ПОЯВАТА НА ТЮРКСКАТА ТЕОРИЯ ЗА ПРОИЗХОДА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ
Никой не се замисля, че ако Николай Марр не бе отречен от Сталин , днес водеща щеше да е сарматската теза.
Изследвайки тюркската теория Цветелин Степанов определя това явление като „историографски мит“ активно налаган в науката и до днес. Според него, „изначалната тюркост“ на ранните българи/ (прото)българите/ прабългарите, има своята ранна „научна“ фаза, най-вече в изследванията на Вилхелм Томашек от края на ХІХ в., за да се разпространи впоследствие лавинообразно в световната наука, особено в историографията на унгарци, германци, австрийци, както и сред редица учени в бившия СССР и България (Степанов 2011).
Самата „тюркска“ теория за произхода на българите не е плод на ХХ век, а има над 300 години история. Нейното начало е поставено от руския учен Василий Татишчев. В том първи на многотомното си съчинение „Руска история“ издаден в 1768–1769 г. говорейки за историята на башкирите между другото споменава че те „според собствените им предания… произлизат от българите“ (Татищев 1962, 428). Татишчев оказва силно влияние върху работещия в Русия през втората половина на XVIII в., немски учен Август Лудвиг Шльоцер, който пръв формулира тезата, че древните българи са тюрки. В издадената на немски през 1772 г. „Всеобща история на Севера“ той заключава, че древните българи са дошли от Волга и по всяка вероятност са турски народ (Державин 1945, 147). В друг свой труд „За произхода на славяните изобщо и в частност на руските славяни“, Шльоцлер отново повтаря своята теза: „Други твърдят и може би с по-голяма вероятност, че българите, както изглежда може би са били татари“ (Державин 1945, 147). В основата на тези заключения стои средновековната руската традиция, районът около град Булгар, населяван по това време от татари, да бъде наричан България. Той от своя страна води началото си от съществувалото в златоординския период, ханство със столица – същия град. Този факт навлиза в западноевропейската ориенталистика най-вече чрез географските карти, в които въпросните земи са назовавани „херцогство България“. Подведен от това е и французинът Жозеф де Гин (de Guignes 1857), който директно свърза българите с татарите и ги обявява за „тюрки-кипчаки от племето Кангли смесени със сармати“ (Добрев 2010, 25–26, 34–35). Тезата на Шльоцер е възприета от двама немски учени от ХVІІІ в. занимаващи се с история на Източна Европа – Йохан Тунман (Thunmann 1774) и Йохан Кристиян фон Енгел (von Engel 1797). Ако Шльоцер не привежда никакви доказателства, то Тунман се позовава на прабългарските титли: хаган,  канартикеин и боила-таркан, които свързва с тюрките, а Енгел допълва с някои имена на български владетели (Кубрат, Батбаян, Аспарух, Телец, Баян и др.), които му звучали татарски (цит. по: Державин 1945, 148). Руският историк Николай Карамзин също се присъединява към тези схващания. Така се поставят основите на тюркската теория, която набира все повече поддръжници основно в немскоезичните научни среди. Сред тях са Юлиус Клапорт, Кристиян Френ, Каспар Цойс и др. Последният дори смята, че етнонима българи е другото име на хуните, които пък от своя страна принадлежали към голямото номадско племе на тюрките. Цойс превежда като доказателство споменатия от средновековните арабскоезични автори факт, Иван Войников 803 че българският език приличал на хазарския. След като хазарския език бил тюркски, то неизменно такива са прабългарския и хунския езици (Державин 1945, 148). Първото обобщаване и поставяне на „научни основи“ въпроса за произхода на българите се прави от унгарската наука в края на ХIХ и началото на ХХ в. Тя бележи бурно развитие след 60-те и 70-те год. на ХІХ в., което е свързано с ръста на унгарското национално самосъзнание, в рамките на новата държава Австро-Унгария (след 1867  г.). Унгарските учени усилено търсят корените на унгарския етнос, а прабългарите се оказват средство при решаването на този казус. Оформят се две главни тези: угрофинска и хуно-тюркска или „туранска“, които през 80-те години на XIX в., започват ожесточени спорове. В тях ключова тема се превръща влиянието на тюрските езици върху унгарския. Именно тук са включени и прабългарите. Йожеф Буденц решава, че тюркските заемки са дошли от старочувашкия език, който от своя страна е езика на прабългарите-оногури (вж. Пейковска 2003, 63–76). Бернат Мункачи възприема тази идея. Той смята, че най-старите такива заемки са от V в. и са свързани със съжителството на древните унгарци и оногурите, които определя като прабългари. Като резултат от тези древни контакти, на праунгарците и „тюрко-българите“ е пренасянето на древнобългарското самоназвание „un-ugur“ върху самите маджари. Той смята, че самата дума ogur е пратюркски аналог на етнонима oguz който е равнозначен на „tьrk“, по пътя на „зетацизма“ или z < r прехода. И тъй като византийските източници от IX – Х в. наричат древните маджари „турки“, то това е станало заради по-старите тесни контакти с оногурите, респ. българите. С други думи в ранните етапи от своята история, маджарите са били отъждествявани както с „източните тюрки“ (tьrk), така и със западните тюрки, или оногурите-прабългари, които са предци на чувашите и древните българи. Впоследствие названието оноугур се редуцира до унгур, което дава унгри или унгарци (Дмитриева-Салонтай 2006, 61–63). Тази теза е доразвита и от други унгарски езиковеди като Золтан Гомбоц, Янош Мелих, Петер Вереш, които без да търсят доказателства обявяват всички, чувашко-унгарски езикови аналози за древнобългарски заемки в езика на маджарите (Салмин 2011, 221, 225). Липсата на подобни думи в старобългарски и съвременен български, се обяснява с нищожното количество на древните българи, стопили се без следа за един-два века сред „славянското море“. Така в края на ХІХ и началото на ХХ в. в унгарската наука се утвърждава тезата, че прабългарите са безспорни тюрки. Поради тази причина и самото название „българи“ се обяснява чрез тюркските езици. Още през 1872 г. Вилхем Томашек го свързва с тюркското bulγa – смесвам, bulγamak – смес, bulγanuq – мътен, мръсен. В 1895 г. Мункачи определя българите за смес от тюрки и угри и обяснява българския етноним, като сбор от тюркското bььk – голям и ogur – угри, т. е. велики угри (огури), или bul – пет (тюркското beš) и ogur, т. е. пет угорски племена. Спроед Дюла Немет, българите произлизат от огурите и хуните, а тяхното название „булгар“ означавло смесени. От лингвистичните изследвания прабългарската тематика се принася и в унгарската историография. Водещ учен в това направление е Дюла Моравчик, който освен историк е и филолог. Той проучва византийските извори и изучава запазените в тях тюркски езикови остатъци. В своя труд „Към историята на оногурите“ (1930 г.), с помощта на езикови еквилибристики, Моравчик отъждествява оногурите с уногундури и българи. Идеята е доразвита от унгарските археолози, които твърдят, че Кубер е водил със себе си преди всичко оногури (т. е. оногури и уногундури е едно и също) и неговата поява в Аварския каганат, на практика е първото заселване на праунгарци в Панония! Така се появава идеята за „двойното завладяване на родината“ (Вж. Рашев 2013, 176; Пейковска 2003, 7–24). Според унгарските учени, прабългарите посредством оногурите, са удобната връзка с пратюркските племена, към които те искат да привържат най-ранния етап от етногенезата на собствения си народ. В основата на това стои предпоставена теза, че унгарците са хуни по произход. Нейните корени са с чисто патриотични подбуди. Тъй като угрофините били миролюбиви, а хуните войнствени, то вторите били за предпочитане като прародители. По това време в европейската ориенталистика хуните са смятани за тюрки. Оттам се появява и връзката „тюрки-прабългари-унгарци“, която се „доказва“ с всички средства. Силен коз в ръцете на унгарските историци и филолози е публикувания от руския учен Попов през 1868  г. „Именник на българските князе“. Откриването на връзките между „Именника“ и чувашкия език, относно календарните термини, окончателно затвърждават „хунския“, респективно „пратюркски“ произход на българите. Финландският учен Йосиф Юлиус Миккола (тогава учен от Руската империя) определя „българския календар“ като древнотюркски и обяснява календарните термини изцяло с тюркските езици. В 1879 г., младият тогава руски славист Матвей Соколов, пише, че по обичаи и начин на живот, българите били конен народ, също като хуните. Българите в V в. са постоянни спътници на хуните и се придвижват съвместно, поради което трябва напълно да се приравнят двете понятия, като синоними. Ето защо българите, както хуните и аварите, са част от огромната номадска тюрко-татарска маса, която постепенно се придвижва от вътрешността но Азия към Европа (Державин 1945, 151–152). На българска почва хуно-тюркската теория е принесена за пръв път от Гаврил Кръстевич през 1869 г. в книгата му „История блъгарска, част І – История блъгарска под имя Уннов“ (Крстьовичъ 1869). Иван Войников 805 След Освобождението изграждащата се българската историческа наука съвсем естествено следва модните тогава теории, сътворени в Будапеща и Санкт Петербург. В началото на ХХ в. като доминираща се налага хунската теория застъпена най-вече от Васил Златарски (вж. например: Златарски 1918). Заради големият му авторитет тя бързо намира поддръжници сред останалите български историци. Не липсват застъпници и на тюркската теза. Сред тях безспорното първенство принадлежи на езиковеда проф. Стефан Младенов. Според него езикът на прабългарите, които той нарича „първобългари“ е „несъмнено тюркски“. Но по отношение на техните „етнографски белези“ той е много предпазлив, като изтъква, че „повечето от днешните тюркски племена... показват явни белези на арио-алтайски произход, сиреч черти ирански и арийски редом с турански“ (Младеновъ 1928). Самият термин „арио-алтайски“ цели да подчертае родството между тюрките и индоевропейските арийци (за това вж. Николов 2013, 34–35).  След превратът и промените на 9 септември 1944 г., историческата наука в България претърпява радикален обрат. Наложеният от новата власт „класово-партиен подход“ изисква цялостно преосмисляне на българската история. Това добре личи от едно изказване на партийния функционер Вълко Червенков от 1948 г., който се заканва да „прочисти авгиевите конюшни на буржоазната историография“ и да я постави „на действително здрави и научни основи“ чрез „решителното отстраняване на реакционното наследство в нея“. Новата власт показва крайно отрицателно отношение към старите учени, квалифицирани като „буржоазни“, и „реакционни“. Според нея на тях „не трябва до се вярва нито една дума, защото тези учени и професори не са нищо друго освен учени слуги на капиталистическата класа“ (вж. Петров 1951). На V конгрес на БРП(к) през 1948 г. е взето решение БАН „да организира научната разработка на проблемите на нашата действителност, като се обърне особено внимание върху необходимостта от час по-скорошното пълно разобличаване и разкритикуване на буржоазно-капиталистическите извращения и фалшификации на българската история от дълбока древност досега, които се съдържат в историческата литература, и се напише научна, т. е. марксистко-ленинска история на България, доведена до наши дни“ (Петров 1951). Практическото изпълнение на тази задача се оказва по-сложно, отколкото изглежда. Едва в края на 1949 г., Политбюро утвърждава план и авторски колектив, който да изготви пренаписаната българска история. Разделът за прабългарите се пада на младия тогава историк Александър Бурмов (1911–1965). Изборът не е случаен. Бурмов симпатизира на комунистите още преди 1944 г. След преврата от 09 септември е назначен за секретар на Българското Историческо Дружество, от където ръководи чистките срещу неудобни на новия режим преподаватели от Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Като лоялен на режима прави свръхскоростно издигане. След две години като доцент (1945–1947) в Софийския университет, става професор и ръководител на Катедрата по българска история и история на Византия в Историко-филологическия факултет (1947–1965) на същия университет. От 1950 г. е старши научен сътрудник в Институт за българска история при БАН, а от 1958 – член-кореспондент. Според изискванията на сталинските времена, усвояването на класовопартийният подход е невъзможно без менторството на съветската наука. Още през 1945 г. в Москва излиза написаната от акад. Николай Державин „История на България“. Преведена е на български в 1946/47 г. В първия ѝ том, посветен на периода до Освобождението, Державин подробно разглежда теориите за произхода на древните българи, които в крайна сметка обявява за еднакво ненаучни. Като ученик на Николай Марр, Державин стриктно следва теорията на своя учител за т. нар яфетически езици. Според нея българите, чувашите, хазарите и сарматите, са потомци на предиднодоевропейското, „яфетическо“ население на Източна Европа. Към него Марр причислява също и кимерите, шумерите, иберите – предците на грузинците, твърдейки че суфикса „-мер“ / „-бер“, е белег за този древен произход, съотв. бул-гар / бур-гар, съдържа корена *бур-, който Марр смята за вариант на „–-бер“, а етнонимът чуваш разглежда като късен вариант на шумер. Отъждествявайки прабългарите с кутригурите и утигурите, Державин се позовава на съобщението на Прокопий, че последните в стари времена били кимерийци, за да аргументира тезата си за непреходносттта в развитието на българите, от кимерите, през сарматите до кутригурите и утигурите и накрая до славяните (Державин 1945, 179–182). Историята на Державин не се появява случайно. Тя е замислена да зададе моделът, по който трябва да се разглежда българското минало. Следвайки съветския образец Александър Бурмов,в духа на Марр и Державин, обявява древните българи за сармати по произход. Това той прави през 1948 г. в две свои статии: „Към въпроса за произхода на прабългарите“ и „Въпроси из историята на прабългарите“. Любопитно е че древните българи по това време са смятани за сармати и от съветския археолог Алексей Смирнов. При това неговите изводи са направени, на база археологическите находки и поради което той защитава тезата си, дори и след развенчаването на Марр. (Смирнов 1951, 10–11). Най-изненадващо, на 20 юни 1950  г., в обширна статия в партийния официоз „Правда“1 Сталин заклеймява възгледите на доскорошния си любимец Николай Марр (по това време покойник). В нея съветският вожд го обвинява в псевдомарксизъм, идеализъм, а теорията му за класовостта на езика е квалифицирана като „примитивно-анархическа“. 1 Статията е озаглавена „Марксизмът и въпросите на езикознаниено“ Наред с това още в края на 40-те години на ХХ в. в Съветския съюз се пристъпва към постепенна реабилитация на руския национализъм и тясно свързания с него панславизъм. Освен това във връзка със започналата Студена война се изгражда и нов пропаганден модел, чрез който източният блок да се противопостави на западния. Всичко това налага създаването на нов образец за българска история. Той излиза от печат в два тома. През 1954 г. се появява първия, а през 1955 г. – втория, с общото заглавие „История Болгарии“. Написана е от авторски колектив под редакцията на П. Н. Третяков, С.А. Никитин и Л. Б. Валев. Въпросът за произхода на прабългарите е разгледан от младия тогава автор Александър Каждан. Самият той е византолог и няма засвидетелстван интерес към степните народи. Ето защо от него не е възможно да се очакват собствени идеи в тази насока. Така той е трябвало да избира измежду съществуващите до момента теории. Сарматската става невъзможна след разгрома на Марр. Даже в предговора на историята марризмът на Державин изрично е посочен сред неговите „сериозни грешки и недостатъци“ (История Болгарии 1954, 9). Хунската теория също е неприемлива заради доминиращото и положение в предсоциалистическата епоха. Нещо повече, във въпросната История, тя специално е заклеймена като вредна:. „По време на господството в България, на реакционната фашистка клика, тюркско-хунската теория е била използвана за политически цели. Около въпросът за прабългарите е бил вдигнат голям шум. Той е използван като средство за антиславянска и по същество антисъветска пропаганда. Въпросът за произхода на прабългарите е бил тенденциозно подменен с друг по-важен въпрос, този за произхода на българския народ. Пропагандистите на тюркско-хунската теория, с помощта на различни фалшификации, са се стремили да доказват, че прабългарите са станали господстващ етнически елемент на територията на България. Фалшификаторите на историята са преследвали определена цел – да докажат, че българския народ няма нищо общо с руския народ. Оказвало се че населението на България коренно се отличава от останалите славянски народи и т.н. Но всички тези реакционни фалшификации, не могат да разколебаят нерушимата дружба на българския народ, с великия руски народ.“ (История Болгарии 1954, 55). Съществувалите по-рано славянска и угрофинска хипотези са отречени още в ХІХ в. и не биха могли да бъдат употребени. Така за Каждан остава единственият възможен вариант  – тюркската теория. Тъй като неговите интереси стоят далече от темата, той се ограничава само с две изречения: „Можем уверено да говорим, за това че прабългарите по език са били народ от тюркската група. Последните епиграфически данни напълно потвърждават това широко разпространено в науката мнение“ (История Болгарии 1954, 56). Каждан не привежда никакви доказателства в подкрепа на твърдението си. Дори не споменава кои са тези епиграфически паметници. Няма и препратка към извор, където да са описани. Вероятната причина за това е, че се има предвид надгробни паметници от гр. Булгар, които обаче са от ХІV–ХV в. След издаването на първи том на съветския еталон през 1954  г., още същата година излиза и българският му аналог, съставен от историци от БАН. Разделът за прабългарите е написан от Александър Бурмов, който единствено лаконично отбелязва, че „по произход прабългарите са тюрки“ (История-БАН 1954, 57). Тук също липсва доказателствен материал, подкрепящ тюркската теза. Прави впечатление, че Бурмов дори не си прави труда да доразвие тезата на Каждан. Най-малкото би могъл да се опре върху изследванията на Младенов, който също е застъпник на тюркската теория. Самият Младенов е сред малцината стари автори, който не е обругаван след 9 септември 1944 г. тъй като е член-кореспондент на Академията на науките на СССР още от 1929 г. Очевидно страхът у Бурмов да не обърка правилната гледна точка е бил голям. Издадената от БАН през 1954–1955 г. двутомна „История на България“, става еталон за местните историци, как следва да бъдат разглеждани събитията от българското минало. Това именно превръща тюркската теза за произхода на прабългарите в единствено правилна и непоклатима за около четири десетилетия. Въпреки силно разклатеният си престиж в последните двадесет години, по силата на инерцията тя все още намира привърженици в историческите среди. Никой не се замисля, че ако Николай Марр не бе отречен от Сталин днес водеща щеше да е сарматската теза. Изследвайки тюркската теория Цветелин Степанов определя това явление като „историографски мит“ активно налаган в науката и до днес. Според него, „изначалната тюркост“ на ранните българи/ (прото)българите/ прабългарите, има своята ранна „научна“ фаза, най-вече в изследванията на Вилхелм Томашек от края на ХІХ в., за да се разпространи впоследствие лавинообразно в световната наука, особено в историографията на унгарци, германци, австрийци, както и сред редица учени в бившия СССР и България (Степанов 2011). https://www.uni-vt.bg/res/11690/38._Ivan_Voynikov.pdf