, който изнурен от тифуса идеше за в Охрид.

– Със здравие!

Он не отговори, но може би, нито чу. Исках да слеза от коня, да го прегърна, да го разпитам, но не ми се позволи.

Отведоха ме на къшла; а жените на митрополия: Требвало да платим още 20 бели межидии обещани, а не платени. Ги платих и сестра ми отиде си в Охрид свободна. Мене ме отведоха пак на митрополия под извет, че требва да се допълнят истинтаците. Иистингак никакъв не стана, но останах в митрополията оше три месеца. Зачто ли? За ничто друго, освен за да се не извърши въвожданието на българский язик в Охрид.

Когато към средата на априлия върнах се в Охрид, майка не ме позна: бех станал много здрав и двойно по-пълен, отколкото прежде бех. Извъргнахме елинский язик, когото беха пак възцарили във времето на мъките ни. Въведохме българский. Се появи ново мнение, ново стремление, нов живот. Антонаки умре от яда. Изгнахме Мелетия. Жнахме онова, что беше отдавна сеяно. За кратко време от гонителите ни ни един не остана жив: всите погинаха почти същевременно, както Пенелопините обръчници, на които ориснината беше обрекла да гинат всички в един ден. Правдата възтържествова победата беше съвършенна.
"... и з г н а х м е  М е л е т и я " – Както свидетелствува и Гр. Пърличев, през 1867 г. много граждани отказали да споменат в църква името на Мелетия. Нещо повече, охридските свещеници дали писмена декларация, че не го признават за духовен пастир, като същевременно молели султана да признае Охридската българска патриаршия. За съжаление обаче във фермана, който Абдул Азис дал на българите за учредяване на Българска екзархия, не фигурирал Охрид. Охридчани обаче не отстъпвали и една година по-късно изпратили М. Манчев на Първия бълг. църковен събор, за да заяви за исканията им, Екзархията се вслушала в иsканията на охридчани и им изпратила велешкия митрополит Генадий. Научавайки за това, Мелетий използувал влиянието си пред турската власт и с нейно съдейстаие върнал духовника от средата на пътя. По-късно било организирано официално допитване до народа, който отхвърлил Мелетий. Въпреки това Мелетий не се отказвал от владишкия трон, напротив, с помощта на Андроник Зариев той се укрепил в манастира "Св. Наум", откъдето потеглил с турска войска към манастира "Св. Климент". Обаче и това средство не заздравило положението му и през април 1874 г. бил заместен от българския владика Натанаил.

След победата незабавно се приготвихме на сватба. Поправихме дедовата си къща. Ако и да не съм никак нарочит към обществен живот; ако и да знаех, че Исус Христос и изрично, и с собствений си пример, препоръчва безбрачието; ако и да знаех, че св. апостол Павел казва: "Добро е бракът, но по-добро е безбрачието"; ако и да знаех, че който иска да се посвяти на отечеството, треба да е безбрачен: като на пук обаче на мъчителите си – се ожених.

На всекий българин желая да има домакиня, како моята; но верно е, че бих бил по-полезен на отечеството, ако бих останал свободен.

В сватбата, почти за първий път, вкусихме вино, без което после не можехме, нито можем. Моля юношите да помислят колко навикът е опасен.

Понеже в Охрид никоя къща не е без лозие, шест месеца след сватбата изкоренихме старото си лозие и насадихме ново. Според обичая поканихме в гости работниците, които работиха даром. Тоя е първий път, дето се изпея песента:

Хиляда и седем стотин шестдесет и второ лето
в Охрида от Цариграда дошъл Салаор.
Се представил пред Арсеня наша Патрика честнаго
и му рекъл слово горко, слово жалостно:
"Царска веля е да търгнеш денеска за в"Цариграда,
на тебе от върли гърци голем поплак е."
Събрал Патрик свое стадо в църква святий Климентова,
благослов му дал последен, ръце заплетил.
Дълго време хлицал стярец во мълчане всенародно
и по бела брада ронил сълзи горещи.
"Слушайте ме, мили чада, аз ке ида в"Цариграда.
на мене от върли гърци голем поплак е.
Гръцкий Патрик ке ни строши славна Охридска столица
и мене до смърт ке държи в заточение.
Ке прати владици гърци – лицем светци, сърцем вълци,
ке ви давят, ке ви стрижат, ке мълзят до кръв.
Мегю народа ке сеят несъгласе и раздори,
да се мрази син со татка и со брата брат.
И ке викнете до бога, и крило не ке найдете,
смирени ке наведете глава до земи.
Ке ми бъдете сираци; така било написано:
елате ми да ви гушна за последен път."
Чърна тъга поразила старо, младо, мъжи, жени,
вси со ръце заплетени сълзи проливат.
Той ги гушка, тие тъжни му целуват десна ръка,
и от ръка как от извор сълзи се леят.
Вяхнал Патрик бърза коня и неволно упътил се.
Тога гръмккй плач народен небо процепил.
Умилил се честний Патрик, свалил шапка навезана,
погледнал на сино небо, люто прокълнал:
"Ох! послушай, милий боже! Хаир никога да немат
Стамче бей и Буяр Лигдо, Нейко челеби."
Милостивий бог послушал патричка гореща клетва:
слава нихна, семе нихно погубил со шум
и сега во куки нихни ткае паяк паячина
и на пусти стрехи нихни хукат хутове.

Сълзи потекоха из очите на гостите, не толко от стойността на стиховете, колкото от страстта, с която се изпеяха.

Тая песен ни помогна в изкоренението гърцизма много повече от всичките ни прежни подвизи.
 

35.

Не минаха много месеци, когато почтените членове на цариградското "Читалище" ме поканиха да преведа Илиадата.

В оговор писах им: "Ще скратя: многаж Омир спи: Jndignor quandoque bonus dormitat Homerus: [1] ще преведа само блестящите страници на Илиадата и ще ги съединя така, чтото да съставят нечто си цело." Ми отговориха, че с въстърг приимат предложението ми и заедно с отговора ми пратиха "Греческо-русскый словарь" и Гнедичевата "Илиада" (Бех, както и днес още съм слаб в българский язик). Като отворих словаря и видех, че думата " " е преведена "несхороненный", не ми се ареса никак и на полът на книгата при думата " " приписах "безгробный".

Превождах на българский не както щех, но както можех. Уморен от превода, четех руски стихотворения, които намерих у покойника Димитрия П. Захариовича. Несчастие, что немах български книги: жедно вникнах в руските и чтом намирах дума поетическа или кратка, или звучна, или нова за ушите ми, я приписвах в словаря при гърцката дума, на която съответствоваше.

Тъй на[пример] при думата " " приписал съм – синоними: обори, разори, погуби, сби, свъргна, свали, снесе, срази, низрина, низложи, опружи, срази, борит дървеса, поникна град, поражен страхом, повержен, опрокинат, разсиплет, сорва, отвали, уложи, в прах обрати, ниспровергна, спна (съпна) срина, обруши, разсипа, низложи, разгроми (град не устоял), преврати и т. н.

Почти ни една страница в тоя словар нема без мои бележки. Ден из ден духът на руский язик ставаше ми по-знаком и тъй като не можех писа по българский, записах по старобългарский. Но преди да усвоя новий стил, се яви в браилското "Периодическо списание" една критика против незнанието ми да употребявам препинателните знакове и против неточний мой превод (че скращавах). Критикът писа дълго против мене – не требаше толкова. Тъй като искаше да ме порази и да препоръча своя превод, можеше да каже само туй: "Пърличев не знае българский" и тогава аз наистина бих бил поражен; но за жалост има критици, които не само са несправедливи, но и се явяват на светът само за туй – да се нарекат критици. Името "критик" е най-сладкозвучното име на светът; и един bachelier иска да бъде критик, както и един къптия иска да пуши тютюн. Добрий, просвещений критик не само указва на недостатъците, но и ги поправя. Само таквий може да бъде достоин за свещеното име критик. А да ти казва критик, че в стихотворение, ти или словослагателят твой; сте сгрешили в употреблението на удивителний знак; да ти казва, че неточно превождаш, когато ти, чрез печата, тръбиш пред целий свет, че преводът ще бъде свободен и скратен – това вече не е ли несносен шарлатанизъм? Като видех тази критика, казах си: "Ще направя друга Илиада." Зех целата българска "Илиада" и я хвърлих в очага; и тутакси я полиза огънят. Само двете първи песни останаха печатани в пер. спис. "Читалище".

Сега веч почнах да превождам по другий стил и употребих всите падежи и причастия. Нап[ример]:

Пей ми, музо, гнев неукротимий
Ахилея Пелеева сина;
гнев, кой гъркъм много бед устроил,
в ад низринал много душ иройских,
плот их сделал псов и птиц игранем:
Зевсова ся воля съвършала.

Зная, че тоя превод не мирише много на българский, но тъй като съм слаб на българский, той не можеше да стане инакъв.

1. Не удостоявам с внимание местата, гдето добрият Омир спи.

Да превежда "Илиада" Гр. Пърличев започва по поръката на Марко Балабанов. "Да се преведе Хомер е едно от най-знаменитите дела, което би доказало, че народът ни напредва – пише Пърличев на Балабанов в отговор на поканата на последния. – Това беше дело на младежите, дошли от Европа, или на Славейков, или на когото и да е, който да знае старобългарски толкова добре, колкото и елински. Англия с богатия, обработения и еластик свой език, сега скоро се удостои да има превод на "Илиада". Хомер, преведен добре на български, ще докаже всякъде, че сме живи и достоуважаеми българи. Поезията (а не мъртвото стихотворение) възвишава човека, облагородява го, прави го чувствителен към всичко, що е добро, красно, благородно, великодушно; силно го привлича към четене, когато е природна, лесна, вразумителна, каквато е Хомеровата... Такава книга ще се въведе във всички къщи и колиби. Но знаете, че Хомер е дългословец и много пъти дреме. Ще се потрудя по възможност да отбягна недостатъците му. Ще бъда строг на всичко, шо е излишно. Indignor quandoque bonus dormitat Omirus. Не ще напиша ни един стих излишен или студен, тъй щото действието да върви с исполински крачки и любопитността да се възблагодари и постепенно да се наострява и книгата да стане малка и евтина, да се въведе всякъде, с една реч да привлече към четене. Би било б е з у м н о  да преведа точно, буквално. Тогава целта ми не е никак сполучена. И тъй преводът ще бъде с в о б о д е н. Сравнете превода ми с руския или с първобитното (оригинала), и съм уверен, че ще изповядате как целта ми е сполучена. Ах! да знаех по-добре старобългарски!" (Сп. "Читалище", 1873, кн. 13, април, стр. 385 – 386.) Съгласно принципите си Пърличев приготвя един конспективен превод, "в който се запазва само скелетът на поемата". При това авторът, вдъхновен от идеята за общ славянски език, охотно се задълбочава в старобългарската и черковнославянската лексика и морфология, възкресявайки редица старинни форми и обрати, съпътствувани от множество русизми и диалектизми. Разбира се, твърде трудно е да се определи доколко Пърличев съзнателно се стреми да възкреси старобългарския език (като общ славянски език); доколко се опитва да постигне в превода си едно аналогично съответствие, каквото е съответствието между Омировия език и съвременния гръцки език, и доколко преводачът е безсилен пред стихията на съвременния български език. Получава се обаче една езикова смесица, която подразва Нешо Бончев, и той публикува в Браилското "Периодическо списание" (г. I, 1871, кн. 4) рецензия за началото на превода (печатано в сп. "Читалище"), в която посочва с невъздържан тон недостатъците му. Огорчен, Гр. Пърличев изгаря превода и започва друг, още по-архаичен като език и стил. (За съжаление вторият Пърличев превод остава неизвестен и пропада някъде заедно с останалите изгубени архиви.) По-подробно за втория превод на Пърличев пише Е. Спространов (Известия на семинара по славянска филология, том III , С., 1911), споменавайки, че този превод "по-скоро може да се нарече църковнославянски или руски...., че първият превод е по-хубав и по-лесно се чете", макар че амбицията на Пърличев е била чрез втория превод да направи "Илиада" достъпна на всички славяни.

В последните години на църковния въпрос, когато охридяне беха отчаяни и материално обезсилени, не само плата не получихме, но според силите си и подпомагахме на господа: Илия Чобанов, Петра Огненов и Коста Размов, които на свой счет пращаха в Цариград нужните депеши и целий си имот изгубиха в подвига.

На 1874, когато приближаваше времето да посрещнем първия бълг[арски] митрополит Натанаила, съставих една песен, която вмещавам тука не заради достоинството й, но за да покажа как после Натанаил ме възнагради:

Бога вишняго да славим и честитаго царя
и със радост да посрещнем добраго ни пастиря
Како прежде богом пратен Моисей за Исраил,
така сега царем пратен пастир наш Натанаил.
Окаянному народу врата рая отворил,
горки. сълзи стогодишни во вселье претворил,
Сега кости миросани Паурика Арсения
веселятся българскаго ради възкресания,
добре ни дошъл си, Отче, слава нам и лепота!
Посетил си народ скърбен, что лежал во тъмнота.
Наши дрехи великденски пред тебе би постлали,
но нам пастири лъжевни дрехи не оставили.
Пред стопи твои, Владико, цветя би усеяли,.
но, под зверско им дишенье; цветя нам овенали.

Как стана посрещанието му, какво беше владикуванието му, кои беха погрешките му, как откровено го обличавахме – тука не му е местато да описвам. Ще кажа само туй: до тогава бех служил в Охрид 15 годин последователно, но още в първата година на Натанаиловото владикувание училището се разори, учениците се разпърснаха и аз бидох принуден да се условя в Месокастро (махалско в Охрид училище). Там служих две години. Но и там Натанаил не ме остави в спокойство: он прати своя заптие, грозен дебрянин, турчин въоръжен, който ме хвана за мишка и при писковете на учениците ми ме сведе по стръмната стълба. Месокастраните същий час отидоха на митрополия и казаха Натанаилу.

– Немаш работа с даскалът наш. Ако не можиш да отвориш училище, баре не затворай.

И ме поставиха пак на седалището ми. Им служих още една година. Изпитанията станаха тържествени. Никога не съм бил толкова благодарен от успехите на учениците си, колкото тези три години. Натанаил присъствоваше и искаше да засрами учениците ми. Ученикът (сега учител) Аргир се изпитваше.

– До де стигнахте в аритметиката?
– До край.

Натанаил отвори числителницата (Данова) и показа с пърст на ученика правоъглений триъгълник, украсен с квадратчета, които доказват, че квадрат на ипотенузата е равен със сборът на квадратите на другите две страни, и го попита:

– Что са тези пенджери?

Аргир каза и доказа. След него Дуле Гьоршев доказа поразителните свойства на геометрическата съразмерност и т. н. Натанаил, като виде, че всите учители похвалиха делото ми, опита едного ученика от IV отделение:

– Зачто се туря запята между  В ъ з л ю б л е н н а г о  с и н а  и  И с а а к а?
– Тоя урок не е негов – казах аз, – но е урок на класните ученици и то доказва, че не е твоя работа да изпитваш.

Секретаринът Натанаилов, Стоянчо, жител щипский или скопский (не помня добре), му мигна с очите и го отведе от салата на изпитанията. На благочестивите месокастрани Натанаил се оплака, че аз съм го изпъдил из училището: тие го поверваха. Това беше истина, на която те беха очевидци, но не знаеха всите причини на тази постъпка. И тъй дадох си оставката, както и в словото си преди изпитанията бех си я дал.

Колко чудно е, че отечеството, което никога и никъде не оценява синовете си, и гърцкий владика Мелетий, най-непримиримий мой враг, цели 18 години търпели моите уроци, проповеди, мъмрения и укори, и никога не ме изпъдили, а първий българский митрополит, очакваний Месий, безчестно изпъжда Пърличева от татковината му.

Реших се да отърся прахът от нозете си и да ида в София, дето, според писмото на г-на В. Диамандиева, мнозина родолюбци ме канили да се заловя за каквато и да е литераторска работа и ми обещавали всекакви улеснения и помощи. Решението беше твърдо, но средства за пътувание ми липсуваха.

Какво да се прави? Се услових в Струга. Там припомних си ветхата бедност и икономия и, благодарение на г-на Йосифа Кавачов, в една година спестих 4300 гроша. Две хиляди оставих дома, с другите две търгнах за в София. Там родолюбците, които ме канеха, станаха невидни, но Бурмовий кабинет ме назначи за классний наставник и преподавател на елинский язик в Габровската гимназия. Беше (ако добре помня) учебната година 1879/80. Там, както и на всекъде, заради късогледието си, не добих приятели. Следующата година се запреха язиците латинский и елинский, за преподавател на които бех нарочно пратен (Гимназията стана от класическа реална), и аз се поканих за помощник в Народната библиотека.

Чтом влезох в това здание, се уплаших от мрачността и влажността му и първата ми работа беше да си дам оставката. Два месеца чаках отговор на прошението си, но и буйно работих. На всичките книги в Народната библиотека (освен ония, что беха в читалищната стая), изписах заглавията. Заповедано беше да се означи на всека книга "авторът", "науката", с която той се занимава, "годината и градът", дето се издала, "числото на страниците й и на томовете й", "дали тя е една, или двойна, или тройна". Преди да свърша мудната си работа, очите ми заболеха от постоянното пишене. Най-после г-н Гюзелев, с увеличение на платата ми, ме прати за учител в Битоля, дето и сам желая да ида. Във втората година на учителствуванието ми в Битоля св. Екзарх благоволи да увеличи платата ми още с 630 франка, а следующата ме назначи в отечеството ми, дето животът за мене беше неможен: охридяни възроптаха, дето аз получавам четверократно повече, отколкото те ми плащаха. Миналата година, както и настоящата 1884/5 учителствувам в Солун, се наслаждавам с добро здравие и с възпоминанието на страданията си, и се надевам, че бог нема да допусне да оставя за скоро службата си.

Но и днес още, проста среща с който и да е жандарма, или просто напомнювание звуковете на една арнаутска пееен, която често звучеше в къшлата, ми причиняват тръпки, отвращение, ужас.

Солун, 16 април 1884 – 1 майя 1885.

К о н е ц