Из "Новобългарска гусла" (сп. Братски труд, кн. 4, 1862)
"O, гърци, гърци, чуйте нас,
чуйте наш народен глас!
Знайме ми, разбираме ми
злобна цел, коя криете ви.
Досега не погърчихте нас,
занапред храбро чекаме вас.
Време ет дошло, не ет далеч,
с остро ли перо, с остър ли меч
ке делим, ке ся караме ми
в сегашни дни и в подирни дни,
в широко поле,- в планина
за народност и за правина,
за бащина, за майчин язик...
Охрид и Търнов веч дали вик.
Македония, чудна страна,
нема да бидит гърчка она!
Шума и гора, и планина,
самий камен на тая страна,
птица и риба в Вардар река,
живо, мъртво на свои крака
ке станат и ке дадат ответ
на цела Европа, на цел свет:
Я българка сум. българин сум я,
българе живеят в тая страна!"
Так ся кълнат, гласи вишат
сложно, дружно старци, момци.
И казаха да запишат
тие думи за потомци.
А невинните девойки
заиграха си народно,
накитени глави с вейки,
с цвете полско, домородно.
Из них една македонка,
хубавица милолика,
светлокоса, чърноока,
с снага стройна, белолика,
запеяла,загукала -
- исто славей, малка птица,
запрусала, заиграла
како полска яребица.
"Я сум млада бугарка,
име ми ет Милкана,
я сум чиста славянка,
в Бугария родена
от бугарски род
и бугарски плод.
Майка ми ет бугарка,
керка на чист бугарин,
имам кума бугарка.
вуйко им ет бугарин
от бугарски род
и бугарски плод.
Любам я бугарина,
юнака я милувам,
свършена за Драгана
и ке да ся омажам.
Гърк за мене враг
а бугарин - драг.
На мой род ке придадам
неколку си синчиня,
ке кърстам, ке израстам
вси чисти славянчиня.
от бугарски род
и бугарски плод.
Тежко се закълнувам,
ке ги кърстам бугарски,
с иминя ке назовам
не гърчки, не немечки.
Гърк за мене враг.
а бугарин - драг.
Име нека ет Боян.
Здраве, Драган ил" Стоян.
а не гърчко Ксенофон
или друго - Демофон.
Чуждо за чужд род,
свое за свой род -
При моя умирачка
клетва я ке оставам,
при земна ми отлъчка
сину си ке зарачам
от бугарски род
да оставит плод."
А млади не мълчат и младите пеят
и нихното сърдце се распламенило, .
и нихните чувства веч не немеят,
българско слово в них мисли оживило.
И гледаят они, че безплодна ет нива,
пълна сос троскот, она със търнйе расла,
при диво оранйе, при работа дива
зърно мъртвеяло и сила му гасла.
И видеха на дедови им слепенйе
и нихно страданье, глупаво търпенйе,
че стари години, златното време
мина с съдни мъки и с тежко бреме.
Пак сос гуслярът заедно грмогласно
песън запеаха, та песня последна,
и ръци ои дали сложно, согласно
ся кълнат с душа за свобода жедна.
"С руйно вино домородно
нек наполним до три чаши,
братя редом, братя, сложно
нек ги земим в ръци наши.
Сме славяне как московци.
сърби, чехи и поляци,
чърногорци, ерцеговци
и хървати, и бощняци.
Братя, вече дошла доба,
да испием първа чаша
не за завист, не за злоба,
но за братство, дружба наша.
Треба вера, твърда клетва.
да сме верни ми до гроба,
да сме чисти като жертва.
като в майчина утроба.
Нек испием втора чаша,
че време ет пак наново
да загърмит в земля наша
матерно ни, живо слово.
Нек ся ширит, ся раздава
в България горна, долна.
от Вардара до Дунава
дума свободна, народна.
Айде сега трета чаша
нек испием ми до капка,
нрави ни, народност наша
да не газит нога вражска.
Гологлави! В ръци шапки!
Обърнете дно на чаши!
Как що капат тие капки.
так да капнат врази наши!"
РАЙКО ЖИНЗИФОВ
(1839-1877)
Райко Жинзифов, един от най-талантливите ученици и последователи на Димитър Миладинов, е роден на 15 февруари 1839 г. във Велес. Произхожда от гъркоманско семейство на западащ лекар. Първоначално е получил гръцкото кръщелно име Ксенофонт (вече като студент в Русия под въздействието на Раковски Жинзифов приема българското си име Райко, с което го е назовавал учителят му Д. Миладинов). В родния си град Жинзифов е посещавал първоначално гръцко училище, но едновременно с това успява да изучи и български език при учителя Никола Тонджоров.
Съдбоносна за Жинзифов е годината 1856, когато е назначен за помощник-учител в българското училище в Прилеп, където главен учител по това време е Димитър Миладинов. Тук Жинзифов се включва в борбата за въвеждането на български език в училището и църквата и става един от най-ревностните и способни последователи на апостола Д. Миладинов. Тяхната съвместна народополезна дейност продължава на следващата година в Кукуш.
С препоръки от Д. Миладинов през 1858 г. Жинзифов пристига в Одеса, където се запознава и с Раковски. Само няколко месеца учи тук в Херсонската семинария и в края на същата година отива в Москва, където полага изпити за гимназиално образование и вече през 1860 г. е студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Жинзифов завършва класическа филология с научната степен кандидат на науките.
По редица субективни и други причини Жинзифов остава до края на краткия си живот в Москва, където учителствува и развива значителна публицистична, литературна, научна и преводаческа дейност. Само за няколко месеца (през 1866 г.) той посещава родината си и отново се връща в Москва с убеждението, че оттам ще бъде по-полезен за българския народ. Тук на 16 февруари 1877 г. след дълго боледуване Жинзифов почива.
Книжовното и литературното наследство на Жинзифов има както историческо, така и съвременно значение, защото е свързано изцяло със съдбата на българския народ. В поезията му личните мотиви са отзвук на народните болки и стремежи към национално възраждане и единство. Днес определяме Жинзифов като поет на възраждащия се български народ, защото в стихотворенията и поемите му „Гусляр в собор", „Гулаб", „Великден", „Сон", „Вдовица", „Кървава кошуля", „Алегория", „Здравица" и др. са намерили поетически образ и израз както робската действителност, така и възрожденският устрем на народа към националното обединение и национален прогрес.
Твърде важно политическо значение са имали десетките статии на Жинзифов в руския печат, защото са изиграли съществена роля за изграждането на обществено мнение в Русия за съдбата на поробения братски народ.
В нашата културна история Жинзифов има съществено значение и като преводач. Той пръв превежда на български език „Слово о полку Игореве", произведения на Шевченко, Некрасов и др. Значителна част от тези преводи са събрани в книгата „Новобългарска сбирка", издадена в Москва през 1863 г.
В полето на книжовния език Жинзифов доразвива теоретически и практически идеята на Н. Рилски за книжовен език с национален характер и предназначение, обединявайки общобългарските говорни особености и богатства с тези от народното творчество и историческата традиция.
https://panazea.blog.bg/technology/2009/11/24/raiko-jinzifov.442143
2. бъди българин
3. geravna
4. zeravna
5. zeravna
6. virginia grotta
7. Виртуална библиотека
8. Къде сте
9. Песен за Нибелунгите
10. Войни на Тангра