Македония. Етнография и статистика
В. Кънчов
 

Жизнен път и творческо дело на Васил Кънчов
 

Видният наш просветен деен, учен и общественик Васил Кънчов се изявява много ярко в българската национална история през последните три десетилетия на XIX в. Краткият му живот преминава в напрегната разностранна дейност, която бележи както интересите и нагласата му, така и неговите интелектуални възможности. След себе си оставя внушително по обем и научна значимост книжовно наследство и в продължение на цял век то не загубва своята стойност. Нещо повече, и днес то е все така актуално, както и в годините на създаването му.

Името и делото на В. Кънчов са познати на българската общественост и особено на професионалните среди от областта на хуманитаристиката. Те са припомняни както от биографите му още в началото на нашия век [1], така и по повод на годишнини от рождението и смъртта му [2]. Едни от най-сериозните му научни изследвания са преиздадени преди 25 години в солиден двутомник [3]. И все пак интересът към личността на В. Кънчов не е изчерпан. Богатата фактология на неговите трудове, ясната му гражданска и национална позиция са нужни и в днешните условия и реалности. Затова още едно вглеждане в дейността и творчеството му е съвсем навременно, за да ни направи съпричастни към тях. А написаното от този плодовит автор заслужава ново издание, за да стигне до много повече читатели главно сред младото поколение, да разшири техните познания и да укрепи родолюбивите им чувства.
 

1. В. Д. Васил Кънчов. Биографически бележки. - В: Трудове на Българското природо-изпитателно дружество. Кн. 2. С., 1904; С е к у л о в, Б. Васил Кънчов. Биография. С., 1909 (2 изд. Враца, 1927).

2. По повод на 25-годишнината от смъртта му се публикува „Възпоменателен сборник за Васил Кънчов” (Враца, 1927), а за 130-годишнината от рождението и 90-годишиината от убийството му излиза сборникът с материали „Научна сесия за Васил Кънчов” (Враца, 1992).  Н и к о л о в а, В. Васил Кънчов. Географ, етнограф и статистик на Македония. Стара Загора, 1994.

3. К ъ н ч о в, В. Избрани произведения в два тома. Под ред. на Хр. Христов. С., 1970.

VI

Цялостният творчески портрет на В. Кънчов не би могъл да се разглежда извън историческия и обществено-политическия контекст, сред който се формира и проявява. В. Кънчов е съвременник на един от най-бурните периоди в нашата история, белязан с националноосвободителните борби от 70-те години на миналия век, Освобождението от османско владичество и възстановяването на загубената за векове наред държавност. Българското общество преживява прехода към нова историческа епоха. Времето носи и изпитания за българския народ, разкъсан жестоко по волята на великите европейски сили с клаузите на Берлинския договор. Това дава тласък на националноконсолидационния процес. Със собствени сили българите постигат Съединението на Княжество България и Източна Румелия, а в Македония и Одринско, останали под турска власт, се разгръща борба за народностно оцеляване и освобождаване на поробените българи. Конкретните условия на това преломно време определят до голяма степен насоката в развитието на личностните качества на В. Кънчов, довела в крайна сметка до голямото му дело.

Бъдещият учител, публицист, учен и обществен деец е роден на 14 юли 1862 г. във Враца в семейството на бъчваря Иван Кънчов, което се поддържа с доходите от занаята и отчасти от земеделие. През учебната 1868—1869 г. тръгва на училище и винаги е пръв по успех. От учителите най-голямо влияние му оказва Иван П. Славейков, син на известния възрожденски деец Петко Р. Славейков. Трите години, през които учителства в града (1872-1875), се запомнят с направените от него нововъведения и с горещите родолюбиви чувства, които вдъхва на своите питомци. Посятото от учителя Славейков в съзнанието и душата на подрастващото момче дава плодове в неговата дейност през целия му по-нататъшен живот.

Местното класно училище, в което учи В. Кънчов, е затворено през 1876 г. заради размириците около паметното за всички българи Априлско въстание. Междувременно материалното състояние на семейството се влошава и той няма възможност да продължи образованието си. Затова на Димитровден същата година се главява за слуга до Гергьовден срещу 200 гроша в бакалницата на известните търговци Йоницови. Въпреки предварителната уговорка, той остава там две години. През 1878 г. с припечелените пари отваря малка бакалница в работилницата на баща си. Същата година, след края на Освободителната руско-турска война, е поканен за писар в градското общинско управление и приема предложението. Ангажиментите по търговията и писарството не намаляват вътрешното му влечение за повече знания и образованост, в които той вижда задължителна предпоставка за активно включване в живота

VII

на свободна България. От есента на 1880 г. е стипендиант на Ломската гимназия. Макар че не е доволен от учителите и от начина на обучение, Кънчов завършва с отличие през 1884 г. Още същата година постъпва като главен учител в четирикласното училище във Враца с 2000 лв. годишна заплата и преподава история и български език.

Извънредно интересно е да се надникне в спомените на неговите другари от ученическите години. В. Кънчов им е направил впечатление както с физическите си черти, така и с разностранните качества на своя характер. Нисък на ръст и с леко клатеща се походка, те го наричали Васил Бибето, Васил Патрията. Бил е слабо, но жилаво и буйно момче. Имал дружелюбен и открит характер, обичал да се шегува и бързо завързвал познанства. Неговата честност, безпристрастност и справедливост били известни на всички. Той не се страхувал да разобличава дори и някои от учителите си в Лом. Бил алтруист и живо се интересувал от обществените дела. Когато във Враца през 1879 г. се основава сиропиталище за 30-40 сирачета – деца на избити през Априлското въстание тракийци, Кънчов агитира усилено своите съграждани да помогнат. Той е сред организаторите на ученическото общежитие за 10—15 души от VI кл. на Ломската гимназия, в което всички се хранели заедно и си поделяли разходите.

Макар и млад, имал качеството да увлича след себе си другите. Той става инициатор и ревностен участник в много начинания, свързани главно с културно-просветното дело. В основата на тази дейност лежи и отношението му към книгите. Кънчов чете много. Покрай работата си у Йоницови не пропуска да се порови в голямата им за онова време библиотека. Заварил ломското ученическо дружество „Зора” (от 1879 г.) напълно замряло, Кънчов поема председателското място и раздвижва дейността му. Той става душата на дружеството. Уредена е богата библиотека, в която се получават повечето от тогавашните вестници и списания. Седмичните сказки на дружеството по различни въпроси на българската история, икономическото развитие на страната и пр. привличат много слушатели. Тук за пръв път чрез сказките на свои съученици, родом от различни краища на Македония, той се докосва до живота на българите в тази изтерзана област. С негова помощ се организират вечеринки, изнасят се представления. През тези години в Лом Кънчов започва първите си пътувания извън града. Те постепенно се превръщат почти в страст, на която остава верен докрай.

След завръщането си във Враца като учител, макар и само за една година, В. Кънчов свързва името си с читалищната традиция в града, минала от

VIII

1869 г. през няколко етапа и позакърняла. Заедно с М. Орозов, Хр. Йорданов (Йордакев) и Н. Николакев, в качеството им на „привременно настоятелство”, и с други местни общественици през лятото на 1884 г. организират Ученолюбиво дружество „Развитие”. Освен че изработва правилника на дружеството, той поема и подпредседателското място. В редовния живот на дружеството се изявява с поредица от сказки, главно на историческа тема. Благодарение на инициативата и усилията му се разгръща и укрепва дейността на тази обществено-културна институция, чийто наследник е днешното врачанско читалище „Развитие” [4].

Съучениците и близките приятели на В. Кънчов виждат у него личност с характер, с големи интелектуални възможности и богата душевност. Образът на младия Кънчов се допълва и от рано проявеното активно отношение към политическия живот. В 1879 г. със свои средства той пътува до Велико Търново, за да следи отблизо работата на Учредителното събрание. Според съвременниците му още като гимназист е с изградени възгледи по актуалните обществено-политически въпроси. Той наблюдава с интерес динамичните събития в следосвобожденска България, формирането на различните партии и определя отношението си към тях и техните водачи. Така тази богато надарена личност, която по-късно ще отбележи ярко присъствие в различни сфери на обществения живот, започва изграждането си още от ученическите години.

През лятото на 1885 г., след едногодишното учителстваме във Враца, В. Кънчов получава 1600 лв. годишна стипендия от фонд „Кермекчиев” и заминава за Харков като студент по естествени науки. Само след няколко месеца поема обратно към родината с желанието да вземе участие в избухналата Сръбско-българска война [5]. Това не се осъществява, тъй като войната междувременно е завършила. Младежът повече не се завръща в Харков. Пак като стипендиант в края на същата година отива в Германия и записва специалността химическа технология във Висшето техническо училище в Мюнхен. От 16 януари 1886 до 24 март 1887 г. минава три семестъра на обучение, а през есента се прехвърля в Щутгарт и продължава следването си по същата специалност. Неочаквано, само три месеца преди завършването, Кънчов заболява сериозно и се налага да прекъсне. През март—април 1888 г. е на лечение в австрийското
 

4. За заслугите на В. Кънчов към читалищното дело във Враца вж. Р а й к и н с к и, Ив. Васил Кънчов и Враца. — В: Научна сесия..., 60—64.

5. В личния архив на В. Кънчов се съхранява издадено от I софийско бригадно военно окръжие удостоверение, че е бил зачислен към ученическия легион на резервната армия (БИА НБКМ, ф. 288, а. е. 16, л. 1-2).

IX

градче Меран. През това време е спряна стипендията му, което го принуждава да се завърне в България.

Макар и неукрепнал, поради липсата на парични средства и дълговете около боледуването, е принуден да потърси веднага работа. Както личи от запазената му кореспонденция, Кънчов вече е направил първите си опити на литературното поле и осъзнава възможностите си. Когато на 4 април 1888 г. от Меран пише на приятеля си М. Орозов, между другото казва: „Ако бяха мирни и тихи времена, то аз бих имал един прекрасен приход от моето перо, но тъй като това не може да се очаква, принуден съм да търся други пътища.” [6] Той много добре преценява условията в момента и се ориентира към търсенето на работа, която би му осигурила издръжката. През юни 1888 г. постъпва учител в железарското училище в Княжево край София. Това явно не го удовлетворява и още на 1 септември 1888 г. по негово лично настояване е назначен за учител в Солунската българска мъжка гимназия.

В. Кънчов има убедителна вътрешна мотивация за своя избор. Учителската професия е твърде престижна. Дейците на това поприще имат възможност за широка обществена изява и са твърде близо до проблемите на деня. А това отговаря на природата и темперамента на младия човек. Решаващо значение има и отношението към останалата под робство Македония и нейното българско население, което се поражда у Кънчов още от връзките му със съученици в Ломската гимназия и с годините прераства в траен интерес и съдба. От всички, които са писали досега за В. Кънчов и неговото дело, най-проникновени са думите на М. Арнаудов: „От полите на Стара планина, от Враца Кънчов потегля по един зов на съдбата за робската страна, за долините на Вардар и Струма, за да учи, да изучва и да буди оня нещастен народ, когото Европейската дипломация бе тъй жестоко наказала, като го оставяше под един отживял режим на политическо безправие, икономически гнет и национално обезличаване. Зовът бе, собствено, спонтанен глас на собственото сърце, на собственото нравствено чувство; защото Кънчов бе не само българин, но и човек с голяма хуманност и поетическа отзивчивост. Защото той не можеше да се примири с мисълта за една Македония, подложена на варварски терор и откъсната от общия културен и национален живот на българското отечество, и реши да посвети грамадната си енергия на идеала за превъзмогване на роб-
 

6. Цит. по  Р а й к и н с к и, Ив., Е.  Р а л ч о в с к а. Писма на Васил Кънчов до Мито Орозов (1886-1899) - В: Научна сесия..., с. 87.

X

ството или най-малко за пълно възраждане на българщината там.” [7] Единственото, което може да се добави след този блестящ анализ на вътрешните подтици за насочването на В. Кънчов към Македония, е, че с времето първоначалният порив се превръща в дълбоко лично убеждение и върху него се изгражда голямото му дело.

Разбира се, в 1888 г. има и други, съвсем непосредствени причини за желанието на В. Кънчов да получи това учителско място. Солун по онова време е средище на интензивен стопански, политически и културно-просветен живот. Българската община в града, макар и не толкова многобройна, е известна със своето родолюбив и неизменна подкрепа за църковно-училищното дело. Затова съвсем не е случайно, че през 1880 г. именно тук е открита българска мъжка гимназия, която се утвърждава като модерно учебно заведение. В Солунската гимназия преподават едни от най-известните български педагози; много възпитаници на гимназията впоследствие стават изявени дейци в различни области на обществения живот. Солун привлича новия учител и с мекия климат, от който се нуждае заради крехкото си здраве.

В годините след Освобождението, когато се изграждат новата държавна администрация и българското стопанство, когато кипи бурен политически живот, възможностите пред хора като В. Кънчов са големи. Млад, енергичен, образован (макар и незавършил образованието си), интелигентен, той би могъл да е полезен на много места, а и да работи за собствената си кариера. Но Кънчов тръгва по друг път, носейки в сърцето си голямата обич към останалите под робство българи в Македония и Одринско. Той желае да работи за народностното им оцеляване и освобождение, като осъществи и вдъхнатата му от проф. Марин Дринов още в Харков идея да се посвети на етнографията.

В. Кънчов е учител в Солунската мъжка гимназия (1888-1891) и неин директор (1892—1893), а през учебната 1891—1892 г. – директор на българските училища в Сяр. Преподава химия и география, но за най-важни предмети смята отечествената история и география. Педагогическата си дейност подчинява на идеята да подготви образовани и зрели хора, горещи патриоти, готови да се включат в борбата за национално свестяване на македонските българи. Своите задачи като учител той явно поставя в много по-широки рамки. Нему се пада голям дял в издигането и утвърждаването на авторитета на Солунската българска мъжка гимназия. Усилията му са оценени още тогава. Писмото от 1899 г., изпратено от учителите в гимназията до него и бившия му колега
 

7.  А р н а у д о в, М. Васил Кънчов и неговите пътувания из Македония. С., 1927, с. 3.

XI

А. Тошев, едва ли може да се смята само за жест на любезност. По повод 24 май — патронния празник на Солунската гимназия, те им поднасят благодарност „за грижите, които сте полагали по просветата и националното ни будение в родината на приснопамятните ни равноапостоли св. св. Кирил и Методия” [8].

Педагогическата дейност на В. Кънчов в Солун и Сяр през тези пет години не може да се раздели от разностранните му изяви на културно-просветен и обществен деец. Той се включва активно в подетото от Българската екзархия движение за разгръщане на църковно-просветното дело в Македония и Одринско. Кънчов подпомага откриването на български училища в редица селища на Македония. Чрез неговото ходатайство пред Ив. Ев. Гешов е издействано паричното дарение на Ев. Георгиев, което прави възможно откриването на българска девическа гимназия с пансион в Солун през 1889 г. Кънчов допринася много при отстояване автономията на българските училища във вилаетите. През този период той споделя еволюционисткия възглед, че чрез училището и църквата може да се укрепи националното самосъзнание на българите и да се осъществи тяхната консолидация. Малко по-късно, като пряк свидетел на непрекъснатите насилия над българите, той преосмисля своите възгледи и, макар с известни уговорки, достига до идеята за въоръжена борба.

В 1889 г. по инициатива на В. Кънчов се създава Редакционен комитет, включващ Кънчов, Д. Матов и Начов (също учители в гимназията). Комитетът започва издаването на списание „Книжици за прочит”. Както подсказва заглавието, новото периодично издание е адресирано към по-широка читателска публика. То си поставя за цел да сее просвета сред българите в този край, да поддържа националното самосъзнание и традициите им. Фактът, че списанието запада след заминаването на В. Кънчов от Солун, говори красноречиво за неговата роля при организирането и списването му. „Книжици за прочит” стават първата му трибуна като белетрист. Тук отпечатва и някои от ранните си кратки пътеписи за Македония.

На 30 септември 1890 г. В. Кънчов сключва брак с Христина Н. Балтаджиева, учителка в Солунската девическа гимназия. Само след две години, на 5 януари 1893 г.,тя умира [9].
 

8. БИА НБКМ, ф. 288, а. е. 15, л. 31.

9. Родом от Калофер, Хр. Балтаджиева завършва Софийската девическа гимназия, после учи в Мариинската женска гимназия в Санкт-Петербург и е слушателка в педагогическите курсове на същата гимназия. От брака им с В. Кънчов се ражда дъщеря, на която дават името Невена.

XII

Не може да се говори за учителстването на В. Кънчов в Солун и Сяр и да не се споменат неговите обиколки из близки и по-далечни места. Оттук в края на 80-те години на миналия век той започва системните си пътувания из Македония, които дават облика на цялостния му жизнен път и творчество. Тръгнал от съседните на Солун села, постепенно разширява обхвата на посетените райони и селища. В продължение на едно десетилетие ентусиазираният изследовател буквално преброжда цяла Македония. Воден от всестранните си интереси, Кънчов внимателно наблюдава всичко — природата с нейните географски дадености, живота на хората и взаимоотношенията между различните народностни и верски групи. Той се интересува от миналото на тази област, от преживените сложни исторически превратности, от целите и влиянието на чуждите църковно-политически пропаганди. Проникновено и твърде детайлно изследва бита, културата, езика и душевността на македонските българи. На тях той посвещава най-зрелите години от своя живот и почти цялото си книжовно творчество. Успоредно с пътуванията се увеличава интересът му към Македония и нейното изстрадало българско население, засилва се любовта му към него. Това му помага да устои на многобройните трудности и пречки от различен характер, които го съпровождат по пътя.

Все този интерес го подтиква да се кандидатира за новосъздадената при Българската екзархия в Цариград през 1893 г. длъжност главен инспектор на българските училища в Европейска Турция. Така от 1 март 1894 г. Кънчов става главен инспектор при Училищния отдел на Екзархията с 280 турски лири годишна заплата [10] и заминава за Цариград. Близо 4 години (до 1 ноември 1897 г.), като главен училищен инспектор, има възможност официално да прави служебни пътувания и да се среща с много хора. Времето му е освободено от дотогавашните ежедневни педагогически задължения. На негово разположение е и целият архив на Българската екзархия с рапортите на учители, училищни инспектори, свещеници от вилаетите, които съдържат много от интересуващите го данни. Новата служба предлага благоприятни условия за работа и В. Кънчов наистина се възползва от тях. Той съчетава служебните пътувания с още по-разгърнати издирвания и събира богати исторически, географски, статистически и етнографски материали. Въпреки че му липсва специална
 

10. Документът за преместването му на новата длъжност вж. в БИА НБКМ, ф. 288, а. е. 14, л. 408. Пак тук (л. 412) се пази и официалното писмо, с което е освободен от тази длъжност.

XIII

XIV

подготовка в тези научни области [11], запаленият изследовател работи вещо и натрупва неоспорена и досега информация.

Като чиновник на Екзархията В. Кънчов продължава народополезната си дейност за разгръщане на българското училищно и църковно дело, за откъсването на българите в Македония и Одринско от Цариградската патриаршия и приобщаването им към Българската екзархия и към българщината.

След напускането на Цариград и след кратък престой във Враца, от 1898 г. В. Кънчов се установява в София. Заради силно разклатеното си здраве се пенсионира, но продължава да работи много интензивно. Времето му е поделено между научни занимания, писателска, публицистична и обществено-политическа дейност. Кънчов работи над своите ръкописи за Македония, продължавайки според силите си да пътува и допълва вече събраното през изминалите години. Македония и съдбата на поробеното там българско население е темата и на повечето от публицистичните му статии. Скоро след идването в София е избран за редовен член на Българското книжовно дружество, а през периода 1898—1901 г. е деловодител и секретар на неговия Историко-филологически клон. Като член на Природоизпитателното и Икономическото дружество, на читалище „Славянска беседа” Кънчов е един от най-редовните участници в дружествения живот: изнася реферати, разисква и спори, увличайки слушателите с ясната си и образно изказана мисъл.

Този период прибавя още един щрих към портрета на общественика Кънчов. Сега за пръв път той се намесва пряко в политическия живот. През 1899 г. е избран за народен представител в Х обикновено народно събрание с врачанската листа на Прогресивнолибералната партия, а през 1901 г. е отново врачански представител в следващото XI ОНС и негов подпредседател. Когато през декември на същата година д-р Стоян Данев съставя самостоятелно правителство на Прогресивнолибералната партия, В. Кънчов поема Министерството на просвещението.

В. Кънчов не е политик в прекия смисъл на тази дума, макар че винаги се е интересувал от развитието на политическите процеси, имал е мнение за наблюдаваните събития и го е правил публично достояние. Като граждански ангажирана личност, той има своите пристрастия, без да ги следва сляпо. И тук се стреми да бъде обективен, верен на разбиранията си и толерантен към другите. Заради тези му качества и авторитета, с който се ползва, просветният
 

11. През лятото на 1894 г. В. Кънчов прави постъпки да получи стипендия за едногодишен курс от лекции по география при К. Иречек във Виена, но не успява.

XV

деец и ученият е привлечен в държавното управление. Кънчов запазва младежките си предпочитания към либералите (цанковисти), но това не му пречи да бъде критичен към тях, дори спрямо водачите им. Демократ по дух, той не крие тежненията си отчасти и към демократите (на П. Каравелов) заради техните идейни позиции. За партийната ориентация и изобщо за изявите му на политическата сцена има достатъчно запазени свидетелства. Освен написаното от съвременниците и неговата публицистика [12], много интересни са непубликуваните му бележки, озаглавени „Размишления” [13], както и личната му кореспонденция [14].

Приел програмата на Прогресивнолибералната партия, в предизборния период Кънчов изработва и своя кандидатска програма. В нея акцентира и доразвива отделни вече лансирани идеи — например за разширяване на общинската автономия и коалираме на сродните партии (конкретно на либерали и демократи). Разгорелите се политически страсти и партизанщината от онези години съвсем не са по вкуса на идеалиста Кънчов. Той изповядва възгледа: „Никакви компромиси с нравствено компрометирани хора и с кръгове, на които очите гледат към двореца, а гърбът — към народа.” [15]

Като депутат В. Кънчов реагира на всички актуални събития и проблеми на деня. Той се обявява остро против въведения от правителството на В. Радославов натурален десятък; подкрепя идеята за изграждане на земеделска организация и приветства нейния учредителен конгрес от края на 1899 г. Особено чувствителен е към външната политика на страната. Кънчов пледира за отстояването на позиции, които са съобразени единствено с нейните национални интереси. В този контекст той поставя и въпроса за националното обединение, продължавайки борбата за защита на поробеното българско население в Македония [16].
 

12. Политическите възгледи на В. Кънчов са най-пълно отразени в статиите „Един отговор” (Българска сбирка, 1896, № 11, 117-144), „Една избирателна борба” (Мисъл, 1899, № 6) „Земеделческият конгрес” (България, № 12,11 ян. 1900 - неподписана). За В. Кънчов като политик вж. още  Н и к о л о в а, В. Обшествено-политическа дейност и възгледи на Васил Кънчов. - В: Научна сесия..., 49-55; Р а й к и н с к и, Ив Васил Кънчов и Враца. — В: Научна сесия..., 60—73.

13. БИА НБКМ, ф. 288, а. е. 13, л. 67-99.

14. Част от нея е публикувана в: Научна сесия..., 75-96.

15. К ъ н ч о в, В. Една избирателна борба. - Мисъл, 1899, № 6, с. 617.

16. В този дух е известната му реч „Турция и българите”, произнесена в отговор на тронното слово на княз Фердинанд пред Народното събрание на 2 ноември 1899 г.

XVI

В качеството си на министър и с присъщата му инициативност, В. Кънчов замисля редица реформи в просветното дело, които, за съжаление, не успява да осъществи. По нелепо стечение на обстоятелствата новоназначеният министър става жертва на един психически неуравновесен човек. На 22 януари 1902 г. той е застрелян в кабинета си от уволнения по-рано учител Тома Каранджулов. Този фатален за 40-годишния В. Кънчов край не е само негова лична драма, загуба за министерството и кабинета, но трагично събитие с далеч по-широко обществено отражение. България загубва един от ярките представители на тогавашната интелигенция, посветил живота си на Отечеството.

Такъв е краткият, но твърде динамичен и богато наситен жизнен път на В. Кънчов. Живот на една цялостно изявена личност с големи интелктуални сили, изключително трудолюбие и ясно поставена творческа цел, която доминира над всичко.

От съчетанието на присъщите му тънка наблюдателност, поетична чувствителност и леко перо се раждат неговите белетристични творби. Това са и първите му опити на книжовното поле, които започва да печата от края на 80-те и през 90-те години на миналия век. Литературното наследство [17] на В. Кънчов включва около двайсетина публикувани кратки разказа, очерци и скици (по собственото му определение), една драма и няколко ръкописни произведения, останали в архива му. Тук могат да се отнесат и някои пътеписи, макар да не се вместват напълно в пътеписния жанр. Всички тези творби са написани в стила на битовоописателната проза, познат в нашата литература и преди В. Кънчов. Кога повече, кога по-малко в тях се чувства публицистичният похват, което не е изключение за онова време, а и приляга на автора. Те не се отличават с висока художествена образност, но имат достатъчно изразни средства и сила да просвещават и да подкрепят националното чувство, защото и тук Кънчов остава верен на себе си и отново отделя особено внимание на поробените македонски българи. Убедително звучат думите на д-р В. Миролюбов, казани след смъртта на писателя: „Неговата белетристика е плод на същата духовна стихия, която ни е дала Етнографията на Македония и цялата върволица от етнографски изследвания. Кънчов не можеше да види, да преживее нещо, без да го разкаже в една или друга форма — като наченете от географически описания на местности и свършите с драмата — всякога безизкуствено, дори съвсем без изкуство, но одухотворено от гъмжило факти и наблюде-
 

17. За В. Кънчов като писател вж. Ч е р н о к о ж е в, В. Помен за белетриста Васил Кънчов. — В: Научна сесия..., 56—60.

XVII

ния.” [18] Тази вярна в същината си оценка не трябва да изключва признанието за приноса на писателя. Той има място в историята на българската литература от 80-те—90-те години на XIX в. и никой не би могъл да го оспори. Твърде показателен е фактът, че В. Кънчов е между търсените сътрудници на елитарното списание „Мисъл” на д-р Кр. Кръстев, което печата много от белетристичните му работи. Затова тази част от неговото книжовно наследство очаква вещото изследване на специалиста-литературовед и литературен историк.

В. Кънчов е автор и на учебници по отечествознание и география, предназначени за началните и гимназиалните класове. Идеята явно му е подсказана от нуждите на училището, които сам чувства като учител. Най-сериозен е учебникът „Отечествена география”, който от 1899 до 1901 г. има 3 издания.

Чувствителен към актуалните проблеми на деня, В. Кънчов изразява своята гражданска позиция с езика на публицистиката. Той непрекъснато пише и отпечатва сказки, речи, очерци, рецензии, статии, които и днес поразяват с дълбочината на прозренията, с точното и пламенно слово. В тях прозират редица качества на неговата богата личност — последователност във възгледите, безкомпромисност, обществена отговорност, изострено национално чувство, горещо родолюбив. Често пъти В. Кънчов използва публицистичния жанр, за да изложи своевременно сериозните си научни тези. Негови материали се обнародват в различни авторитетни списания, като „Български преглед”, „Периодическо списание”, „Книжици за прочит”, „Мисъл”, сътрудничи на вестниците „Право”, „Югозападна България” и др. През периода 1900-1901 г. е привлечен в редакцията на в. „България”, на чиито страници помества впечатляващ брой статии. „България” през тези години става една от трибуните, на които Кънчов воюва с писано слово за българската кауза по т. нар. „македонски въпрос”. Само ден преди убийството му вестникът излиза с написана от него уводна статия „Македонските работи” [19], посветена на същата тема. В течение на 3 години (1898—1900) под негова редакция излиза календарче „Св. св. Кирил и Методий” в Солун. Той е между основателите и редовните сътрудници на пловдивското списание „Библиотека”.

В книжовното наследство на този плодовит автор натежават научните изследвания, чието съизмерване с краткото време от около 12 години, през
 

18. Цит. по С е к у л о в, Б. Васил Кънчов. Биография. 2 изд. Враца, 1927, с. 133.

19. “България, №150,21 ян. 1902.

XVIII

което са написани, буди високо уважение. И то в същото време, когато е учител, държавен чиновник, политик и общественик. Сам той няма претенциите, че е учен, но направеното от него носи качествата на сериозна изследователска работа. Любопитно е да се надникне в личния му архив, където ясно се виждат методите, които използва. Той следи публикациите у нас и в чужбина по интересуващите го теми и на първо място за Македония, като си прави кратки бележки; записва старателно събраните сведения; съставя статистически таблици, които непрекъснато коригира и доуточнява; кореспондира с широк кръг лица и получава от тях информация; подготвя грижливо всеки ръкопис.

Няма съмнение, че В. Кънчов притежава нагласата и похватите на изследовател. Затова се радва на авторитет сред научните среди от онези години. През 1897 г. той е специално поканен от Редакционния комитет на „Българско отечество” да напише частите за Македония и Одринско от монографията „Българи вън от Княжеството” [20]. Финансово подкрепен от фонд „Българско отечество”, Кънчов обикаля запазените български села по Малоазийското крайбрежие и прави своите проучвания. Депозирания пред Комитета ръкопис авторът публикува като пътни бележки „Из Мала Азия” (Български преглед, 1899), които съдържат извънредно ценни наблюдения.

Като учен В. Кънчов има шанса да види публикувани повечето от изследванията си. Успоредно с многобройните пътувания и наблюдения, той печата събраното, допълвайки го с материали от различни други източници. През цялото време по този път го води една високоблагородна научна цел — да проучи Македония. И тя наистина го извежда до сериозни резултати.

Най-известните трудове на В. Кънчов са посветени на Македония: пътеписите „Битолско, Преспа и Охридско” (СбНУ, 1891), „Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница” (СбНУ, 1894—1896), поселищните проучвания „Сегашното и недавното минало на град Велес” (ПСп, 1892), „Град Скопие” (ПСп, 1898). В сп. „Книжици за прочит” публикува (1889-1891) цяла серия от кратки статии с описания на отделни македонски селища и райони. Подобен характер има и серията от статии в сп. „Библиотека” (1895—1896). Негови статии за Македония се печатат и в сп. „Български преглед”.

Независимо от формата на трудовете, често пъти твърде смесена, В. Кънчов се проявява като изследовател — историк, географ, етнограф, боравещ
 

20. БИА НБКМ, ф. 288, а. е. 22, л. 19-24.

XIX

свободно с различни по характер данни. Темата за Македония, която дълбоко го вълнува, намира най-задълбоченото си обобщение в труда „Македония. Етнография и статистика” (1900). Макар че не успява да осъществи своя замисъл да напише пространно съчинение за Македония, подобно на „Княжество България” на Иречек [21], споменатият труд напълно заслужено го нарежда сред най-добрите изследователи и познавачи на тази област и на нейното население.

* * *

В настоящия том предлагаме труда на В. Кънчов „Македония. Етнография и статистика”, заснет фототипно по оригиналното издание от 1900 г. Като синтез на многогодишни проучвания, това е най-обобщаващият и завършен авторов принос, написан с изключителна добросъвестност и безпристрастност. Веднага след публикуването трудът получава широка известност у нас и в чужбина. Чрез френския превод на Л. Ламуш достига до европейските специалисти. През изминалия оттогава почти цял век за тази област е писано много, често противоречиво и тенденциозно, но никой не е оспорил обективността на изнесените от В. Кънчов етнодемографски, статистически и други данни за населението й. Поради това трудът и досега не е загубил високата си научна стойност на най-надеждното и компетентно изследване върху географския арел на Македония, структурата на народностния й състав и етническото му самосъзнание в края на XIX в.

Книгата има комплексен научен характер и е съставена върху богата документална основа. В стремежа да осветли най-пълно и прецизно широк спектър от проблеми, авторът използва разнородни източници: най-авторитетните за времето исторически изследвания, официални статистически преброявания, пътеписи, както и личните си наблюдения и проучвания. И всичко това прави в името на научната цел да изясни истината за историята, границите на областта и народностния й състав, в който българите имат преобладаващ дял.

С кратък исторически преглед, озаглавен „Общи бележки за разселението на народите по Балканския полуостров”, В. Кънчов навлиза в същинската част на темата за етнодемографската и етнографската характеристика на населението в Македония. Тази уводна, въвеждаща част на труда фактически представлява доста изчерпателен историографски обзор за промените в народностния състав на Македония през античността, ранното средновековие и
 

21. И ш и р к о в, А. Едно от желанията на покойния Васил Кънчов. - В: Възпоменателен сборник..., 133—136.

XX

периода на турското робство. Прегледът се основава на достиженията на историческата наука от това време. В. Кънчов познава изследванията на авторитети като М. Дринов, К. Иречек, В. Томашек, И. Смирнов, И. Ф. Фалмерайер, В. Макушев, Т. Флорински, П. Сирку, В. И. Григорович и др. и широко ги използва. Като споменава за „стари народни пластове” на полуострова (елини, траки, илири и др.), по-обстойно място той отделя на славянските заселвания. Откроен е най-важният за нас етноконосолидационен процес на постепенното сливане между славяни и прабългари в единна етническа общност. По този повод Кънчов изтъква историческата роля на българите през вековете: „Вместо разпокъсаните отделни славянски племена се явява як славянобългарски народ, който играе видна роля на полуострова до днешен ден.” [22] Разгледани са динамичните демографски промени в българските земи през периода на османското завоевание, предизвикани не само от епидемии и военни опустошения, но и от чуждоземни миграционни вълни. В Македонската област те довеждат до формирането на онзи пъстър народностен облик, чиято структура и състав в края на XIX в. са обект на специалното проучване в следващите глави на книгата.

Преди да представи различните етнически и религиозни групи население, В. Кънчов очертава географските граници на областта Македония. Те почти съвпадат с тези на предшествениците му чужденци, като А. Буе, П. Шафарик, Г. Лежан, Макензи и Ърби, Х. Киперт и др.

При подредбата на групите население в раздела „Народи в Македония” българите са поставени на първо място. И това не е случайно или пък тенденциозно хрумване на автора. Подобна йерархичност на етническите общности е научно оправдана и исторически защитима. Тя произтича от относителния дял, който всяка група заема реално в общия брой и в териториалното разпространение на македонското население. Добросъвестен учен и вещ познавач на областта, Кънчов съвсем непредубедено. започва очерка си за българите с думите: „Безспорно е днес, че българският народ е главният домашен елемент в Македония. До половината на днешния век българите завзимаха първо място в тая страна само по множество, както се и представят от по-старите познавачи на Балканския полуостров. Днес българите завзимат първо място в страната и по значение, понеже те вече съставят съзнателна маса с определена национална посока.” [23] Тази вярна историко-етнографска конста-
 

22. Вж. настоящото издание, с. 6.

23. Пак тук с. 17.

XXI

тация не е била нито в момента, нито по-късно сериозно оспорена. По това време българите в региона не са имали самосъзнанието и не са се самоопределяли като македонци, затова и в книгата В. Кънчов не назовава и не разглежда такава национална група. Тя се появява по-късно в политическата и научната литература.

Авторът специално проследява чувствителните етнодемографски промени, настъпили след османското нашествие. Отбелязано е силното намаляване на българите в първите векове на робството вследствие на потурчванията, на жестоките погроми над тях, както и на изселванията от областта. Въпреки това българският народностен елемент не само се запазва, но и от XVIII и особено от XIX в. отново се възражда и става доминиращ. Според В. Кънчов главна роля за това изиграва българското селско население на областта.

По-обстойно място е отделено на етнографската характеристика на македонските българи. Според специфичните им културно-битови и езикови особености, които много добре познава, В. Кънчов за първи път в научната ни литература осветлява така прецизно въпроса за етнографската подялба на населението по групи. Както е известно, на този интересен от научно гледище проблем се спират по-общо В. И. Григорович и Ст. Веркович, но при Кънчов той получава не само по-точно, но и по-актуално изясняване. В края на XIX в., когато той прави своите теренни изследвания, етнографската групова обособеност и разчлененост на македонските българи до голяма степен е вече изживян етап в резултат от протичащия десетилетия наред глобален национално-консолидационен процес. Неслучайно той започва представянето на оцелелите етнографски групи с думите: „В Македония, както и в Горна България и Тракия, са загубени старите племенни дележи между българското население.” [24] При все това авторът посочва отделни райони и селища, в които населението носи съзнанието за групова принадлежност и се самоопределя (или пък съседите му го определят) по някои особености на диалекта и битовата култура като специфична група със свое название. Например населението в Кичевската котловина, в Горна Преспа и отчасти в Крушево все още се нарича бърсяци. Някога групата на бърсяците обхващала много по-широк ареал — около градовете Битоля, Охрид, Прилеп и Велес. За момента Кънчов отбелязва: „В Охридско и Дебър това име не се споменува; също и в Прилепско.” [25] На запад от бърсяците, зад Бистра планина, населението на Мала река продължава да
 

24. Пак тук, с. 30.

25. Пак тук, с. 30.

XXII

се нарича мияци. С това групово название се определят и преселените от Дебърско жители на с. Ехлоец в Кичевско, на битолското село Смилево и на велешките села Папрадища и Орешово. Името произлиза от диалектната употреба на формата „мия” за местоимението „ние”. Запазени са и други самоназвания на етнографски групи, като пуливаковци (в западната част на Солунската равнина), произлязло от израза „пули вака”, т. е. „гледай тука”; мърваци (между Сяр, Мелник и Неврокоп), което се свързва с термина „мърва” — ситнеж от въглища; шопе (от Разложко, Горноджумайско до Петрич, Струмишко, Малешево, Пиянец, Щип до Кратово, Крива паланка и Куманово), които за В. Кънчов са неразделна част от шопската група в Софийско, Самоковско, Дупнишко и Кюстендилско.

С голямо разнообразие, оригиналност и дори духовитост се отличават названията на някои групи население, дадени им от съседите като присмехулни прякори. Такива са например: eсти за жителите на селата по десния бряг на р. Черни Дрим; кецкари от Дебърския край; улюфи, торлаци или дуйки за мориховци; кекевци, пуряци от Пополе и Прилепско, и т. н. По семантика тези названия могат да се поделят на два типа. Единият има за основа някои характерни говорни особености на групата, а другият носи пейоративно значение, като например „торлаци” — прости, диви хора.

Във връзка с вътрешноетничната подялба на българското население в Македония, авторът посочва конкретно някои заличени локални етнографски групи, споменати от Ст. Веркович. Например имена от рода на бъндовци или копановци са съвсем непознати, а дразиловци е запазено само като название за жителите на с. Дразилово, но не и като локално име за населението от района на Саръгьол.

Когато говори за отличителните белези на българските регионални групи, върху които се изгражда и съзнанието за груповата им обособеност, В. Кънчов има много точни наблюдения и достига до съвременните научни схващания за определението на етнографската група. Нейните членове се разграничават от еднородните си съседи не само по особеностите в говора, облеклото, обичаите и пр., но те имат и високото съзнание и самочувствие на най-достойни и чисти представители на народа, към който принадлежат. При цялостната характеристика на групата тази етнопсихологическа тънкост е забелязана от В. Кънчов и отлично коментирана с примери. Бърсяците и мияците се гордеят със своето име; в Горна Преспа с името бърсяк наричат човек смел, юначен, личен. Израз на това повишено самочувствие за родово превъзходство са прякорите, които взаимно си дават съседните групи от македонските българи. „Кичевските бърсяци — пише наблюдателният Кънчов — наричат

XXIII

селяните от Прилепското поле пуряци на присмех и ги смятат по-долни от себе си. Най-после прилепчани наричат селяните от Морихово на присмех торлаци, прякор, който означава прости, диви хора.” [26]

Независимо от „тия дребни местни дележи”, западномакедонското население има много общо не само помежду си, но и с българите в южните и източните македонски предели. По-специално в книгата си В. Кънчов се спира на отликите в културата, бита и психиката на населението от тези три относително обособени и преливащи се македонски области, които в своя цялостен етнически облик са неделима част от българите в другите райони на страната. Те изграждат пъстрата етнографска картина на българската етнична територия. По тази причина македонските българи например в Серското поле отвъд Карадагската верига „в главни черти са еднакви с източните тракийски българи”, а македонските шопи се разграничават от останалите шопи в Самоковско и Софийско главно по географската си локализация.

Като сумира редица особености в характера, външния вид, поминъка и облеклото на българите, Кънчов очертава три етнографски области в Македония — западна, южна и източна. Западномакедонските българи са по-будни и предприемчиви, със спекулативния си дух успешно съперничат на евреите, гърците, влахо-цинцарите, та дори и на западноевропейските предприемачи на софийския пазар. Отлични търговци и занаятчии, те са успели да се замогнат икономически и водят успешна борба срещу гьрцизма. „Енергични преселници от Западна Македония закрепиха българщината в Солун” — пише авторът. Голям брой от тях ходят да упражняват многобройните си занаяти в чужбина: дебърците са дърводелци, иконописци и дърворезбари: кичевци са хлебари; прилепчани и охридчани са предимно търговци и железари, казанджии, сладкари и т. н. При все че е трудно да се определи някакъв общ антропологически тип, за западните македонци са характерни изпъкнало чело, остър и малко прегърбен нос, тъмни и живи очи, В споменатия ареал се открояват редица особености на мъжката и главно на женската носия с нейната богата везбена орнаментика. По този повод е вярното етнографско наблюдение и сравнение на В. Кънчов: „Везаните женски кърпи за глава в Охрид, Кичево и Дебър се отличават по хубостта си и нигде другаде българките не носят такъв хубав накит на главата, както тук.” [27]

В отличие от западните, южномакедонските българи от Долна Преспа до Карадагската верига са тихи по нрав, скромни и по-трезви, с „огладени черти
 

26. Пак тук, с. 31.

27. Пак тук, с. 33.

XXIV

на характера”; по-интелигентни и податливи към чуждото. На гурбет ходят като каменари, въглищари, дърводелци и градинари. Общ белег на мъжката им носия са черните гащи, докато женската няма свой собствен единен стил и е доста разнообразна и променлива. При тази група, както и при западната, преобладават тъмнокосите; в Костурско се срещат често „хубавци”, т. е. хора с изразителни, с правилни черти.

Малко по-схематично са изложени отличителните белези в характера, облеклото и поминъка на източното горнобългарско население на Македония. И тук, както при другите групи, е направена типологична характеристика на селищата и на остатъците от „неделими родове”, т. е. задруги, типични за западните и източните македонски българи.

Изтъкнати са съществените диалектни особености на различните групи население и са съотнесени към двата основни български говора — западно-българския и източнобългарския. По време на своите проучвания В. Кънчов фиксира следи от запазен изговор на характерните за старобългарския език носовки в Костурско, Кочанско, Долна Преспа, Лъгадинско и Солунско.

В края на тази пространна етнографска характеристика са изведени най-общите черти на българското население в Македония, които според В. Кънчов са трудолюбието, пестеливостта и трезвеността.

Българомохамеданите са разгледани отделно, но като конфесионална група, която по своите етнически корени и култура е неразделно свързана с историческата съдба на българите в Македония. В. Кънчов проследява процесите на ислямизация, които тук са продължителни (XV—XIX в.) и са засегнали 1/10 от българското население. Посочва няколко района с компактни групи българомохамедани, наречени от него „помашки купчини”. Такива открива в Западните Родопи, в долината на Брегалница, около Шар планина, в Дебърско, Скопско, Кичевско, Костурско, Тиквешко-Мегленската долина. Околното българско християнско и арнаутско население им дава различни названия — помаци в Родопите, торбеши при Шар планина, читаци и аповци в Кичевско и др. Авторът обективно отбелязва противоречивия характер на етническото им съзнание: „Сами те навсякъде се наричат турци, но се делят от същинските турци и ги мразят.” [28] Изобщо, спирайки се на отделни черти в характера, самосъзнанието и етническата им ориентация, В. Кънчов разкрива драматизма на етническата ситуация, получена вследствие на незавършения асимилационен процес сред българското население. „Потурнаците” в Македония не само
 

28. Пак тук, с. 42.

XXV

че навсякъде са запазили спомени за потурчването, но и са съхранили родния български език и обичаите си. Същевременно те се проявяват като по-фанатизирани мохамедани от самите турци и по-настроени от тях срещу родните си братя — българските християни. Това разстроено и объркано на религиозна почва етническо самосъзнание на българомохамеданите е безспорен факт от времето на Кънчовите проучвания, но за съжаление не е преодоляно и до днес в българските земи.

Очеркът за турското население има също историко-етнографски характер. Накратко е проследено разселването му по българските земи, с компактни маси в отделни райони. По-специално място е отделено на разнородните фактори за неговото намаляване и загубването на доминиращата му роля в стопанския и политическия живот. Тук В. Кънчов се домогва до по-задълбочен и сполучлив етнопсихологически портрет на турците. Статутът им на господстваща нация векове наред е породил и сериозни недостатъци в характера и манталитета им — горделиви и флегматични, без стопанска инициатива и пориви за културно издигане. По тези причини в края на XIX в. те вече са загубили първостепенното си значение, а тъй като са чужди на населяваните от тях земи, то и историческата им перспектива според него е скорошното им завръщане отново в Анадола.

Останалите чуждоетнични групи са представени по броя, териториалното разпространение и взаимоотношенията с българското население през вековното им съжителство. По-подробно В. Кънчов се спира на актуалния все още въпрос за гръцките асимилаторски домогвания над македонските българи, които в началото на XIX в. са имали определени успехи в някои райони. Заглъхването на гърцизма по тези земи той основателно отдава на повишеното българско етническо самосъзнание, намерило израз в усилената църковно-училищна дейност и във всестранния културен подем на българите. Що се отнася до успехите на сърбизма, те според В. Кънчов са твърде незначителни, така, както тук е незначително и численото сръбско присъствие. Интересни и типични са етнопсихологическите характеристики, съставени за всяка от етническите групи. В края на XIX в. в останалите под робство македонски земи този конгломерат от етнически групи с преобладаващ български елемент, макар и нелишен от конфликти на битова и народностна основа, запазва мярата на етническа съвместимост.

Общият историко-демографски и етнографски преглед завършва с кратки „Бележки за етнографските карти на Македония”. Като отдава заслужено признание на картографските приноси на чуждестранните учени, Кънчов по-

XXVI

сочва и редица неточности. Коректен в работата си, изследователят предлага етнографска карта, резултат от дългогодишното му непосредствено проучване на Македонската област. На В. Кънчов принадлежи първата и най-системна поредица от карти за народностния състав на Македония по кази. Картата има и това достойнство в сравнение с чуждите карти, че конфесионалните групи са отбелязани с цветове, близки по тон с тези на етносите, към които принадлежат. Тази картографска подробност има особено значение за разкриване на обективната истина за народностния състав на Македония, тъй като на Балканите, както прозорливо пише Кънчов, „... вероизповеданието играе важна роля при националните въпроси и борби, особено пък при мохамеданите, дето религията има още господствующо значение и заменя народността...” [29]

Пак на тази основна идея за осветляване на истинското положение на народностите в Македония са посветени многобройните статистически таблици във втората част на книгата. За основа на данните, предложени от В. Кънчов, са послужили статистиките на селските и градските общини, допълнени и сверени критично с официалните нофузни книги и статистическите сведения на Ст. Веркович от 1889 г. И досега в науката статистиките на В. Кънчов се приемат за най-подробните, прецизно съставени и неоспорими етнодемографски сведения за народностния състав на македонското население по кази в края на XIX в.

Написаната преди 95 години книга на В. Кънчов „Македония. Етнография и статистика” е сериозен, регионален по обхват, историко-етнографски и статистически очерк. Тя се откроява със спокойния и коректен академичен тон, липсата на тенденциозен подтекст и националнополитически увлечения. Научните й достойнства днес се измерват и със стойността й на своеобразен паметник на българщината в Македония. Нека не забравяме, че след публикуването й настъпиха тежки преломни години в етническата съдба на региона, довели до отродяването на значителна част от населението му.

Книгата на В. Кънчов може да се възприема от съвременното поколение и като незаглъхващ спомен за близкото историческо минало, и с горчивината за неосъщественото единство на българския народ в неговите етнически граници.

* * *

С труда „Македония. Етнография и статистика” започва преиздаването на богатото научно наследство на Васил Кънчов, посветено на Македония. В
 

29. Пак тук, с. 131.

XXVII

следващи два тома ще бъдат събрани пътеписите и поселищните му проучвания, като се привлекат и по-малко известните работи на автора, пръснати в научната периодика от края на XIX в. Отделен том ще включва публицистиката, която е по-малко позната, труднодостъпна, но много интересна и с актуално звучене.

Фототипното издание, което бе предпочетено, има предимството да срещне читателите с първото оригинално издание. Така въздействието на съдържанието се подсилва дори и графично.

Подобно на показалеца към настоящия том, изработен от автора, показалци ще бъдат направени при съставянето и на останалите томове, за да се улесни боравенето с тях.

С новото фототипно издание, подето от Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, се надяваме да изпълним един граждански и научен дълг към учения и общественика Васил Кънчов и да предложим на читателите по-голямата част от неговото книжовно творчество.

    Маргарита Василева

[Next]

[Back to Index]
http://macedonia.kroraina.com/vk/predgovor.html