ЗА МЮЗИТЕ, МИЗИТЕ И МУЗИКАТА Автор: Валентин Йорданов
Първенец на българската планина Рила е връх Мусала (2925 м.), с двойник-близнак връх Малък Мусала (2902 м.).
Етимологията на названието Мусала може да се изведе от глагола мушкам (муша), свързан със съществителните мускетар (гвардеец на френския крал, въоръжен със шпага), мушкет („пушка“), мустак (със заострен край), мусони (тропически ветрове), мушкато (цвете), мускат (сорт грозде и вино), муска („бича глава“ – амулет с триъгълна форма), мускул, мускал (флакон с розово масло), мусака (ястие), мус (тип десерт), музагет (Аполон), музи (деветте музи, покровителки на изкуствата), мюзи (по-старият етноним на племето мизи), музика; мозайка, музически изкуства (поезия, музика и танц); антропонимите Музей – митичен тракийски цар-жрец и прорицател, баща на Евмолп; Модест Мусоргски (1839-1881 г.) – руски композитор от дворянска фамилия; топонимите Музакия (област в Южна Албания), Мурсалево, Мусомища, Мусачево, Мусина, Муселиево и пр. Коренът муш/мус носи значението „остър“, какъвто именно е споменатият двоен връх. Озвучаването на последния звук „ш“ дава муж/мъж. Което ни помага да разберем защо на санскрит мусала значи „боздуган“, „сопа“, „пика“ (копие), „чукало“: очевиден фалически символ. Впрочем, така изглеждат и цветовете на билката мурсалски чай, която расте по склоновете на Рила планина. Сродните ведически думи са мус – „разцепвам“, мушти – „мъжки полов член“, муштика – „юмрук“. Според нас словосъчетанието Мус-Ал, образуващо името Мусала, трябва да се чете „Бог Мус“, като под псевдонима Мус е подразбиран синът на небесния отец Уран/Атон – Ра/Ре/Ри, – имайки предвид названието Рила (Ри/Ре-Ал, т.е. „Бог Ре“) на целия масив.
Обикновено планината и нейният връх-първенец са посвещавани на един и същ бог. Освен това бог Ре е пазителят на небесните порти /Книга на мъртвите на древните египтяни. Второ преработено издание на български език. Превод в стихове от френски език Йордан Ватев. С., Изд. „Хелиопол“, 1994, глави: 15, 17, 85, 124-127 и др./, логично е неговите планина и връх да опират в небето, да го мушат и промушват. Но върхът е двоен: явно Ре стои тук заедно със своя брат Геб. Двойният връх очевидно бил приеман за природен образ на първородните богове-близнаци (деца на Уран и Гея): по-високият Мусала отговарял на небесния бог-слънце Ре, известен още като скотовъдеца Велес/Хелиос I/Мардук/Сакар (Крилатият 23 ЗА МЮЗИТЕ, МИЗИТЕ И МУЗИКАТА змей/Дракон/Ламя), а по-ниският Малък Мусала – на земния бог Геб, известен още като земеделеца Самар/Кронос/Енлил/Ел. В района има и два топонима с корен мус/мурс, споменати по-горе: село Мурсалево, сгушено в западния склон на Рила, край което е открит ранно-неолитен град с уникална ортогонална планировка и село Мусомища – на югоизточния склон на Пирин, – където също има останки на град, съществувал през VI-V хил. пр.Хр. Северно от Рила се простира по-ниска и разлата планина с дублетното име Верила – Вер-Ри-Ла, Вер-Ре-Ал, значещо „Ре, богът-дракон“. Към планинския масив Рила откъм юг е прилепен масивът Пирин (Перин/ Перун). Пи-Ри-Ин, се чете буквално „Планината на Ри [Ре] и Ин [Жената]“. Античното название било Орбели: Ор-Бел, т.е. „Красивият Хор“, визиращо последния слънчев бог. Съдейки по това, че бог Ре се явявал дядо на Дионис/ Хор, а бог Перун (Зевс-Амон) – баща на същия Дионис/Хор, вероятно сегашното име Пирин/Перин/Перун е предхождало античното име Орбели (Орбелус). Т.е. хронологията на името е: Пирин, Орбели и пак Пирин. Първенец на Пирин е връх Вихрен (2914 м.), чието старо име Ел тепе („Връх Ел“ или „Божи връх“) ни отвежда както към бог Кронос/Ре (наричан в Леванта и Анатолия Ел), така и към неговия внук – бог Дионис/Хор. Самият връх има пирамидална форма. До него откъм югоизток е долепена седловината Кабата (2535 м.), а в североизточна посока се спускат два циркуса: Голям казан (2400 м.) и Малък казан (2200 м.). Отбелязваме любопитния феномен, че тези местности се обитават от стада диви кози; а козелът (Пан) е бил зооморфен образ последователно и на Кронос, и на Дионис. Тук е налице едно забележително единство между природа и митология! Планинските масиви Рила, Пирин и на изток – Родопи, – затварят помежду си живописното Разложко поле. От дълбока древност тук живеели бесите – жреческото съсловие на голямото племенно обединение траки, което в по-дълбока древност било познато под етнонимите именци или румци. Племенното (съсловното) име беси, по точно песи, означава буквално „пастири“ („водачи“, „учители“). На древноегипетски пес (пас), а има и друг термин – сев (сив/сав/саб), значел точно това. Йероглифът, с който се изписвали пес и сев, бил куче с вирната опашка – пазач и водач на стадото (народа). Бесите не били жреци („пастири“) само на сатрите (сатирите), по-сетнешните одриси, а на всички племена в Тракия. Като жречески елит, потомци на боговете, съхраняващи традициите на Дионисовия култ, от тях произхождали царските домове и аристокрацията на всяко едно от тракийските племена на юг, понякога и на север от Балкана. Топонимни следи от титлата пастир могат да се намерят и в Северна България, бивша Долна Мизия, което означава, че и жреците на мизите са ползвали универсалната свещена терминология на боговете. Другояче не би могло да бъде. При нашите проучвания попаднахме на топонима Паскалевец, село на около 50-60 км. северно от град Велико Търново. Паскалевец – Пас-Ка-Ал-Ев, или „Пастири, синове/дъщери на богиня Ева“. Идентично е значението на личните имена Паскал и Паско (Пас-Ка-Ал, т.е. „Божият син, пастир“), свещеническия сан при протестантите – пастор („Пастирът Тор [Бик]“), християнския празник 24 ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ Пасха (Пас-Ха, т.е. „Велик пастир“), както и на думите с негативна окраска, придадена им от християнските догматици – пасмина (Пас-Мин, или „Пастирът Амин [т.е. Амон]“), пасквил (Пас-К[а]-Ел, или „Пастирът, син на Бог“). Село Паскалевец попадало в земите на племето кробизи, което влизало в състава на племенното обединение на мизите. Заедно със село Дъскот (Дъс-Кот, Тас [сат/съд]-Кот, т.е. „Таса [съдината] Котито [котлето, утробичката]“), Паскалевец е разположено на хълмове, доминиращи над географския център на Дунавската равнина. Тези хълмове в миналото били обрасли с вековни дъбови гори, а върховете им и днес са увенчани с големи могили, осигуряващи покоя на царете-пастири на кробизите, а може би и въобще на мизите. Изпъкналият над равнината хълм Дъскот – Дас-Кот или Тас-Кот – е като тас, плитък съд, обърнат с дъното нагоре. Такава форма имат тракийският остров Тасос и австралийският остров Тасмания, оформени от планини, издигащи се над равната морска шир. Така е получило името си и мезолитното селище Таса (Деир Таса) в Горен Египет. В Азия идентичната дума таш означава „пещера“. Съдейки по топонима Дъскот (Тас-Кот), в който са съхранени свещени понятия, на това място е имало светилище на втората поред богиня-майка Котито/Котис (в митологията тя е по-известна като Рея), а древното селище, предшестващо близкото село Паскалевец, е служело за обиталище на обслужващите нейното светилище жрици/жреци. Край Паскалевец, освен това, е открито светилище на Тракийския конник – едно от главните за Мизия и Тракия (сн. 1). Други идентични и аналогични топоними в България: Паскалево, Паспал, Пасарел, Пастир, Пастирци, Пастух, Пастуша, Пастра /Н.Мичев и П.Коледаров. Речник на селищата и селищните имена в България. 1878-1987. С., 1989, с. 209/. Думата пас изглежда стои в основата на родовия термин баща, възникнал от прехода Пас-Та („Небесен пастир“), Бас-Та, башта и накрая – баща. Съществувал е етнонимът бастарни на масагетско племе, обитавало Скития. В антропонимията ще отбележим френския математик, физик, философ и теолог Блез Паскал (Pascal: 1623-1662 г.) и също френския химик Луи Пастьор (1822-1895 г.), основоположник на науките микробиология, стереохимия и имунология. Фамилията Пастьор (Pasteur) е идентична с термина пастир. Другият термин за пастир – сев, също участва в образуването на топоними. Например Севлиево – Сев-Ли-Ево, Сев-Ил-Ева, или „Пастири на богиня Ева“, явно и там са живели жреци на Богинята. Една от четирите посоки на света – север – е съставена от думата сев – „пастир“ и името Ре. В нея се разчита изразът „Пастирът Ре“, а в резултат на това четене разбираме, че пастирът Ре е живял на север от свещената земя Египет – в Тракия. Впрочем йероглифът, който се чете (произнася) като „сев“/„себ“, изобразява седнало куче-пастир, или жезъл, увенчан с кучешка глава. Себек е ипостазният образ на куче-пастир с вирната опашка, а собек – на крокодила-пастир. И двете превъплъщения са на Хадес/Сет; чрез тези идеограми той е изобразяван в Египет. Терминът сев/сив (св) участва в образуването на култови думи като Сива/ Шива, сивила, свят, светлина, светилище, светец, свещ, свещен, сфера 25 ЗА МЮЗИТЕ, МИЗИТЕ И МУЗИКАТА (сефира), севаст (българска религиозна титла), севда („любов“), свекър (бащата на сина), свако (съпругът на майчината сестра) и др. Връщаме се отново към селата Дъскот и Паскалевец. Близо до тях са руините на трако-римо-византийския град Nicopolis ad Istrum, седалището през IV век на Улфила – първия християнски епископ на провинциите Мизия и Дакия. Случайно ли ранно-християнският култов център е ситуиран до бившия езически култов център на мизите? Право на юг са разположени още две интересни села – Емен и Мусина, – през които последователно протича река Негованка (Нехованка), издълбала между тях и около тях забележителна пещерна система с многокилометрови разклонени галерии. Единият топоним съдържа мус, а другият Имен – разновидно име на бог Амон/Амин в Египет, – аналог на трако-елинския Зевс. Нехованка е българо-северняшкият аналог на българо-южняшкото Нехтеница: подразбира се египетската Нефтида или трако-елинската Персефона – дъщеря на Зевс/Амон, съпруга на Хадес/Сет и господарка на Долната земя. Нехтеница, Нехтос или Нестос е архаичното название на река Места, извираща от Рила планина, протичаща през земите на бесите в Разложкото поле и вливаща се в Бяло море (вж. повече в статията „Планините и върховете с имена на божества“). Снимка 1. Местонахождението на локализирания от нас палеолитно-неолитен култов център на племето мизи с неговите две светилища: на Котито (Рея) – при днешните села Паскалевец и Дъскот; на Зевс-Амон и Персефона/Нефтида – при селата Мусина и Емен; съвпада съответно с древните селища Гиридава и Агатапара, чиито топоними отразихме върху съвременната физическа карта на Централна Северна България (античната провинция Долна Мизия). В югоизточния край на този култов център се появило в следващата епоха (неолит) селището Берипара при днешното село Хотница. /за древните названия вж. „Карта на тракийската езикова област. Тракийски местни имена“ в Дуриданов, Ив. Езикът на траките. С., Изд. НИ, 1976, с. 114/. 26 ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ В триъгълника между трите посочени древни обекта Гиридава, Агатапара и Берипара, в хълмистата зона, извисяваща се над долината и покрита в миналото с многовековни дъбови гори, е била разположена, според нас, независимата свещена територия на жреческата каста на племето мизи. И така, какво е известно за етнонима мюзи/мизи на тракийското племенно обединение на север от Балкана? Той е ползван от Омир (VIII в.) и Херодот (484~425 г. пр.Хр.), и по-късно дискутиран от Посидоний (139-51 г. пр.Хр.) и Страбон (64 г. пр.Хр. – 23 г. сл.Хр.). В „Илиада“ се казва: „Зевс щом до черните кораби пусна троянци и Хектор, там ги остави беди и тегла да понасят без отдих. После обърна очи лъчезарни в обратна посока, вгледан далеч към родината на коневъдци-тракийци и на мизийци, прочути в бой ръкопашен, и още на млекоядци, добри хипомолги и на абии честни. Той не отправяше вече очи светозарни към Троя …“ /Омир. Илиада, песен XIII, стих 1-7./ Сведението на Омир е допълнено от античния астроном, математик и историк Посидоний. Фрагменти от неговата „История“ са запазени в „Географията“ на Страбон: „По-нататък Посидоний говори за мизите, че заради своята набожност те се въздържали от употребяване на храна от живи същества и затова не ядяли даже своите домашни животни. И че се хранят само с мед, мляко и сирене, живеят мирен живот и затова са ги нарекли „богобоязливи“ и „капнобати“ [буквално „вървящи по дим/огън“ – б.В.Й.]. И има траки, които живеят въобще без жени; наричат ги „ктисти“ [„създатели“ – б.В.Й.] и заради почитта, на която се радват, ги считат за святи, и живеят освободени от всякакъв страх. За всички тези народи поетът [Омир – б.В.Й.] говори като за „горди хипомолги [„доячи на кобили“ – б. В.Й.], галактофаги [„млекоядци“ – б.В.Й.] и абии [„отци“ – б.В.Й.], като за най-справедливи хора“. „Абии той ги нарича преди всичко за това, че те живеят без жени [спазват целебат – б.В.Й.]…“ /Страбон. География, кн. VII, гл. III, 3. – В изданието: Страбон. География. Кн. VІ-VІІІ. Превод от старогр. Валерий Русинов. Институт по тракология при БАН. С., ИК „Рал Колобър“, 2007/. Чрез израза „живеят освободени от всякакъв страх“ се подчертава абсолютната неприкосновеност на жреците на мизите, което се отнасяло и за обитаваната от тях свещена земя, в която те извършвали своите жизнено важни ритуали. Трябва да бъдем благодарни на Посидоний за съхранените данни относно жреческото съсловие на мизите и респекта на околните народи към него: това при Омир е само загатнато. Обсъждайки темата за по-специалния статут и начин на живот на част от мизите – тяхното жреческо съсловие, – Страбон се включва в античната дискусия по въпроса кои мизи е имал предвид Омир: азиатските или европейските: 27 ЗА МЮЗИТЕ, МИЗИТЕ И МУЗИКАТА „Прочие, елините са приемали, че гетите са траки. А гетите са обитавали от двете страни на Истър [Дунав – б.В.Й.], както и мюзите, които също са траки и са еднакви с народа, който днес се нарича мизи. От тези мюзи произхождат също и мюзите, които днес живеят между лидийците, фригите и троянците [т.е. в Мала Азия – б.В.Й.]. А самите фриги са бриги – тракийско племе, каквито са и мигдоните, бебриките, медовитините, витините и тините, и, според мен, също така и мариандините. Всички тези народи, разбира се, напълно са напуснали Европа, но мюзите (мизите) са останали там. И Посидоний според мен е прав в предположението си, че Омир поставя мюзите в Европа (имам предвид тези в Тракия)…“ /Страбон. География, кн. VII, гл. III, 2/. Разбираме, че мюзи е бил назоваван народът около река Дунав в най-дълбока древност; след време част от мюзите преминали през Босфора в Анатолия, днес Мала Азия, където се заселили „между лидийците, фригите и троянците“, т.е. между градовете Сарди, Гордион и Троя (Илион). Най-вероятно през елинистичната епоха етнонимът мюзи бил променен в мизи и в двете им местообитания. След това Страбон коментира казаното от Омир и от Посидоний, чудейки се как мизите „живеят мирен живот“ като същевременно са „мизийци, прочути в бой ръкопашен“ /Илиада, песен ХІІІ, стих 3-6. – В изданието: Омир. Илиада. Превели от старогръцки Ал.Милев и Бл.Димитрова. Второ издание. С., Изд. „Народна култура“, 1971/. Всъщност привидното противоречие може да се обясни с това, че големият народ на мизите си е имал естествено йерархично деление: жреци, войни и земеделци, каквото са имали и скитите. Та „мизийци, прочути в бой ръкопашен“ били войните, а „горди хипомолги, галактофаги и абии, най-справедливи хора“ – жреците. Част от жреците, най-висшите, изцяло посветени на бога, освен другото били и „абии“ – живеещи без жени (спазващи целебат). Според нас абии означава „бащи“, „родоначалници“. Подобни жреци, назовавани терали и обречени на вечно безбрачие, ръководели малкото жреческо племе тода (потомци на бог Тот) в Индия, което се хранело с ориз, зеленчуци и млякото на своите свещени биволици /Блаватска, Елена. Индийските магьосници от Сините планини. Те съществуват и днес. С., 1993, с. 82-136/. Определенията „богобоязливи“ и „капнобати“ („ходещи по дим“) вероятно се отнасят за нестинари, танцуващи по огнена жарава; подхождат точно на жреците на близнаците Нестя: скотовъдеца Хелиос/Велес и земеделеца Кронос/ Самар. Но още по-любопитни за нас са другите определения: „ктисти“ („създатели“), „святи“, „горди“ и „справедливи“. Те твърдо ни насочват към тезата, че жреците на мизите са били нетери – кръвни божествени потомци, които изпълнявали пастирските си задължения към мизо-дакийските племена на север – от двете страни на р. Дунав, – както това извършвали бесите спрямо тракийските племена на юг от Балкана. Разбира се, ктисти-абии е имало както при мизите, така и при бесите, тъй като те произхождали от едни и същи богове – Зевс/ Перун, Дионис/Дажбог и Посейдон/Боян, – а от това следва, че те били в родство и с царствената династия Дуло на азиатските българи, произлизаща от същите богове. 28 ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ Връщаме се пак към текста на Омир, в който той казва как Зевс обърнал „очи лъчезарни“ към „родината на коневъдци тракийци и на мизийци, прочути в бой ръкопашен и още на горди хипомолги, галактофаги и абии честни“ /Илиада, песен ХІІІ, стих 3-6/. Виждаме, че за Омир родината на траки и мизи са античните области Тракия и Мизия. В българския летописен свод тези области са наречени с общия хороним „Малък Рум“. Друг интересен момент в тези три Омирови стиха е, че траките са „коневъдци“, а мизите – „хипомолги“, т.е. доячи на кобили и „галактофаги“, т.е. млекоядци. Припомняме, че и азиатските българи пиели кобилешко мляко, наричано от тях „кумис“. Тази симбиоза между човек и кон от една страна при тракийския конник на мизите и траките, а от друга – при хунския конник на българите, е твърде специална и характерна като народностна черта, за да не ѝ обърнем внимание /Йорданов, В. Конят – свещеното животно на траките и българите. – сп. Горгони, кн. 1, 2016, с. 7-26/. В началото на това изследване разгледахме група думи с корен мус/муз, между които музагет (Аполон), музи (деветте музи, покровителки на изкуствата), музика, и разбира се мюзи (по-старият етноним на племето мизи). Ще добавим античните понятия „музически представления“ и „музическо изкуство“, за които пише Диодор Сицилийски (~90~30 г. пр.Хр.): „Дионис станал също така изобретател на свещените лицедейски състезания, учредил театрите и създал системата на музическите представления, а освен това, благодарение на него се появили хора, свободни от обществени повинности, а също занимаващи се с определен род музическо изкуство [изкуство, в което е вплетена музика – б.В.Й.] във военните походи. Впоследствие били създадени музическите съобщества на можещите [τεχνιταί, т.е. „технитай“ – б.В.Й.], причастни към изкуствата, свързани с Дионис, като той освободил от налози посветилите се на такъв род дейност.“ /Историческа библиотека, кн. IV, V-4. – В електронното издание: Диодор Сицилийский. Историческая библиотека. Перевод, статья, комментарии и указатель О. П. Цибенко. На сайте Античная литература: http://ancientrome.ru/antlitr/ diodoros/index.htm/. Трите музически изкуства – поезията, музиката и танца, – поради абстрактността им се смятали за висши и с тях се ангажирали жреците и аристокрацията. Дейностите техно, свързани с преработка на материалната среда, като архитектура, строителство, скулптура и всички занаяти, минавали за по-обикновени, макар че и те са давали възможност за изява на човешкия дух, оставяйки ни изключителни шедьоври. Театърът е възникнал в кръга на Дионисовите мистерии като обединяващо ядро – синкретична сплав на музическите изкуства – поезия, музика, хор, танц, драматично действие. Участващите актьори, които пеели, танцували, рецитирали и пр., а това са дейности, произлезли от херметичните ритуали на култа, не плащали данъци и не служели като войници. 29 ЗА МЮЗИТЕ, МИЗИТЕ И МУЗИКАТА Уточняваме, че тук се говори за дълбока древност, когато театърът, бидейки част от комплекса на мистериите, бил игран само в затвореното съсловие на жреците и аристократите. Много по-късно, едва в VI век пр.Хр., той бил изваден от списъка на херметичните забрани и станал достъпен за цялото общество от свободни граждани. За изкуствата музика, поезия, „хорово пеене и танци“, обвързани до голяма степен с култа по това време, съобщава Страбон (63 г. пр.Хр. – 24 г. сл.Хр.): „… Платон, а дори и преди неговото време питагорейците, са нарекли философията музика; и казват, че космосът е съграден съобразно с хармонията [осемте вибрации/звуци или ноти на октавата – б.В.Й.], приемайки, че всяка форма на музика е дело на боговете. И в този смисъл съшо Музите са богини, а Аполон е водач на Музите, а поезията като цяло е възхвала на боговете. И в същия ход на разсъждения те приписват на музиката изграждането на морала, като вярват, че всичко, което изправя ума, е близо до боговете. Повечето елини са приписали на Дионис, Аполон, Хеката, Музите и над всички на Деметра, всичко, което е от оргиастично, или бакхическо, или хорално естество, както и мистичния елемент в инициациите… И носенето на клонка, хоралното танцуване и инициациите са общи елементи в почитането на тези богове. А колкото до Музите и Аполон, Музите оглавяват хоровото пеене и танци, докато Аполон оглавява както тях, така и ритуалите на прорицаване…“ /Страбон. География, кн. Х, гл. III, 10/. Ето как за нас стана понятна трудно доловимата иначе връзка между етнонима мюзи и изкуството музика: народът, който обитавал долините около река Дунав, получил своето име поради дейността на жреческата му каста, прочула се с ревностно спазване и забележително изпълнение на древните мистерии. Вокалната вибрация на традиционните песни и мелодии, в съпровода на гайда, гъдулка/лира, кавал/авлос, тимпан/тъпан и кимвал, както и ритмичната стъпка на сатирическите дитирамби, били част от тайните средства за изпадане в трансово състояние с цел свързване с духовете на богинята-майка и бога-отец на племето. Музикалният и ударен съпровод на кукерските шествия, или по време на нестинарския обряд – при ходенето бос по разстлана огнена жарава, и въобще при „музическите представления“, е дал съсловното име мюзи/музи („занимаващи се с музика“) на жреците, а оттам и на целия народ. Религиозната дейност винаги се е ползвала от магическата сила на музиката. Нима Орфей – цар на траките и архемист на бог Дионис – не се е проявявал като κανоς („певец“), който омагьосвал своите поданици, животните и цялата природа с мелодията на своята лира и със своето вокално изпълнение (вж. сн. 6,7,8 в статията „Към дискусията относно Бохаирския език и писмо“)? Същото вършел и Орфеевият съратник Евмолп, син на Музей, в своята столица Пулпудева или Евмолпия (дн. Пловдив). Но заради тежък междуродов конфликт с могъщия Борей и неговите синове, Евмолп трябвало да мигрира със семейството си в гр. Елевзина, където учредил прочутите Елевзински термосфории с шествие до гр. Атина – най-големите празници в Елада. Евмолп станал родоначалник на клана на Евмолпидите /Павзаний. Описание на Елада, кн. І, 38, 2. – В изданието: Павзаний. Описание на Елада. Кн. І-V. Превод 30 ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ от старогр. Валерий Русинов. Институт по тракология при БАН. С., ИК „Рал Колобър“, 2004/, от който произлизали хиерофантите (върховните мисти). Те предавали от баща на син управлението на мистериите чак до антично време (вж. статията ми „Към дискусията относно бохаирския език и писмо“ в настоящата книжка). Разбира се, и главният български кан – канас ювиги (сн. 2) – ръководел тангристките свещенодействия, с традиционния за тях музикален съпровод, влизайки в ролята на медиатор между върховния бог Тангра и своя народ. Един от надписите на кан Омуртаг гласи: „ Канас Ювиги Омуртаг [рече – б.а.]: Негавонас, зера таркан, от моите хранени люде, като отиде на война, се удави в реката Тиса. Той бе от рода Кувиар.“ /ср. Христоматия по история на България. Т. І. Съставители П. Петров и В. Гюзелев. С., 1978, с. 131/. Върховните жречески титли – тракийската канос и българската канас, – както и етнонимът мюзи/музи, очевидно са синоними и имат едно единствено значение: „певец“/„певци“ на бога-родоначалник и благодетел. Снимка 2. Това е метална плоча на българския кан Омуртаг (814-831 г.), посветена на „Негавонас, зера таркан“, взета от http://solinvictys.blog.bg/history/2010/05/02/ omortag-i-krysta-mu.538321. Тук е мястото да поговорим за имен – протоиндоевропейския народ, от който през хилядолетията на новокаменната, бронзовата и желязната епохи произлезли отделните индоевропейски народи. Всъщност при първата етнодиференциация на именците се появили народите траки, мюзи (по-късно мизи), 31 ЗА МЮЗИТЕ, МИЗИТЕ И МУЗИКАТА скити, хони (хуни), всеки от които сетне се разроил в десетки племена, макар те да останали в географския ареал и в държавната организация на своите племенни обединения. В българския летописен свод „Джагфар тарихи“ има данни за първите разселвания на човешки племена в най-дълбока древност, включително за миграции от Тракия към Скития и Урал, и обратно: „Преди тридесет и три хиляди години предците на хоните [хуните – б.В.Й.] – именците [прототраките – б.В.Й.] – живели в Големия и Малкия Рум [земите на прототраките – б.В.Й.], а народът на синдийците [протоиндоиранците – б.В.Й.] – на бреговете на Идел [р.Волга – б.В.Й.], тогава наричана Ура… Синдийците се разделили на синдийци-ура и синдийци-мурдаси, които започнали да враждуват помежду си… След известно време арабите разбили именците от района на река Кубрат [Ефрат – б.В.Й.] и Големия Рум [Анатолия, Левант и Междуречието – б.В.Й.], и по-голямата част от тях отишла на изток през Малкия Рум [същинска Тракия – б.В.Й.]… Когато отправилите се на изток именци приближили реките Ака-идел [Ока, десен приток на Волга – б.В.Й.] и Шир [Дон – б.В.Й.], мурдасите се опитали да попречат на придвижването им и се завързал бой. Но урците преминали на страната на именците и мурдасите били разбити. След това именците продължили на изток, търсейки места, подобни на родината им и ги намерили в Хин [Северен Китай – б.В.Й.]. Но част от именския род Дуло останала в Ура [Волга-Урал – б.В.Й.] и предложила на урците да опитат късмета си в изоставената от тях родина [Тракия – б.В.Й.]. Урците на драго сърце се съгласили и отишли на юг, където се разделили на карасаклани [черни скити – б.В.Й.], аксаклани [бели скити – б. В.Й.] или масгути [масагети – б.В.Й.], кашанци, сабани [печенеги – б.В.Й.], перси, азери и синдийци [индоиранци – б.В.Й.]. Това преселение станало преди 11 хиляди години… След това от синдийците се отделили самарците [шумерите – б.В.Й.], които отишли най-далеч от всички и заели областта на река Кубрат. Тук те основали държавата Самар [Шумер – б.В.Й.]… Първият вожд на самарците бил Май или Мар [Мардук – б.В.Й.], поради което неговите потомци се наричали Мардуан или Мардукан… Той живял 300 години и бил истински праведник, заради което след земната му смърт Тангра го пренесъл на осмото небе. Погребали го в седеметажна кула-гробница [зикурат – б.В.Й.]…“ /Фрагменти от известие на Микаил Башту-Шамс Тебир (IX в.) за произхода на българите, преписани в „Хон китаби“ („Книга за хуните“) от Мохамед-Гали през 1605 г. – В: Бахши Иман. Джагфар тарихи. Свитък от булгарски летописи 1680 година. С., Изд. Кама, 2005, с. 270/. От този цитат става ясно, че човешката цивилизация е възникнала в държавното образувание Рум-Ура, което обхващало Тракия, Анатолия, Левант, Междуречието, Скития и Южен Урал. В южните земи Рум живеели именците (т.е. прототраките, мюзите и протоскитите), а в северните земи Ура – синдийците (т.е. индоиранците). Описаната етническа диференциация на индо-европейците е убедителна, но посочените две опорни дати – XXXIII-то и XI-то хилядолетие пр.Хр. – не на- 32 ВАЛЕНТИН ЙОРДАНОВ мират потвърждение в археологията. Според обобщената картина на археологическите находки, в изброените исторически области е имало масово заселване, урбанизация и културен живот едва след IX-VIII-мо хилядолетие пр.Хр., т.е. след съзидателната ера на бог Дионис. Разбира се, открити са няколко по-ранни културни обекта, но те съществували самостойно и изолирано, обитавани от малки популации. Важно е да изясним семантиката на етнонимите на първите два протонарода. При съставянето на етнонима имен е ползвана една от формите на името на бог Зевс в Египет: там „бащата на боговете“ е бил познат под имената Озирис/Азар или Зевс-Амон/Амен/Амин/Имен. Етнонимът синд е съчетание от две морфеми: Син-Д(еус), т.е. „Бог Син“. Очевидно става дума за Нанар-Син – шумерското име на трако-елинския Посейдон, левантския Ям, или ведическия Боян. С името Нанар-Син този бог се е титулувал във времето, когато е управлявал, в съвластие с баща си Кронос/ Енлил, Горна Месопотамия и Синайския полуостров. В последния етап на живота си, той, изтласкан от властния си брат Зевс/Нинурта, се оттеглил в същинска Азия. Затова именците – потомците на Имен (Зевс) – останали в Стария свят, а синдийците – потомците на Син (Посейдон) – завладели Азия и Америка (минавайки през Беринговия проток), като част от тях се върнала в бившите му владения – Двуречието и Ариана. В разглежданата от нас древна епоха е възникнала топонимията в Дакия, Мизия и Тракия. Античните топоними окончавали на „брия“ (напр. Месамбрия) или „пара“ (напр. Бесапара). Но третият, най-старият вариант типово селищно название започвал или завършвал с „дева“ или „дава“ (със значение „бог“): Предава, Русидава, Акидава, Бурридава, Патридава, Карсидава, Петродава, Утидава, Капидава, Даусдава (Хелис – край с. Свещари), Муридева, Сакидава, Скайдава, Гиридава, Аедава, Кумудева, Итадева, Девня, Девин, Девелт (рим. Deultum), Пулпудева, Мулдава /Иван Дуриданов. Езикът на траките. С., 1976, с. 66-69/. Имало и разновидност с „ван“ („вен“/„вин“): Балван, Главан, Жеравна, Трявна, Тетевен, Плевен и др. Топонимите Девня и Девин съчетават в себе си и двата характерни елемента от третия типов вариант – „дева“ и „ван“. Тук можем да отбележим и хоронима Молдова, както и етнонима молдован/молдованка. Според скандинавските саги цар Один пребивавал дълги години при боговете-вани, за да овладее магията, т.е. древното знание. /Снуре Стюрлюсон. Саги за кралете на Севера. Прев. от норвежки език Румяна Сиромахова. С., ВИ, 2003, с. 23-27/ Очевидно древният ведически топонимен суфикс „дева“/„дава“ с времето е претърпял промяна към „ван“/„вен“, за да се оформи в ранното средновековие като типичния славянски суфикс „ав“/„ов“/„ова“/„ово“/„ево“, например Преслав, Белослав, Брашов, Саратов, Подкова, Обнова, Търново, Габрово, Севлиево, Килифарево, Панчарево. 

2.За мюзите мизите и музиката.pdf

Тръгни от "селва" например. BulgarianEdit. NounEdit. се́влия • (sévlija) f. Alternative form of се́лвия (sélvija).

Налай — Севли, разстояние (km, миля), маршрут по картата ...https://bg.2markers › ...
Налай, Индия и Севли, Сикар, Раджастан, Индия, разстояние на картата на света. Разлика във времето, разстояние със самолет, време за полет, ...

Хоер — Севли, разстояние (km, миля), маршрут по картата ...https://bg.2markers › ...
Хоер, Krishnagiri, Тамил Наду, Индия и Севли, Сикар, Раджастан, Индия, разстояние на картата на света. Разлика във времето, разстояние със самолет, ...
Севли има и топоним край река Прут. Като разправям, че славяните са индуси, не вярвате :):):).

Целият пдф е такъв :).


Понякога се чудя откъде някои аффтури си изравят измислиците. Оценявам старанието ти все пак;).

Галиматия някаква.

да извлека зрънце истина.