ГРЪЦКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ И ВАРВАРИЗЪМ НАД БЪЛГАРИТЕ (1912-1923 г.)

Съставител Цочо В. Билярски

 

ГРЪЦКИЯТ ГЕНОЦИД НАД БЪЛГАРИТЕ

Цочо В. Билярски

През 70-те години Тодор Живков на официална среща с гръцкия президент Караманлис, към когото се обръщаше като към най-близък приятел направи една декларация, която и днес е трудно да бъде обяснена. Той заяви, че България няма никакви териториални претенции към Гърция и никакви нерешени и спорни въпроси с нея! Тогава се питахме дали Живков не знае историята или причини от друго естество го принуждаваха да говори неистини, още повече че по отношение на македонския въпрос той беше направил пробив във външната политика на социалистическа България, лавирайки между различни международни, а и вътрешните фактори. Такива гласове се чуват и от наши професионални историци, а да не говорим за някои чуждестранни изследователи, които лансират неверни и ненаучни тези. Дори напоследък излязоха и гръцки и турски изследвания, в които се говори за български геноцид над гръцкия и турския народи. За да се внесе известна яснота и да се покаже истината за това, какво се случва в Егейска Македония и Тракия през десетилетието от 1912 до 1923 г. това ни накара да предложим на просветената публика – наша и чужда - този том. Той ще представлява интерес и за всички които се интересуват от военните и дипломатическите отношения на Балканите, тъй като темата на сборника досега беше премълчавана, а страниците които са й посветени в историите на балканските народи - наши и чуждестранни ще видите, че тя или представена невярно или е отминавана тихомълком.
А как стояха нещата и каква беше истината по македонския и тракийския въпрос в българо-гръцките отношения? Няма да се впускам, пък и не си поставям такава задача да правя преглед на цялостните българо-гръцки отношения. Това ще направят университетските професори. Искам да поставя въпроса дали можем да говорим за български малцинства в Гърция, Турция и Македония, живели ли са и живеят ли такива на тяхната територия и какво се е случило, за да няма днес там българи, или ако има да не смеят да го покажат. Ако разгърнем старите книги и документи ще видим, че това население преди всичко е изклано, а който е можал да се спаси, то е било след мъчително бягство към обетованата българска свободна земя. Дали са се преселили всички българите от тези краищата съобразно договорите и двустранните спогодби, когато е имало и размяна на населенията. Знаят ли днес потомците на бежанците от Тракия и Македония как са се добрали бабите и дядовците им до България, или са останали слепи за истината от документите и книгите. Обикновените хора от родовете на преселниците само от проблемите за имуществата и компенсациите ли ги интересуват или трябва да знаят и истината защо не могат да се върнат по родните места на дедите си. На някои от тези въпроси отговор дава „Македонският мартиролог” (2005), а на другите дава отговор настоящата книга.
Работейки по тази книга всичките текстове минаха пред очите и през съзнанието ми няколко пъти и определено мога да кажа, че тя стои на първо място сред всичко най-ужасно, което съм прочел по отношение на съдбата на нашия народ. Пред очите ми винаги беше видението от запечаталите се в паметтта ми офорти на Франциско Гоя „Ужасите на войната”. Като че ли великият испанец е изобразил ужасите, които ще сполетят нашите сънародници в Егейска Македония и Тракия. Не вярвам гръцките злодеи и варвари да са познавали творчеството на Гоя и да са подражавали на развихрилите се злодеи през испанската съпротива от началото на ХІХ век. Гръцката родова памет е запазила споменът за ослепяването на цар Самуиловите войници от времето на император Василий ІІ Българоубиец и дадените нареждания от новия Българоубиец - крал Константин подтикват към злодейства над мирното население озверялата гръцка паплач. Но по времето на Самуила ослепените са били само войници, а в началото на ХХ век тази съдба е постигала, всеки който се е наричал българин и е имал нещастието да попадне в гръцки ръце. Само погледнете гръцките плакатите, отпечатани в Карнегиевата анкета, как призовават гръцките войници да прегризват гърлата и да вадят очите на българите и ще се намерите потвърждение и в по-долу публикуваните материали, написани от ръцете на обикновените гръцки войници.
Това, което последва след заповедта на „престъпния безумец” и грандоман Фердинанд І в дните след злополучната дата 16 юни 1913 г. трудно може да бъде описано и разказано днес без да се разровим в старите документи, публикации и снимки. Съдружници на гръцката войска в това неосъдено още престъпление беше и гръцкия андартски и турски башибозук, а и гъркоманите власи. Това, което сполетя българите от цветущите македонски и тракийски български градове и села беше в истинския смисъл на думата геноцид спрямо един народ. Това беше етническо прочистване, упражнено спрямо народа ни от съмишлениците гърци и турци в Македония и Тракия. Погърчването и потурчването през лятото и есента на 1913 г. беше изоставено и беше заменено с по-ефективните масови кланета, гаврене с вързани хора и трупове, изнасилвания и осакатявания с цел да бъде изтребено и прогонено българското население. Където минеха тези озверели пълчища оставяха след себе си опожарени и изгорели градове, села, къщи, плевни, хамбари и ниви с посеви. Тези, които наричаха себе си християни опожаряваха българските черкви, с намерилите в тях подслон и скривалище български селяни също християни. Едвали от времето на Атила и неговите хуни и от завладяването на Югоизточна Европа от османлиите беше се случвало нещо подобно. Такова изтребление на българите никога не беше се ставало така масирано, както през лятото и есента на 1913 г. Този погром над народа ни ставаше едновременно от всички страни на отечеството ни. Колеха, изнасилваха, осакатяваха и опожаряваха българските имоти и прогонваха от родните места народа ни – турците в Източна и Западна Тракия, гърците в Егейска Македония и Беломорието, сърбите във Вардарска Македония и румънците в Южна Добруджа. Искам да се обърна към читателите след като прочетат книгата да се опитат да открият дали има покритие с това, което беше сторено на народа ни от гръцките злодеи със следните пасажи от Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид. В резолюция 96 (І) от 11 декември 1946 г. геноцидът се определя като „престъпление против международното право, против духа и целите на Обединените нации и е осъден от цивилизования свят”. За удобство на читателите тук ще цитирам само първите 4 члена от това престъпление срещу човечеството, за което международното право казва че няма давност.
„Член 1: Договарящите страни потвърждават, че геноцидът независимо от това, дали е извършен в мирно или във военно време е престъпление против международното право, което те се задължават да предотвратят и наказват.
Член 2: В настоящата конвенция под „геноцид” се разбира всяко едно от следните действия, извършени с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:
а) убиване на членове на групата;
б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;
в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;
г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;
д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.
Член 3: Ще бъдат наказуеми следните действия:
а) геноцид;
б) заговор за извършване на геноцид;
в) пряко и публично подстрекателство за извършване на геноцид;
г) опит за извършване на геноцид;
д) съучастие в геноцид.
Член 4: Лица, които са извършили геноцид или което и да е действие, посочено в чл. 3, ще бъдат наказани независимо от това, дали са правителства, държавни служители или частни лица.” (Вж. Сборник от международни документи, 1992).
Този геноцид спрямо народа ни, изпълнен точка по точка, както е отбелязано в конвенцията, не само не беше порицан от хуманна Европа и света, а даже след сключването на грабителския Букурещки договор (28 юли 1913 г.) коварният ни и крадлив коронован съсед румънския крал Карол беше поздравен от почти всички монарси като умиротворител на Балканите, а нашите самозабравили се освободители в лицето на император Николай ІІ публично го наградиха и титулуваха.
Че там на Балканите се извършва едно голямо престъпление срещу българския народ за кой ли пореден път намери това намери отзвук само в далечна Америка. Това престъпление срещу народа ни остана ненаказано и непоправено, въпреки категоричността на безпристрастната Карнегиева анкетна комисия. От Американската Карнегиева фондация през юли 1913 г. е съставена международна анкетна комисия в състав д-р Йозеф Редлих, професор по държавно право във Виенския университет (Австро-Унгария), барон д`Естурнел дьо Констан, сенатор и Жюстен Годар, юрист и член на Камарата на депутатите (Франция), д-р Валтер Шюклинг, професор по право в Марбургския университет (Германия), Франсис У. Хърст, редактор на „Икономист” и д-р Х. Н. Брайлсфорд, журналист (Великобритания), професор Павел Милюков, член на Руската дума (Русия) и д-р Самуел Т. Дътън, професор в Тичърс колидж на Колумбийския университет (САЩ). След няколкомесечна усилена работа докладът на комисията е подготвен и отпечатан в началото на 1914 г. (Вж. Другите балкански войни. Изследване на Фондация “Карнеги” от 1913 година в историческа перспектива с нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Дж. Ф. Кенан. С., 1995, 408 с.)  Въпреки направените констатации в него не са предприети никакви действия за наказване на държавите обвинени в престъпления срещу човечеството. Първата световна война хлопа на портите и  е започнало преразпределението на силите. Настава време за печелене на съюзници в новата световна касапница, а не за отблъскване на евентуалните такива и кой би помислил да търси виновниците за българския погром. Гръцката и сръбската страна отхвърлят категорично заключенията на Карнегиевата комисия и докладът остава и до днес само като паметник за извършения геноцид над народа ни.
За това какво се беше случило и се случваше с българите в заграбените от гърците и сърбите Македония най-точно говори членът на анкетната комисия проф. Павел Милюков в едно свое интервю, озаглавено „За ужасите на новото равновесие на Балканите. Денационализацията на Македония” през 1914 г., което ще цитирам по-долу:
„В настояще време гърци и сърби употребяват всички простими и непростими средства за денационализията на Македония. Всички български училища и черкви са преобърнати в сръбски или гръцки. Сърбите отидоха по-нататък. Те създадоха драконовски закони за убиване духа на българската интелигенция, на българското население. Всеки, който се провини даже неумишлено, да скъса телеграф, да развали железни релси или пък се намери у него оръжие, ще бъде осъден на строг затвор. А тези, които укриват и не донасят на правителството, ще се наказват чрез изселване с цялото семейство. Изпъдените владици от Македония разправиха на комисията в София, че им била поднесена за подписване декларация, с която сами се отказват от епархията си и доброволно заминават за София, а на българското население — че стават сърби, каквито са били по-напред, но вследствие терора на комитета насилствено са били побългарени. Повече от две хиляди български учители, свещеници и граждани са хвърлени в разни тюрми, с цел да се убие духът им. А други, с по-слаб характер, прегръщат новото положение, за да се отърват от жестоките изтезания на „Черна ръка - Мъртва глава", партия за убиване и изтребление на българската интелигенция. Български екзархийски учители бидоха изпратени в Белград да се фабрикуват изкуствено за сръбски учители, та от една страна, да се покаже пред простото население, че същите тези учители, които по-напред са го учили българско четмо, сега са правоверни сърби, а от друга - след като бъдат заменени със сръбски учители, по-нататък ще бъдат уволнени.
Гърците не отстъпиха на своите братя сърби. Те унищожават всичко славянско, горят богослужебните славянски книги, изтриват надписи, а иконата на св. св. Кирил и Методий е предадена на аутодафе; те убиват и арестуват. Нали Македония е населена от гърци и от сърби? Защо тая провинция не я присъединяват и изравнят по права със свободните граждани в Сърбия и Гърция? Защо създават окастрени конституции, като за чужда, населена не със свой народ страна? Защо на тоя народ гледат с подозрение и сега, когато Букурещкият мир им го повери „яко овца на заколение?” (Вж. сп. "Илюстрация светлина”, С., 1914 г.)


Към комисията за наш късмет, българското правителство командирова проф. д-р Любомир Милетич „за да й спомага в изпълнението на задачата й в България”. Успоредно с работата си в помощ на комисията проф. Милетич извършва и своя успоредна анкета. Тя ще се окаже в последствие от полза не само за анкетьорите, но и за установяването на истината, тъй като гръцката страна уплашена от възможното разкриване на истината за извършените жестокости и от порицаването на „класическата страна демокрацията” предприема превантивни мерки. Ректорът на Атинския университет Теодор Заимис издава на френски език брошурата „Българските жестокости в Македония", която разпраща до ректорите на европейските и американските университети. Със сведения за мними български жестокости гърците заливат европейските и световните вестници и списания.
Макар и закъсняла защитната българска реакция е потвърдена и от Карнегиевата анкета. Никога друг път българската контрапропагадна не е била толкова силна, категорична и успешна. На 1 септември 1913 г. е дадено за печат едно необикновено по своя характер издание, без какъвто и да било коментар, а само с кратък обяснителен предговор, факсимилета от документи и техния превод. Това са извадки от писмата на обикновените гръцки войници от 19 полк на VІІ Гръцка дивизия от заловената войнишка поща при Добринища, Разложко на 14 юли 1913 г. Гръцката поща е заловена от командваната от подпоручик Футеков 6 рота от 57 полк на 11 пехотна дивизия. Всичките 28 документа ще влязат дословно във вида, в който са отпечатани в българското и френското им издание и в приложението на Карнегиевата анкета.
Следващият сериозен удар срещу гръцката пропаганда и срещу фалшивите гръцки обвинения ще нанесе проф. Л. Милетич, който издава книгата си „Гръцките жестокости в Македония" (1913). В свое писмо от 20 ноември 1913 г. той ще изповяда както болката си от българската трагедия, но така и ще сподели за свършеното пред своя колега и приятел проф. Ватрослав Ягич следното: „Когато беше очевидно, че ще пламне нещастната война (ако Сърбия бързо не отстъпи в смисъла на съюзния договор) и когато се уверихме, че и всички в Петербург са настроени против нас, побързах на 16 юни да отида в Петербург и от своя страна да помогна, доколкото мога, да не се лъже общественото мнение в Русия относно решителността на България да не позволява коварно да й отнемат земята, заради която е обявила война на Турция и е дала толкова жертви в тази война! Но за съжаление беше твърде късно! Докато бях на път, войната беше започнала и в Петербург аз цял месец само страдах и страдах, гледайки как с одобрението на целия свят се заробва един народ! Особено ме болеше, като гледах, че ни обвиняват заради някакви жестокости, които точно нашите съюзници — гърците и сърбите - са извършили в страшната си омраза. Българската войска се е намирала в онези области на Македония, където народът е български, и не е могла да има сърце да върши клане над своя собствен народ! На 4 август през Одеса и Варна стигнах до София, където заварих хиляди, хиляди бежанци от Македония, настанени по училища и разни сгради. Моята жена е имала много работа покрай тези наши клетници, които всеки ден прииждаха и стотици, от които умираха от глад и умора по пътя. И аз се заех също така да облекча (доколкото мога) нещастието на този невинен народ, от който си записах и много потресающи епизоди, които рисуват варварството и направо зверството на нашите съюзници, особено на гърците. Впрочем, излезе и брошура, издадена от атинските университетски професори от ректора проф. Т. Заимис „Българските жестокости в Македония". Тогава и аз издадох събрания свой материал под название „Гръцките жестокости в Македония". Моята книга, която е богата с истински данни за жестокостите на гърците, беше взета от колегите ми като основа на отговора, който нашият миналогодишен ректор проф. Киров ще публикува тези дни от името на българските университетски професори. Оценявайки моя труд за фундаментален, колегите са решили да приложат към този отговор в отделен отпечатък и по-голямата част от моята книга. От нея Ви изпратих екземпляр по г-н Дзивгов, който заминава за Швейцария през Виена.” (Вж. Любомир Милетич до Ватрослав Ягич. Писма (1896-1014). Съст. Р. Божилова. С., 1996, с. 363-367.) Най-красноречивите сведения, събрани от проф. Милетич също ще влязат в Карнегиевата анкета, а както става ясно от неговото писмо до проф. Ягич, книгата му ще стане основа и за отговорът на професорите от Софийския университет на гръцките лъжи, който също излиза на френски език от името на ректора на университета проф. Стефан Киров. Разкритията на проф. Л. Милетич не спират дотук. Този невероятен учен със световна известност и авторитет през зимата на 1913 г. през месеците ноември-декември обикаля разорените български краища в Тракия. В резултат на тази обиколка излизат още три негови книги с разкрития за гръцки, турски и сърбски зверства над народа ни. Това са „Историята на „Гюмурджинската автономия” (1914), „Разорението на тракийските българи през 1913 г. (1918) и „Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912-1913 година. (1929). И днес те са най-сериозните свидетелства за съдбата на българите и на земите ни за времето през 1912 и 1913 г. Четирите книги на големия учен дават отговор на въпроса какво се е случило с българите през този период и имаме ли основание да се интересуваме за съдбата на заселените от българи от повече от хилядолетие Македония и Тракия. Те заедно със записаните спомени на участниците в революционното македонско и тракийско движение създават един ценен архив, който и да днес не е загубил значението си като документи за времето от края на ХІХ до първите десетилетия на ХХ век. (Вж. Материали за историята на македонското освободително движение. Издава Македонският научен институт, кн. І–ІХ. Съобщава Л. Милетич, С., 1925–1928, кн. Х - Ст. Аврамов, Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието, С., 1929, кн. ХІ - Революционната дейност в Демирхисар (Битолско). По спомени на Алексо Стефанов (демирхисарски войвода). Съобщава Б. Мирчев, С., 1931.)
В този том са включени и други материали, показващи отношението на гърците и към военнопленниците и незачитане Международните конвенции относно третирането на им. Този въпрос в българо-гръцките отношения съществува за разглеждания период на два пъти - през 1913 г. след Междусъюзническата война и след 1918 г. в резултат на Солунската конвенция, с която България излиза от Първата световна война. Създадените военнопленнически депа-лагери и третирането на българските военнопленници е и извън всички хуманни норми. Военнопленниците са избивани, осакатявани, лишавани от здравни грижи, храна и вода, използвани за робски труд, имената са им заменяни в регистрите с гръцки, за да не бъдат открити от инспектиращите съюзнически и червенокръстки комисии. Задържани са в разрив с договорите и спогодбите, въпреки че там е регламентирано тяхното освобождение. Особено разтърсващ е разказа на големия журналист – чеха Владимир Сис, който за обичта си към българския народ по-късно ще заплати с живота си като „чешки фашист” в чехословашките затвори. Към него ние българите трябва да храним най-добри чувства, тъй като той освен че е блестящ журналист и общественик, прави сериозни приноси в българската историческа наука и многократно издига глас в защита на страната ни, която той чувства като втора родина. Смръзяващ кръвта е разказа на Димитър Доденов, който попада в ръцете на гръцките сатрапи и преминава във всичките гръцки лагери, депа и затвори като военнопленник от армията на Таяр паша. Доденов прави списък и на укриваните български военнопленници от гръцките власти и описва нечовешките мъчения и режим, на който са подложени българските и турските военнопленници. Той показва промяната в отношението на гръцките власти към турските военнопленници след катострофалното поражение в Мала Азия, което им нанасят турските войски, командвани от Мустафа Кемал паша. Тук в крепостта Паламида срещу неговата килия стърчи бесилката и гилотината, на които свършва живота на много български военнопленници. Ако читателят търси и художествени достойнства в тези ужасяющи разкази от гръцкия пъкъл той ще ги намери, както в разказите на Вл. Сис и Д. Доденов, така и в описанието на Георги Савчев. Той ни прави свидетели не само на доброволното попадане в гръцки плен, тъй като изпълнява заповедта на висшите си офицери да се предаде на противника след подписаната спогодба през 1918 г. и после описва бягството си от плен, където той и останалите му другари-българи са поставени в робски условия. За нечовешките условия на живот на българските военнопленници в Сърбия и Гърция свидетелстват и сърцераздирателните писма на председателя на Дружеството за освобождение на военнопленниците Димитър Мишев до международни организации. А за читателите искам да припомня, че Мишев е баща на двама сина загинали за освобождението на българите – единият в Тракия през Балканската война, а другият в Македония през Първата световна война. Ужасяющата съдба и гавра с нашите сънародници, попаднали в ръцете на сърби и гърци и то не на бойното поле, досега като че ли е нарочно избягвана тема, както в художествената ни литература, така и в киното с изключения може би на забравената днес пиеса на Константин Мутафов и на направения по нея филм-трагедия в края на 20-те години на миналия век „Пленникът от Трикери”. А числото на българите останали в заложничество и плен само след 1918 г. наброява над 140 000 българи и победителиет не спазват клаузите да бъдат освобозени всички български заложници и военнопленници след подписването на Ньайския мирен договор (27 ноември 1919 г.).
Навярно читателят ще иска да си спомни за новелата на големия наш писател Емилиян Станев и на вече принадлежащия на класиката в нашето кино едноименен филм с Невена Коканова и сърбина Раде Маркович. Филмът се върти непрекъснато по сърбоманските български телевизии, а новелата се изучава в училище и в университета и българската простотия се умилява и плаче над съдбата на този „изстрадал” сръбски учител, попаднал в „лапите” на българската военщина. Поплачете над съдбата над сънародниците си, може би избити и или измъчвани в ръцете на комшиите ни, православни християни, а после над чуждия гроб. В интерес на истината трябва да се отбележи един важен факт, който вероятно родните ни многознайковци и сълзливи читатели и зрители едва ли знаят. Международните червенокръстки и др. институции признават поне това на България, че е изпълнявала стриктно Женевските спогодби по отношение на военнопленниците. Дори в онези военни години излиза от печат една не малка по обем книга с писмата на чуждите военнопленници, попаднали в български плен до семействата им. Четете и сравнявайте с разказите на дедите си и вижте дали българските военнопленници са можели да  пишат до семействата си и да получават писма и колети и после ругайте народа си!
Трите материала, посветени на избиването на българските войници и офицери от Солунския гарнизон през юни 1913 г. ще ви разкрият също една неизвестна и трагична страница от българо-гръцките отношения. След разбиването на гарнизона са подложени на грабеж, поругаване и безчинства българските гимназии в Солун, Солунската българска митрополия, читалище, църкви и български квартали. Населението е клано и осакатявано, а тези които са оцелели са изпратени или на заточение по гръцките острови или издавени в морето. Тези ужасяющи безчинства трябва да се познават, за да знаем миналото си и да имаме отворени очи към собствената си съдба като българи. Разбиването на Солунския гарнизон слага началото на гръцкия поход на север през българските градове и села, през който кобургготския престъпник и неговите български слуги и царедворци не са осигурили защита на мирното население. Следват страшните дни и нощи за Кукуш, Демир Хисар, за Сяр, за Енидже Вардар и за други цветущи до този момент български центрове. Ужасяющи са разказите за клането на българите в Серската девическа гимназия, клани от гърци и власи-гъркомани като животни. Нищо не може да изтрие от съзнанието ви писъците на изнасилваните жени и деца от гръцките скотове. Пък и те сами си ги описват в заловените писма. Но и тази позорна дейност не успяват да свършат като хората, тъй като остават за свидетели недозакланите българи. Същата съдба сполетява и тракийските българи, които попадат под гръцко-турските издевателства и безчинства тъй като и там българската войска е малобройна. Вероятно трябва да е бил луд българският коронован престъпник, или някаква друга причина трябва да има, за да даде заповед за започването на Междусъюзническата война, след като няма никаква предварителна военна подготовка. Днес българските историци славят паметта му и да се чудят къде в свещената българска земя да бъде погребан този недостоен и престъпен владетел, който през 1918 г. е изгонен позорно от най-близките си политици. А така също да се чуват и гласове, че България е излязла от Балканските войни с нови териториални придобивки, и не е загубила от старите си територии, с изключение на Южна Добруджа. А къде отидоха българските земи и народ в Македония, Тракия и Беломорието, а конекрадците от Влашко не успяха ли да присъединят към грабната през 1878 г. Северна Добруджа и останалата част от българската житница и люлка на българската държавност?! А не бяха ли откъснати през 1919 г. и присъединени към ограбеното през 1913 г. и Западна Тракия, Западните покрайнини и Струмишко? Нима ние днес измислихме тези две национални катастрофи, а не дедите ни, които гинеха по фронтовете и с тези думи определиха българските трагедии, които се разиграха през 1913 и 1919 г. и на които главен творец е Кобурготската лисица, за когото още Стамболов беше предсказал, че ще разкатае майката на България. А репарациите, с астрономически цифри нима не ги плащаше този народ, и нима те не ни бяха завещани от този „просветен монарх”? А това, което не беше доизклано и изгонено от народа ни в Гърция беше прогонено с българо-гръцките преселнически спогодби. А за сплашване на двоумящите се българи беше проведена показната акция и разстрел на мирните селяни от Търлис, които бяха завързани и избити с картечница. По такъв начин се ускори хода на преселението, тъй като трябваше да се освободи място и територия за гръцките несретници, прогонени от турците след малоазийската катастрофа и за изгонените от съдружниците на Турция от Южна Русия и от Северното Черноморие.  Малко са случаите от човешката история когато един народ е подложен на изтребление само заради етническата си принадлежност, нещо което сполетява сънародниците ни в Тракия и Македония. Не се чудете защо са толкова много бежанските квартали из селата и градовете на цяла Бългаиря. Там живеят потомците на недоизкланите българи и когато някои от българите поскаха да се върнат след падането на режима на полковниците в Гърция на българи не им беше разрешено, а само на гръцките политически емигранти-комунисти. Мой близък, който живее в Австралия, отиде в родното си Гумендже, благодарение на австралийския си паспорт, но преди да замине си остави всички уличаващо го при мене и се сбогувахме, като че ли няма повече да се видим. Но слава Богу, завърна се? Режимът спрямо българите в омразната на гърците Бивша югославска република Македония е идентичен с гръцкия спрямо недоубитите българи. В Гърция можеш да бъдеш всякакъв, дори и помак, и каракачанин, но не и българин. Погледнете правните дефиниции за геноцид и сами определете под какъв режим са поставени в миналото и днес българите в земите на българските първоучители Св. Св. Кирил и Методий.
Прочетете и документалния разказ на потомъка на коравия Чалъков род Неделчо Чалъков, който успява да премине през всичките гръцки издевателства, на които са подложени сънародниците му като се започне от Дедеагач и се достигне до гръцките острови. Независимо от издевателствата, мъченията и тормоза той продължава да защитава от вражеската територия изпадналите в нужда свои сънародници, когато родината му ги е забравила и е поставена под експериментите на „югославянина” Стамболийски и на последвалия го кабинет на превратаджията-професор.
В приложението на книгата са включени документи, които обясняват събитията, за които става дума в предхождащите материали. Това са преди всичко Българо-гръцкия договор от 1912 г. за включването на Гърция в Балканския съюз, Лондонския и Букурещкия мирни договори (1913) и Солунската конвенция (1918). С голяма стойност са двустранните българо-гръцки спогодби за размяна на населенията, сръбско-гръцките антибългарски споразумения и др. Същите думи могат да се кажат и за изложението на забравения днес голям български учен Кирил Попов, който като член на Смесената българо-гръцка комисия най-аргументирано анализира гръцката и българската позиция по спорните въпроси. Документите от дипломатически произход разкриват едни от най-важните моменти в гръцко-българските отношения, като показват и позицията на румънската и сръбската страни. Без специално да съм търсил руското становище по спорните въпроси в българо-гръцките отношения съм включил и някои руски документи от известната Руска оранжева книга. За неподготвената от българска страна Междусъюзническа война и за неумелото и водене срещу Гърция свидетелстват и включените документи от Главната българска квартира на Действующата армия. Без да съм имал за цел да показвам несъгласуваността между цар, правителство и военни тя просто се набива в очи. На читателят може да стане ясно как бързо с един замах монархът-грандоман ликвидира почти всичко извоювано с кръвта на хилядите български жертви дадени в Тракия и Македония. Документите от турско-гръцките отношения в края на Първата световна война и след нея показват отношението и мястото на българската страна и на ВМРО в този конфликт. Гръцките издевателства, упражнявани над българите в Тракия и Егейска Македония този път се прилагат и над мирното турско население, като гръцката страна извършва дори военна мобилизация на чужда територия – в Одринско, в Цариград и Мала Азия, а в Цариград използва за полицаи винаги готовите за действие критски андарти-главорези. 
Материалите се публикуват цялостно, така както са печатани в предишните им издания. Само в приложенията са направени известни съкращения при документите за Междусъюзническата война, където има информация и за другите фронтове (сръбски, турски и румънски), а е насочено вниманието само към военните действия с Гърция, но са посочени изданията от където са взети документите и всеки който проявява интерес би могъл да потърси повече информация и в други издания. 
Езикът на показанията на потърпевшите от жестокостите е запазен такъв какъвто е в отпечатаните предишни публикации, независимо от допусканите правописни, а понякога и фактически грешки, както ги е записвал проф. Милетич или от техните самоястоятелни разкази, като само е правописът е изправен там където е било възможно, за да не се накърни стила на разказвачите.
Към материалите и документите, там където според мен е било необходимо са правени коментарни бележки за имена и събития, като са запазвани и бележките от предишни публикации.
Тъй като основната част в този том дължим на проф. Л. Милетич прилагам и кратка биографична справка за именития учен.
* * *
АКАД. ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ
Кратък биографичен очерк
Любомир Георгиев Милетич е роден в Щип на 1 януари 1863 г. в семейство на участници в революционните борби през Възраждането. Гимназиално си образование получава в Загреб. Там започва (1882) да следва Славянска филология, която продължава и завършва в Прага (1885). Получава научната степен доктор по филология на Загребския университет (1888).
Проф. Милетич е един от основателите на Софийското висше училище (днес Софийски университет „Св. Климент Охридски") и на славянската езикова наука в България. Първоначално започва като преподавател във Висшето училище (1888-1892).
Л. Милетич е професор и титуляр на Катедрата по славянска филология за времето от 1892 до 1934 г. с едно малко прекъсване, когато университета е затворен и преподавателите му са уволнени след освиркването на княз Фердинанд през 1907 г. по време на управлението на втория Стамболовистки кабинтет с министър-председател Димитър Петков. Той е и дългогодишен ректор на Софийския университет и е един от учените, които утвърждават и укрепват Семинара по Славянска филология при университета.
Проф. Милетич е действителен член на Българското книжовно дружество (от 1911 г. БАН) от 1898 и дългогодишен председател на академията (1926-1937). Той е един от най-активните противници на въвеждането на правописната реформа от министър Стоян Омарчевски, по време на управлението на правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски.
Проф. Л. Милетич участва активно при създаването на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и за кратък период след смъртта на Трайко Китанчев е член на ръководството му (1895). А след Илинденско-Преображенското въстание (1904) успява да стенографира спомените на по-голямата част от ръководителите и отделни войводи във въстанието в Македония и Одринско, които издава в 9 отделни книжки, като издание на Македонския научен институт. Сред интервюираните са д-р Христо Татарчев, Дамян Груев, Гьорче Петров, Михаил Герджиков, Борис Сарафов, Иван Гарванов, Яне Сандански, Христо Чернопеев, Георги Попхристов, Иван Попов и мн. др. Благодарение на него разполагаме с вижданията на водачите на въстанието и всеки непредубеден читател може да се убеди сам в българския характер на ВМОРО, на въстанието и на участниците в него. Проф. Л. Милетич е един от съветниците на ЦК на ВМОРО през целия период на нейното съществуване, а същевременно с неговото участие са съставени или и е автор на редица от програмните документи на ВМОРО.
Проф. Л. Милетич издава и няколко тома с документи и самостоятелно предприети изследвания за разорението на тракийските и македонските българи от турските потисници и от новите окупатори сърби и гърци след Балканските войни, за които бе споменато по-горе. Същевременно е автор на стотици брошури и статии по македонския въпрос, които не са загубили своето значение и до днес. Редица от тях са отпечатани и на чужди езици. Сред тях има и стотици негови статии пред международни конгреси и конференции, в които разяснява българския национален въпрос пред чуждестранни учени и западната общественост. На проф. Л. Милетич ЦК на ВМРО многократно възлага дипломатически задгранични мисии за изнасянето на истината за режима при който живеят българите, останали в отнетите ни територии след националните катастрофи.
Проф. Л. Милетич е един от основателите и на Македонския научен институт в София, негов председател и редактор на неговия печатен орган сп. “Македонски преглед”, в което докато е жив се печатат негови статии, изследвания, публикации на документи и рецензии на новоизлезли книги по националния въпрос. Публикува и многобройни езиково-исторически паметници от по-ново време, придружени с езикови анализи, които са приноси към историята на българския език.
Проф. Л. Милетич изгражда научните си възгледи под влияние на младограматическото направление в езикознанието. Научното му дело се отличава с разнообразие на разработваните теми. Той е автор е на поредица от етнографски, исторически и фолклорни изследвания. Основните му изследвания са из областта на историята на българския език и българската диалектология, въпросите около възникването на българската членна форма и нейния исторически развой, проблемите, свързани с прехода от синтетизъм към аналитизъм в българския език. Проф. Милетич проучва и състоянието на българските диалекти по негово време. Сред приносите му в българската езикова наука са диалектоложките му изследвания върху българските източни говори, включително и тези в Централна Северна България. Проучва и езика, бита, книжнината и историята на българските колонии в Седмоградско, Банат, Влашко и Молдова. Проф. Л. Милетич включва в славистиката не само изследването на славянските езици, но и на славянската етнография, фолклор и история. Той прави сериозни проучвания и върху павликяните (българо-католиците, потомци на някогашните богомили); върху католическата пропаганда в България през XVII в.; върху старото население в Североизточна Бългалия. Проф. Милетич издирва и публикува и известията на чужди пътешественици, минали през България през епохата на турското робство. В негови изследвания са разработени теми около историята на Рилския манастир; живота и характера на древните славяни; българо-румънските културно-исторически отношения, като има специални интереси и в областта на българската литературна история, в резултат на което публикува многобройните студии и литературно-исторически съобщения за ръкописи от старата българска книжнина, апокрифни разкази, повести и др. Автор е и на старобългарска граматика и на учебници по български език, които се публикуват и на чужди езици.
Проф. Л. Милетич участва и в издаването на “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” и редактира и сп. “Български език”, като негови изследвания се печатат и в Годишника на Софийския университет.
Неговото име и дело разнасят славата на българската наука далеч зад границата на отечеството.

 

Проф. Любомир Милетич ПОВЕДЕНИЕТО НА ГРЪЦКИТЕ ОКУПАЦИОННИ ВЛАСТИ СПРЯМО БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ 1912-1913 ГОД.

Предговор
Войната между балканските съюзници в 1913 година е събитие от твърде голяма историческа важност поради своите последици за сетнешния развой на междуособните политически отношения на балканските народи, а предимно на двата славянски съседа, българите и сърбите. Особено съдбоносна излезе тая война за България, понеже тя нанесе страшен удар на идеята за политическото обединение на целокупния български народ, а същевременно тури начало на нова ориентировка на българската външна политика от решаеще значение за националното ни бъдеще.
Тайните действия на заинтересуваната европейска дипломация, които са допринесли от своя страна, щото отношенията между съюзните балкански държави само няколко месеца след обявяването на Балканската война да достигнат до там, че те да се разделят на два враждебни лагера и най-сетне България да се намери сама против всички, — постепенно вече излизат на яве из дипломатическите архиви, та сега причините на тогавашното на глед внезапно и необяснимо за широкото обществено мнение сблъскване на България с нейните съюзници са вече доста разяснени, а несъмнено е, че в скоро време публикуването на досежни нови исторически данни ще спомогне, щото напълно да се разбере истината. Принос за тази цел е и това наше издание на документи, които разкриват неприятелското постъпване на съюзените в 1912-1913 год. с България държави спрямо българското население в окупираните от тях части на Македония.1 Документите са напълно автентични, писани повечето преди да избухне Междусъюзнишката война или веднага след нея още под прясното впечатление на печалните факти, които се излагат в тях. Заверени преписи на голяма част от тези документи аз направо получавах от Македония същевременно, когато те са били изпращани по прямото си предназначение, а преписи от другите документи още тогава старателно си набавях, имайки пред вид бъдещата им историческа важност. Сигурно е, че в България има още доста такива документи — в архивите на Екзархията, на Външното и на Вътрешното българско министерство, на тогавашните български войскови части, които бяха в прикосновение със сръбски и гръцки военни административни власти, и пр. Аз сега не прибавих нищо ново към сбирката си документи от 1912-1913 год., като смятах, че те сами по себе си хвърлят достатъчна светлина върху важния исторически въпрос досежно отговорността за пропадането на Балканския съюз както и за причините на враждебните отношения между България и съюзените й държави, които предшествуваха на кървавото сблъскване от 16 юни 1913 г.
Известно е, как победителите сърби и гърци в съдружие с новите си съюзници, румъните и турците, твърде умело и о време се погрижиха да хвърлят отговорността за съюзнишката измяна всецяло върху България, която тогава, смазана, ограбена и унизена, нито можеше да се оправдава, нито имаше кой да я слуша.
Зле осведоменото европейско обществено мнение тогава остана с впечатлението, че България без сериозни оправдателни причини се бе нахвърлила върху съюзниците си главно от желание сама да вземе лъвския дял от турската плячка та да си осигури надмощие на Балканите, без оглед към важни, извън договора принесени й военни услуги от страна на съюзниците й и пр. А в действителност, както се вижда и от обнародваните тук документи, Сърбия и Гърция, още докато България се гърчеше в страшния напън да преодолее голямата турска сила, са били решени да си поделят Македония, да задържат въпреки съюзния договор всичките земи, които войските им бяха завзели, и с тази цел немедлено бяха се заловили да потискат българското население по най-жесток начин, за да го отродят, — да го посърбят и погърчат. Особено безогледно ревностно се бяха предали на това грешно дело сръбските окупационни власти, та още към началото на 1913 година бе пропищяло от тях цялото българско население, което можа до край да изтърпи сръбските изтезания само утешавано с мисълта, че теглото е кратковременно, — докато се свърши войната с турците, докато се развържат ръцете на братска България ...2
Още през първите месеци на сръбската и гръцка окупация на Македония почнаха от там да долитат в България печални известия за лошото поведение на съюзниците, а скоро взеха да пристигат и множество избягали от там, особено по-интелигентни българи — учители, свещеници и по-събудени народни дейци, които бяха и главната прицелна точка на първите сръбски и гръцки гонения. Но в България, тогава всецяло заета в кървавата борба с Турция, едни вярваха, други не вярваха или слабо вярваха на зловещите слухове от Македония. Българското правителство, облегнато върху съюзния договор, се показваше спокойно, не одобряваше дори по-остри критики на противобългарските действия на съюзниците, а текста на договора щателно държеше в тайна, вярно на дадената си дума да не се публикува той освен с общо съгласие на съюзените правителства.
При тежката атмосфера на постепенно растяще недоверие между съюзниците се нижеха дните и месеците, докато през пролетта на 1913 год., особено след падането на Одрин, стана явно и за най-наивните българи, че съюзниците тайно се сговорили против България, и тепърва тогава българското правителство се пораздвижи, за да предотврати удара. Обаче то действуваше бавно и несръчно та най-сетне падна в поставената й от съюзниците клопка. Междусъюзнишката война се води с голямо ожесточение, и България подлегна, смутена и поради намесата на Румъния и Турция на страната на противниците й.
Тогава настъпиха ужасите поради вършените турски, гръцки и сръбски жестокости над българите в Тракия и Македония. Не може човешко перо напълно да опише страданията на подгоненото от вси страни българско население, от част устремило се да се спасява през българската граница. Каквото можах да изнеса от своя страна в обнародваните си книги „Гръцките жестокости" (1913 г.) и „Разорението на тракийските българи" (1918 г.)3, е малка част от това, що преживяваха тогава македонските и тракийските българи. Карнегиевата анкетна комисия, към която бях причислен от страна на българското правителство за да й спомагам в изпълнението на задачата й в България, даде в своята докладна книга (Enquete dans les Balkans, Paris, 1914)4 сведения за неправдите и жестокостите, извършени над българското население през време на окупацията на Македония, а така също и през Междусъюзнишката война и непосредствено след нея. В тая многоценна книга са посочени от част и данни, които с по-големи подробности се съдържат и в издадените сега наши документи, особено относително действията на сръбските власти спрямо българските народни дейци, учителите и духовенството.
От нашите документи се вижда, че противобългарските действия на съюзниците в Македония са се водили по определена система както относително обектите на преследването тъй и по прилаганите за това методи. Първенство в тая работа безспорно се пада на сръбските власти, на които очевидно гръцките са подражавали, защото подобието в начина на действието личи, само че у гърците ревността да погърчват населението не е отивала до крайност, понеже гърците повечето се задоволявали тогава църковно да го подчинят, — да преобръщат екзархисти в патриаршисти, знаейки от опит, че последните, ако и „българогласни", с време стават добри гърци.
След Общоевропейската война печалната история от 1913 година се повтори и сърбите наново завладяха Македония. Сега е известно, как се постъпва там с българското население. Ако през 1912-1913 година тогавашните съюзници на България, не бидейки още сигурни за изхода на войната и ще ли успеят в плана си да потъпчат съюзния договор, не се стряскаха пред отговорността за вършените от тях над македонските българи произволи, всеки може да си представи, с каква безогледност се угнетява същото българско население сега, когато е напълно изоставено в ръцете на завоевателите, които явно и на всеуслушание постоянно повтарят, че в Македония българи не съществуват.
София, VI.1929.   
Л. Милетич.
 

ДОКУМЕНТИ http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=598:-1912-1923-&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61./