ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"АВТОБИОГРАФИЯ"
 
21.

Да се върнем пет години назад (1863). Възвръщането ми от Атина беше още пресно и учителсвовах на гръцкий язик.

Един ден влезе в училището един висок человек с сини очи, руси коси и дирави дрехи, един от ония сираци славяни, на които ако не баща им, то дедо им бил християнин и които се потурчили, за да се отърват от албанските грабителства.

– Добро утро, даскале – каза он.
– Дал ти бог добро.
– Чух името твое и дойдох да те видя.
– Благодаря.
– Аз с опитване изучил съм и нашия, и вашия закон. Когато съм бил в недоумение за некоя дума в корана, дохождал съм тука да опитам некого от ефендиите. Ако ли не съм намирал тука человека да ми разреши недоумението, тичал съм до Битоля и чак до Солун, пеш, под най-лютата студ или горещина. Аз съм имамин во селото си; аз определявам часовете на молитвата с интифа.

И съшевременно изважда от пазухата си една интифа, за да каже, че знае употреблението й. После изважда кратка ръкописна география и я чете. Още звучат в ушите ми думите: "Португалия, Лисабон".

– Овде турците – му казах – не рачат география, нито се учат на нея, че била противна на корана.
– Аз желая да зная – каза он, – в знание нема ни грех, ни срам. Имам един син; сам съм го учил. Он знае добре да чете и пише, но нема моята севда (ученолюбие). Страх ми ести да не той не ести мой син, да не ести копил (незаконен). Некой ден ке изтегля ятагана и ке му пресеча главата.

Редък човек – казах си в себе ...

– Знаете ли есап (сметане)?
– Зная, но дошъл съм да Ви моля да ме приучите малко. Тука нема ни един ефендия да знае.
– Пеки! – И като видех, че он знае добре 4-тех действия, му преподадох повърхно простото тройно правило, което он съмле в кратце с чудесно бистроумие.
– Когато сакаш, ела при мене.
– Да ми си жив! – и он дохождаше докле изучи всичките тройни правила.

Един ден му предложих една алгебрическа задача, он с просто размишление я реши.

– Ето таквия хора – извиках аз – треба да бъдат паши и сатразами; таквия хора царят да търси дене со свещи.
– А аз служа – каза он – как имам и как учител, почти за никаква плата: срам ми ести да ти кажа что земам.

Тъй ми каза и се разстанахме. Сега той се прилепи до коня ми, тури ръката си на задината му и каза:

– Хубаво нечто ести да прави човек добро.
– Да! даже и на душманите си.
– Ме познаш ли?
– Болни ми са очите; от гласа те познавам малко, а от дрехите никак.
– Аз съм Емин, Матский имам, твой ученик.
– Ти ли! Ти ли! Ти сега жандарма!
– Докле бех учител гладувах; станах жандарма, по-добре прехранвам фамилията си.
– Узнаваш ли малко милост към мене?
– Беса бес (вера и клетва) душата ми курбан за тебе.

Когато встъпихме в чаршията, брат ми връчи ми неколко лири и ми каза: "На Христа Чудо да ги повериш". Съгражданите със сълзи в очи натикаха в дисагите ми: кой хлеб, кой пари. Джебовете ми се напълних[а] със сребро. Най-сиромасите показваха щедрост. О срам! Богаташите, оня богаташи, които почитахме за стълбове на своята партия, нито се явиха.

Чул съм един учител, който казваше, че евангелската против богатите присъда е несправедлива. Ако тога можех да разсъждавам, бих му отговорил: "Учителю! Които служат Мамоне и се покланят на среброто, как на бога, тие, и само тие биват богати, а следов[ателно] и осъдени; благородний, щедрий, великодушний човек, ако и да оставя милостините си след смъртта си, не влиза в геената: не бой се за него; но он нито може да бъде пребогат, че он усеща отдалеч стенанията на бедните."

Като видех в житний пазар народа ужасен и духом упаднал, зех да ям хладокръвно едно от подарените ми ябълка, за да покажа на приятели и врагове, че немам причина да се боя.

– Ето, се помери (полуде) сиромах – каза един глупец и това слово от уста в уста се пронесе как молния по дългата чарщия; и тъй церът, употребен нарочно, за да умали народното отчаяние, послужи, за да го преумножи. Паниката е способна да омалодуши най-безстрашните.

После, дето минахме, срещнахме хора вдървени от ужаса и жалости, прилични повече на статуи, нежели на хора. Редки беха ония, что дързаяха да ме хванат за ръка, или да кажат: "Господ да те куртулиса". Мнозина ми принасяха пари.

– Немой, брате! Пари имам премного; немам вече де да ги туря.
– Клета му майка! Мутлак е померен.

Като измерихме с бавни стъпки охридската чаршия (че коните ни не беха парадни), числото на проводителите постепенно се умаляваше и само десетина от учениците ме проводиха още за един час вън от града.

– Върнете се, мили мои чеда: силен е господ, а аз съм невинен – нема да пострадам.
– Ще те проводим до хана.
– Не ви позволявам.

Оросиха ръката ми със сълзи и се върнаха.

Чуеш ли? – ми шепна Емин.
– Чуя.
– Хич не бой се: с пари те подкова владиката и с пари ке куртулисаш. Днес всекъде и убийците с пари куртулисват.
– Все разбрах; кажи ми нечто за владиката.
– Видиш ли тоя кон?
– Го гледам,
– Той е натоварен със свите (сукна) и разни други дарове, пратени от владиката мютесарифину. Оттука познавам, че ти си просто наклеветен и се радвам. Мютесарифина е умен и кротък човек; он ке лапне рушфетите владикови и пак ке те пусне.
– Амин.
– А оня кон, по надесно, е товарен с книгите твои.
– Какво ще правят с тех?
– Ке ги прегледат.
– Нека! но моля ти се да ми ги чувай како окото.
– Немай брига.
– Беше ли ти дома ми, когато ме бастисаха?
– Не! мие бастисахме овоговата къща (И ми посочи внука ми).
– Какъв таксират?
– Според владиковата давия мие се надевахме да найдем у вас пушки, ножове и барут, а ничто не найдохме: не бойте се в книгите, и ако да се найде некоя лошава, то не ести за зиян (щета).
– Нема ни една книга лошава в моите.
– Така да ми си жив. Срам за царството да мъчи честни людие.
– Но зачто толкова много жандарми, които аз нито познавам.
– Повечето са от Дебър.
– Не стигаха ли охридските?
– Ея помисли малко: вие в Дебър сте наклеветени как хасии (бунтовници).

Тръпки пройдоха телото ми.
Тежеше ми среброто. Същий вечер, в спанието, можеше да ми го отнеме некой от многобройните жандарми, что ме окружаваха. Се реших да го дам на Емина. Наистина, между всите жандарми, немаше ни един да ме обича повече от Емина.

– Емин ефенди!
– Буюр!
– В Дебър ние ке бъдем в тъмница и ке имаме много нужди: те молим да ни погледваш понекога, да ни носиш хлебец, да казваш по некоя блага дума за нас.

– Това ке сторя я, ако и да се не молиш; само брига немайте.
– Не е ли по-добро, Емине, тези пари да стоят у тебе, нежели у мене?
– Дай! Дай! на Емина ги даваш, Имаш ли шамлия? (кърпа).
– Много.
– Дай!
– Дадох му една кърпа; он върза две и две успоредните й краища. Бръкнах в джебовете си и турих
в кърпата неколко гърсти сребро. После дадох му и лирите.
– Тези пари са вакуф-параси.
– Давай и дето треба, Емине, но не вервам да стигнат.
– Ке престигнат.

Боже мой! колко люта беше зимата!

– Емине, ваший амир жив ли иска да ме носи в Дебър, или мъртъв?
– Стай фурула! какво ти говориш!
– Озябнах от студ; виж нозете ми.
– Оуу! – възкликна Емин, като пипна нозете ми – са по-студени от железо: какво да се прави?
– Да ми се позволи да вървя пеш,
– Но прангите ке те убият.
– Нека, само да се стопля малко.
– Чакай да посакам изин (позволение) – каза он, полете към бимбашията, разказа му работата, получи позволение и се върна.

– Имаме изин – каза он.

Слезох от коня, такожде и внук ми.

– Емин! – каза бимбашията – ако ти побегнат, вай халана! (горко тебе).
– Ефендим! аз с жъртва на живота съм кефил за ового.
– А за другия?
– Той ми е внук – казах Емину.
– И за него – каза Емин.
– А что има в кърпата?
– Пари.
– Много пари треба да имат тези хасии.
– Ефендим! те нито хасии са, нито пари имат. Народът во сред чаршия им ги подари.
– От тези пари не си взел некакво хисе "(дел)?
– Стай фурула! при царский живот, пари милостински не зимам, ни другому позволявам.
– Аферим бе Емин! сени омбаши япаджаам. [1]
– Ефендим! ако имаше правда на светът; аз бил бих юзбаши – рече и извади из дисагите ми неколко пещника и в местото им тури кърпата.
– Не възседваш ли коня ми, Емине!
– Не! не съм уморен.
– Ако беха всите турци како тебе, цела Европа би треперала от вас, както другаж.
– Китапът наш казва, че 1200 турци добри, честни и богобоязливи, могат порази най-силната войска.

Като прехвърлихме Дринский мост при село Дъбовяни:

– Се стопли ли малко? – попита Емин.
– Да!
– Сега възседнете коните си да не ви убият прангите.

Възседнахме коните си. След неколко минути срещнахме пътници турци, всадници на великолепни кони.

– В Дебър почнахте ли рамазана?
– Да!
– Кога?
– Днес.

Юзбашията хвърли цигарата си и всичките жандарми последваха примерът му.

Стигнахме Мерсимбеговий хан. Беше мрак. Пристанахме в пространен зимник, а бимбашията с неколкома жандарми – на първий етаж, жандармите подседнаха всекой на приличното си место. Мене и внука ми поставиха покрай огня, може би, за да ни по-добре пазят; но аз зная, че человеколюбието блъщело у много османлии, когато у много християни немало ни зърно милости. Се почна оня жаркий мухабет, рамазанский мухабет. Хлеб имах много: извадих неколко пещника и раздадох на жандармите. Ги преломиха; водните в них частици беха помързнали и светеха: дълъг стана разговор за зимата. Поставих пещниците покрай огня, за да отмързнат, и ни принесоха по половина пещник мене и на внука ми. Не вкусих ни трошка. Влиянието на огня нанесе ни сън. От разговора само това забележих: "Ако наистина тези человеци били са противници на девлета, нема да се спасят." После заспах.

В критическите дни на живота, и когато хората били са най-више разволновани, снили им се снища, които ясно им предсказвали, каква ги съдба ожидава. Същето се случи и тоз вечер. С телесните си очи не съм никога ничто видел толкова ясно, колкото онова, что видех тоз вечер с душевните очи: яви ми се на съне един къс человек, в пребела риза, белобрад, гологлав, плешив. Гола сабя, светла как сълнце, блъщеше в деснината му; махна с нея и пресече главното звено на веригите ми. В час се събудих – от радости ли, или от живости на сновидението. Събуждам внука си; никак не ще да встане.

– Встани, встани, Георгий, имам да те радвам.

Встана. Тога се обърнах към празнующите османлии:

– Слушайте, моля ви се.

Се прекъсна мухабета. Вси умълкнаха.
Нема ни един народ по света да слуша, както османлиите, с прилично благоговение, онова, что казна който и да е, даже и най-простий и най-презрений човек. Разказах им точно сновидението. Мълчание дълбоко и дълго.

– Душа да немам – се чу един глас, – ако не ти паднат прангите, и то за скоро.

Това тълкование беше утешително и за то виде ми се естествено, ако и да бех се смеял дотогава на вси разказватели и толкователи на снища.

Сутрента, глъбока зора; се готвим за пътувание. Прангите ни звонят в ханский двор. Бимбашията слуша звонът и приказва на двама жандарми: да ни извадят прангите. Един от жандармите изрече една мърсна псувня и с низък и роптателен глас каза по арнаутски: "На гяурина да му се яви, святец, па да му извади прангите! Аз не му ти изваждам", и отговори на бимбашията:

– Овде гвозде нема.
– Потърси в хана и ще намериш.

Арнаутина попруса по хана, като се преструваше, че уж търси гвозд, и се върна.

– Ефендим, гвозд нема.
– Ако тука нема, ще идеш в село и ще намериш.
– Аман, ефендим! Селото е много далеч!
– Пет часа: далеч ще идеш и ще намериш.

Гвоздя беше в джеба на тоя жандарма. След неколко минути го извади и отключи прангите ни с ужасни роптания.

Търгнахме по ония стръмнисти рътове, что се възвишават над Дрин. Креч нахожда човека, ако от тази висота метне поглед на сините Дрински струи. Пътя прилича на козарска пътека; чтом го видиш, ще заключиш: "Тука живеят звере."

Да оставим впечатленията, что ми направи пътуванието: дълго би било да се разкаже всичко подробно.

Когато се приближихме до г. Дебър, един звероподобен жандарма:

– Дай пари – ми каза, – или инако ще подбудя всите дебърски детца с камене да ви побият.
– Мълчи, бе муртат! – каза му Емин, и он мълкна и наведе главата си.
 

Влезохме в Дебър. Тоя град, с обогателите си от грабителство жители и охолния им живот, прилича на оазис посред Захарската пустиня. Тоя оазис погълнал всичкия сок на околията. Там е натрупано всето богатство на християнските градове и села, ближни и далечни. Там арнаутката лежи на пушисто легло, обиколено отвред със златошити възглавници, когато честний славянин се лишава от насъщния хлебец, когото той с потът на лицето си произвежда за грабителя. Всекога хвални и славни били османските дипломати; но зачто ли тие не рачили ни еднаж да накажат злодейския г. Дебър от когото султанското правителство не получило никога ни редовна войска, ни най-малкий данък, и чиито башибозуци опозорили държавата пред целий свет (Че тие идат на бой, не за да се бият за вера, но за да грабят стоката на мирни граждани). Зачто министрите ни слушат ежедневно дебърските злодеяния и се преструват на глухи? Искат ли вразуми г. Дебър? С 5000 солдати могат извърши това. Се лишават ли от пари? Но в Дебър ще намерят несчетни съкровища, които, по всекий закон, държавни са. Зачто те наказаха с отчисление Кадри паша, най-способния си служител, който сполучи да улови всите главатари на дебърските злодейски чети и ги прати под конвой в Битоля, и тъй накара дебряните да живеят мирно, и да строят публичните пътища, както всите покорни поданици? Зачто те изпълниха буквално Дебърското прошение и не само Кадри паша наказаха с отчисление, но и главатарите на [1] дебърските разбойници освободиха и от пътестроението разрешиха цела Дебърска околия, на която жителите са вечни врагове на мирът, на тишината, на правдата?

Но колкото и да желая отговор на тези въпроси, дължен съм да не се уклонявам от предмета си и да кажа нечто за дебърската тъмница: като дотегнах до сега на читателите си с излишна говорливост, дължен съм да им разкажа вкратце последовавшите ужасни, събития; но колкото и да бъда кратък, треба ми още доволно мастило, зачтото и материята е изобилна.

Влезохме в къшла (казарма). Изпърве ни поставиха в коуша, тесна, дълга и доста тъмна стая, дето живееха жандармите. Боже мой! какво ще бъде с мене? Предразположен на нервически болести, опално раздражителен, в притворство и ласкателство неспособен, навикнал да говоря прямо, резко, неприветливо – как ще се братам с тези звероподобни същества?

Г-н Христо Чудо (добър му час!), охридский кожухарин, който работеше в Дебър и много затворници погледвал, ни посети и ни принесе хлебец и печено месо. Обата се разплакахме – с разлика, че неговите сълзи течеха от жал, а моите от радости, дето в Дебър намерих един благодушен съотечественик, втор баща, на когото имах да се насланям.

О великодушни християне, родени и сами да бъдете мъченици и с мъченините да споболевате... Но нека да оставим поезията.

След две минути г-н Димитраки Ефенди, аптекар на войската, дойде и ми поднесе една кърпа пълна с ябълка.

– Добре ли си със здравието?
– Носа ме боли.
– Да! Имате оток, и то от лютата студ...

След отхожданието на посетителите, жандармите ми отнеха: един табакерата, другий цигарелъкът. Те би отнели и дрехите ми, ако можеха да сторят туй ненаказано. Утрента – ето ти мой неотлъчний във всите подвизи друг, г-н Яким Сапунджиев. В Атина, когато ни един от прежните приятели и съотечественици не рачеше да ми каже "добро утро", само Яким остана ми верен. Като се свидехме в Охрид, сговорихме се да заместим владиката и язика гърцки с български.

Яким ми каза по гърцкий.

– Дойдох да те спася или да гина наедно с тебе.
– Недей друже! ти си фамилист!
– Когато аз изрекох против гърцизма ядовитото слово и гъркоманите се готвеха да ме пратят вързан в Цариград, не ли ти беше, който ми каза: "Друже, не бой се!" Не ли ти беше, който преписа всето ми слово със своя ръка и ми връчи преписа и ми каза: "Дето и да идеш, носи с тебе това писмо. Аз ще гина за" тебе: ти – фамилист, аз – свободен?" Нема никога да забравя това.

– Но вместо едного, ще гинем двама, а то не е разумно: остани поне ти да воюваш ...
– Всичко е решено! Казах на съпругата си: "Ида на смърт, и ако родиш мъжко – да го кръстиш Григор, зачтото, чини ми се, Григора Пърличев нема вече да го видим жив",
– Аз не съм на твое мнение: безсъмнено ще се спасим.
– Амин.
– Не уповаваш ли на силните ни защитници, а особено на г-на Христа Паунчев?
– Бог да го порази! Именно у тоя Х. Паунчев с умоление попросих коня и му казах: "Г-не! Пърличев гине! Дайте ми коня да ида в Дебър да туря пърст на очите му"; а он ми отговори: "Страх ми е да не в Дебър познаят ми коня". Ето ти нашите защитници!
– Но ако у охридските първенци человеколюбието е угаснало, то поне у народа го има и у тукашните велможи ще го намерим.
– За то и донесох множество летници, достойни да красят Красовата трапеза. Но помни това, че ние като сме впаднали в ръце на неприятелите си, не можем намери у них ни четвъртата част на милостта, която ний би показали към тех, ако би те впаднали в ръце наши.
– В това уверен съм. Когато троянский шпионин, Долон, впадна в ръце Диомиду и тепло му се молеше да го отпусне за скъпоценен откуп, Диомид, ако и да беше му се предварително обещал, че нема да го убие, сурово му отговорн; "Ако те отпусна сега, утре пак ти зло имаш да мислиш на гърците и да им вредиш с шпионството си или с копието си." Християнский закон осъжда такви жестокости; фанариотина обаче, ако и да е образ Христов, предпочита, както и всекога предпочел, елинския закон. Но дълги разговори нам не износни иди, работай, и не излагай се; а за мене ще се грижи и бог, и святните.

Яким стисна ми ръката: – Сбогом.

След малко дойде Емин и ми каза:

– На ти парите непокътнати, но не е добро да ти държиш при себе. Кому да ги предам? Кой тука ти е верен?
– Ти, И ГОСПОД, и Христо Чудо.
– Стига. – И Емин излезе с парите, народний дар, и след малко се върна.

– Ги предадох – каза – на Чудо. Он ми даде и тези зърна сухо гроз[д]е за лек. – И съвременно Емин отвори едно зърно, изтреби кокичките и ми го наложи на носа.

По цели нощи (през Рамазана турците нощя не спят) Сапунджиев и Чудо безсънни посещаваха по знатните и влиятелни аази и бейове, да ги смягчават, кого с умоление, кого със скокътни обещания, всичките с летници. На Дебърския владика Антима обещаха св. Климентовата митра и подариха 30 лири и скъп кожух.

– Лирите не ги приимам – каза он, – освен за да ги подаря, дето треба, за спасение на славния охридский поет!

Забележете, 1-во, че Антим, като албанец, и докле беше в Охрид, много пъти показа към мене знакове на любов (искрена или притворна, бог знае), дето в " " бех похвалил неколко албански добродетели: 2-ро, че он горещо желаеше да стане охридский митрополит

Между това носът ми ужасно отече и болите беха нестърпими. Стенанията ли мои дотегнаха на жандармите, или ги обзе страх от зараза (Имаше в тъмниците заразителна болест), както и да е, тие ме изведоха из коуша и ме посадиха в тъмницата на катилите (злодейците) много по-лоша от охридската. Вонята беще несносна; погледът на новите ми другари – зверски – грозен. Стаята беще доста тесна и – о проклета дивост! – с камене постлана. Мангали с недогорели въглища скращаваха дните на затворниците, които се надпреваряха кой от кого повече да се доближи до мангала.

– Боже мой! – прошепнах си, – как ще живея тука! По-добре смърт!

Един циганин ме посрещна и каза:

– Аз тука съм чауш, аз определям всекому местото. Кажи ми зачто си осъден.
– Отепах десет владици.
– Оооух! седи тука при мене – и ми пададе кахве.

Тутакси на кожуха ми падна нечисто насекомо.

– Виж – каза ми циганина, – над нас живеят низами (солдати), от нас много по-нечисти: от там всеедно падат тези ...
– Ако и ние ще им пращаме по некое.

И се разсмеяха злодейците. Аз не се смеех: болите ми всека минута ставаха по-люти. Като усетих, че въздуха ни е отровен, обзърнах се и видех, че само през една треъгълна дупка, отворена на тъмничната врата, получавахме въздух, светлина и храна. Хлебовете даже за да промъкнат през нея, требваше да се преломят: не толко заради теснотата й, колкото за да узнае стражата да не нечто се крие в них. Страстно стенех от боли и скърб, дето ме разлъчиха от внучето ми, когато Г. Х. Топеничар ме посети и ми подари дълъг шал (Зимата беше прелюта). Что он ми каза не разбрах – че засвири военната музика.

– Слава богу – каза циганина, – дойде време да се поразходим. Ти, Сефедин, ще изнесеш днес кюпа навън. (У един кът на тъмницата имаше кюп, дето затворниците със скотско журчение изпушаха тънката си вода).

Сефедин биде послушен. Горко на вироглавите, които би дързнали да бъдат циганину непослушни. Едного непослушника он удари по глава със стомна и в миг го уби.

Като престана музиката, отключиха ни тъмничната врата, за да се поразходим или – по-точно – да удовлетворим неизбежните физиологически нужди, които накарали би най-горделивия човек да наведе чело и да се смири, ако би он имал най-мъничка частица от разум.

След неколко минути ето Х. Чудо пред мене.

– Не бой се! – каза он.
– Тая твоя дума е балсам, който услади всите ми боли и тъги.
– Боли ли те носа?
– Ужасно.
– Ако е можно, да го видя.
– Заповедай! – Он отне наложеното зърно и каза:

– Слава богу, раната узре и ще те избавя от гноя, който те мъчи – и съвременно стисна ми носа и материя протече изобилно.
– А бе татко! аз сега како повтор роден: ме лекували 23 атински доктори, но имам повече вера на християнството твое, нежели на науката нихна.
– Утре ще бъде по-харно, задутре още по-харно.
– Амин.
– Има още.
– Благослови!
– С бога и с приятели ще ви спася от темница.
– Амин! – и му целовах десница.
– С Якима посетихме всите аази: всите нам благосклонни.
– Пречи ли Антим?
– Не бой се! Аз отговарям за него.

Тъй като се разговаряхме, внук ми пристъпи към нас със сложени ръце.

– Како си, вуйчо?
– Много по-добре. Ето вторий наш татко, който ден и нощ се труди за нас: целуни му десница.

Момчето целуна десница г-ну Чудови, после и мене.

– Ако те гледам така болен, аз ке умрам от жал,
– Търпение, Георгий! нека пострадаме малко. Сам Христос страдал за народ.
– Нема да страдате за много – каза Чудо, тако ми св. Климента, ке се спасите.
– Да му имам милостта; и на съне ми. се яви он.
– Нема да заборави он ни вас, ни враговете ви. Пари имам, и Емин ми донесе много, и народа ще придаде многократно. Какво искате да вечерате? Имам да ви храня с баклави. Болен и пътник да не пости – казва законът.

Ни затвориха в тъмницата. Циганина почна да брои пари.

– От де толкова пари у циганина? – попитах некого си Трифона, който беше убил жена си, отчаяна курва.
– Не знаеш ли? Он ги граби в сред чаршия и после си ги дели с Адем-аа.
– Как това?
– Он е толкова изкусен в занаята си, чтото не можеш се сети когато те украднува.
– Ще дойде ден и за него... но какво наказание по-тежко от нашето?
– Искаш ли да ти разкажа подробно делата на всекий затворник?
– Крайно ще ме благодариш: овия пусти нощи, предълги, нескончаеми. Има време за сън, има и за разговор. Разговора е отрада на несчастните. Отягчение е многото сън, а при том нито можем спа.

Трифон почна да ми разказва ужасни истории, на които тука не им е местото. Боже мой! как  спеха затворниците! Всекий от них насланяше главата си на кълка на ближния си. 32 затворника тъй пренощеваха, докле слушах интересните биографии на другарите си. Тъй се минаха шест дена. Храна ни носеше, кога сам Чудо, кога калфата му Анастас Димзович. Често идеше и Яким. Материя от раната ми течеше изобилно. После внук ми се разболе – от скърб ли, от заразата ли... Но причини беха много.

Се градеха на къшлата неколко стаи недоградени. Всите затворници под конвой носеха от далеч материя за тази цел. Аз, како болен, бех лишен от тази спасителна разходка; но след оправянието ми не ме оставиха да гния в тъмницата. Усетих животворното влияние на чистий въздух, но колкото аз печелех в здравие, толку внук ми губеше. Късаше ми се сърцето, когато го изнасяха навън другарите му, държещи го за мишки. Главата му висеше над рамото, како чашка на увянал цвет; но и так ободрявах го с енергически думи, произнесени с оня хроматический тон, какъвто употребяваха Омировите ирои, когато построяваха [1] на бой дружината си. Един вечер, като беше ми донесъл ястие А. Димзович и си отхождаше, видех през треъгълната дупка двама жандарми недостойни за името (че беха облечени в арнаутска форма), които зеха да го бият немилостиво и извиках:

– Не бу сизден бе катиллееер катиллер? [2]

От вика се огласи казармата и жандармите уплашени изпуснаха мъченическото момче: тие помислиха, може би, че некой чиновник им вика.
 

Отчаяно беше положението ми, но то имаше да стане триж хуже. Ни ожидаваха тежки изпитни: Якима затвориха в една стая на къшлата, дето къс по къс прижива и погълна неколко писма, что имаше със себе.

Стига ли туй? Не! Никак! Утрента, във време на отпуска, видех и брата си Ивана и помислих си: "Еда ли право казваше Христо Танчев, че аз не мога победа Мелетия? Че аз с главата си не мога да скръша планина, планината ще ми скръши главата? Ето че врагът иска да затрие целата ни фамилия!" Страшно се отчаях, но на брата си показах съвършено спокойство, даже и шарлатански го ободрих с енергически думи и жестове.

– Кога ти тук?
– Един сувария ме доведе вчера пеш.
– Къде се намираш?
– В кауша.
– Зачто ти в Дебър?
– Оплаках се на чорбаджиите ни, че тие са виновници на твоето несчастие, а тие ме изпратиха тука.
– Тие искали да докажат, че е истинско твоето против них обвинение, но бъди уверен, брате, че бог ще ги порази, а нас ще избави.
– Бог да те почуе. На ти една кошуля.
– Благодаря! Како е нана?
– Много по добре.
– Жив е господ, бе хей!!

(А Иван може би икономически ми говореше както и за нему). След мало ни се заповеда да идем всекий на местото си.

– Погледвай малко Георгия: он е болен.
– Знам.

И се разстанахме.
Влезох в тъмницата и седнах: "Боже! Боже! как ще бъде! Разлъчен от брата си, от внука си, от Якима... Всинца гинем! Да беха поне при мене"...

Струваше ми се, че калдармата ме дига нагоре като с лост, че стаята се върти около мене, че дошъл съм до изумление. От страха на тези симптоми сърцето ми буйно затупа, като да щеше да изскочи из гърдите ми. Встанах и пак седнах колената не ме крепеха. Съблекох си дрехите и се облекох в праната кошуля, която като че светлина разливаше от белина. Се чудиха злодейците на платът и на блескавината му. Симптомите изчезнаха: станах по-добре.

В такво бех положение, когато дойде Емин.

– Како си със здравието?
– Не много добро.
– Да ти доведам лекар;
– Не! Ти ще ми бъдеш лекар.
– Готов съм..
– От мои стърна ще напишеш силен арзохал на мютесарифина. Ще пишеш: коя е вината ни?
– Добро.
– Кой е обвинителят ни?
– Добро.
– Четири мъжи гинем в Дебър, затворени и несъдени.
– Предобро.
– Искаме да се представиме пред судът.
– Много добро.
– Ако загинем, пашата има да дава ответ пред хора и пред бога.
– Това не е добро, такви думи не чинит, но немай брига: арзохалът ке стане силен; аз сам ке го поднесам.
– Да ми си жив!

Емин написа прошението и го поднесе.
Около полнощ ме повикаха. Като престъпих прага на съдилището, заколебах се.

– Ха, кяфир! – кадията каза, – преструва се на болен.
– Много съм болен, а брат ми и внук ми, може би и умрели са: има два дена, дето не ги виждам. Но боже мой! Какво е това зло что ни нашло! Кому кога прегрешихме ние!...

На тези думи закипеха ми сълзите.
Ме посадиха на истинтачний стол и поченаха ония нескончаеми писмени въпроси и отговори за име, презиме, звание, жителство, поданичество ... Че какво друго имаха да питат? Не знаеха ли тие невинността ми?

Пашата изважда една ръкописна моя тетрад и я подава на кадията, който как тоска, знаеше гърцкий. Кадията отвори тетрадката и зе да чете  [1].

– Что е това? – ме попита.

Му разправих, че това е сборник на рими (Още не знаех, че корана проклина стихотворството, ако и да е и сам той стихотворение). Кадията се обърна към мютесарифина и каза:

– Шухара имиш, т. е. стихотворец бил.

Тъй се минаха още 8 нощи, в които държах седем последователни истинтаци. В последните присъствоваше и внук ми, комуто здравието беше се поправило. Го обвиняваха за некаква си кореспонденция, что имал с брата си Коста в Румуния. Он отговори:

– Никога не съм му писал, но нито он ми писал.

В седмия истинтак пашата се опита да ме заплаши: изважда едно словце мое, писано на задимена хартия и изречено на изпитания, и ми казва гръмогласно:

– Сега те държа, бе яланджи!!
– Оооух! – отговорих и встанах (Това оооух! звучеше често в тъмницата и бех го научил).
– Тъй ли се отговаря на пашата? – каза ми писарят.
– И на султана тъй бих отговорил, ако би ме нарекъл яланджи. (Тука не ме излъга Омир, който казва:  , т. е. дързновен мъж е все по-добър).

– В това слово ти си казал, че народа не е дължен да плаща на владиците.
– Това съм казал, това казвам и това ще казвам.
– И това е истината – каза Иляз-аа, който днес е Иляз паша (бог да го възвишава).
– И аз зная това – казва пашата, – но не е простено да се казват пред народ раздразителни думи.
– Грешил как човек – каза Иляз паша, – но против владиката, а не против Девлета.

Тогава аз казах на пашата:

– Четири души гинем тука. Ако погинем аз и внук ми, да ти е пред бога простено, но ако погинат брат ми и Сапунджиев, чедата им пред аллаха ще викат против вас. Ако сме виновати, погубете ни днес, ако ли не, ви осквърнявате Рамазана.

Пашата побледне. Стоех му над главата не как осъжден, а как судия. Мразех живота; и да не помисли некой си, че само тогава, т. е. заради злосчастията си, го замразих: ни в детството си, ни в юношеството си, ни в зрелостта си, ни в старостта си не оценявал съм живота. Ще поверват туй поне злосчастниците, ако не всички. Постоянно звучило в ушите ми изречението
[2].

Юзбашията присъствоваше на истинтака и се чудеше: той мислеше, че ние сме за бесение, но пашата му заповеда да ме приеме в стаята си и он отговори: "Пеки, ефендим" с приличното към старшия благоговение, което характеризира османлиите, без което тие би отдавна погинали, и ме отведе в стая си и ми посочи добро место за седение и спание. Но там удари ме в нос воня по-лоша от оная на злодейската тъмница. Стаята беше между двете най-смрадни тъмници, в които бех поживел. За един миг се събраха там неколко жандарми. При огня стоеше блъскаво медниче, пълно с кахве: (Арнаутина пие 20 кахвета в 24 часа). По заповед на юзбашията се подаде кахве всем, и мене. Ако и да ми е запретено кахвето, го приех (У османлиите ужасно нечто е да отхвърлиш каквото и да е прививание или поднесено нечто). В разговора юзбашията, като мислеше, че не разумевам албанский язик, кава тези думи:

– Слушайте, бе синковци, турчина како слаб ми се види; ишала господ не дава слабост на турчина, но мене така ми се види.
 

От слабости често излизах навън. Като ме гледаха злодейците: "ишала, пак ще се върнеш при нас" казваха. Заповедано беше на некой си Оломан да ме съпровожда; за то обата роптаяха, когато исках да излеза. Омръзна ми смрадната стая. Взаимната умраза се увеличи, когато на един албанец, който на пук ми каза:

– На байрам ишала ще се ринем в Охрид и ще го пленим целичък.

Отговорих по арнаутски:

- Мо м"чаа кокън, т. е. не цепи ми главата.

Живота беше ми омързнал. Кахвето ме раздражаваше. Страдах от нервите. Говорех открито и продързливо. Една заран излезох на вън сам: Оломан не беше тука. Като се върнах в смрадната стая, не могох да не изкажа отвращението си с възклицание: "По си кенеф" Юзбашията се събуди, повика един жандарма и му каза.

– Вземи ового и постави го у катилите на место, дето да нема въшки.

То значеше: на най-лошавото место. И он ме постави у най-отдалечений кът на злодейската стая, дето преди два дена беше умрел един злосторник от темничний тифус. Смехове и радости у злодейците, что съм се върнал при них, както ми кобеха. Утрента бидох преместен в тъмницата на длъжниците, която в ничто не се различаваше от катилската, освен в това, че имаше един прозорец и не беше с камение постлана. Там поне имахме утешението да си се разговаряме жарко със сестрича си и да утешаваме друг друга. Напрасно предлагах на новите си другари да отварят понекога прозореца: те беха почти всички скъдно облечени и нито разбираха, что е обновление въздуха.

За зла чест, там имаше един ефендия, който нощя по цели часове лявкаше безконечни молитви, като поставеше предварително пред себе една пласка дъсчица. Он беше ненавистен и презрен пред всичките затворници.

Вобще живота тука беше ми по-сносен, но след два дена се разболех. Когато всинца се тресеха от студ, телото ми затле от огнена треска, която ме углъби в непрекъснат сън. Писано беше на внука ми да гледа страданията ми и над мене да кръши пърстите си. Неизвестно ми е колко дена тъй боледовах; но когато в едно послабление на треската дойдох в съзнание, се намерих пак у катилите. Там ми се извести, че брата ми освободили не за друго, освен зачтото беше опасно болен (зараза върлуваше); че Х. Чудо го приел у себе; че братовата ми болест се задала в час и на тоя евангелский мъж и на калфата му А. Димзовича.