Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.01.2022 10:14 - Народни будители от Македония
Автор: panazea Категория: Видео   
Прочетен: 669 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 12.01.2022 11:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Народни будители от Македония

(http://www.mediapool.bg/phorum/index.php?showtopic=371&hl=)

Милен (Nov 1 2004):
Из прекрасната малка книжка на Георги Константинов "Душата на Македония":

НАРОДНИ БУДИТЕЛИ ОТ МАКЕДОНИЯ

Те са много. Заслугите им за духовния напредък и народностното свестяване на всички българи са широки, дълбоки, неизмерими - за тях трябва да се пишат не отделни статии, а цели книги. И все пак не е излишно и ние да направим бегъл помен на имената им. Като си ги припомним само, ние ще можем отново да почувстваме ролята и значението на нашата класическа земя за историческото развитие на народа ни.

Ще почнем с Паисий Хилендарски (роден вероятно в Банско през 1722 г.) Най-изразното и мистично име в новата ни история, символът на нашия нов живот и на надеждите ни за бъдещето. След него идат Хаджи Йоаким Кърчовски, родом от Кичевско, автор на няколко религиозни книги, писани на народен език. Неговата „Повест радй страшнаго и втораго пришествия Христова", печатана в Будин през 1814 г. е между първите печатни творби на новобългарски език. Ученик на Хаджи Йоакима е Кирил Пейчинович, родом от Тетовското село Теарце (1770-1845 год.), автор на „Огледало" (написано на „препростейшия и некнижен български език") и на „Утешение грешним". Втората му книга е печатана през 1840 г. в първата българска печатница, уредена в Солун през 1838 год. от дойранченина Теодосий Синаитски. Тия ранни книжовници и народни будители са оставили незаличими следи в съзнанието и спомените на македонските българи, особено всред тия от северна и западна Македония.

image
 

По-нататък иде името на първия български граматик и „патриарх на българските педагози" - Неофит Рилски (1793 - 1881 г.), родом от Банско, автор на „Взаимоучителните таблици", „Буквар", „Свещений кратки катехизис", на „Болгарска граматика" с нейното исторически ценно „предуведомление", в което изтъква, че книжовният език възниква върху народния и има право да съществува като отделно обединително наречие. Всички тия книги бяха печатани в Крагуевац, в печатницата на Милош Велики, при когото родственикът на Неофита - Михаил Герман - беше пръв съветник.

Неофит Рилски беше фанатичен поклонник на просвещението. Макар и духовник, той съветваше народа да гради най-напред училища, а сетне черкви и манастири, защото молитвата към Бога човек може да отправи „и на полето, и в пустинята, когато образованието не може да бъде дадено нито в гората, нито в пустинята, а само в училище". Неофит Рилски остави много ръкописи, между които и един голям речник. Той даде и първия превод на „Новия завет" (Смирна, 1840 год.).

Почти едновременно с него в Македония работи буйният патриот Йордан Хаджи Константинов Джинот, напомнящ със своя стихиен устрем към правдата и с войнстващата си омраза към потисника Неофита Бозвели. Джинот е роден във Велес през 1818 год. Учител в разни градове на Македония и дописник на „Цариградски вестник", той е в посгоянна борба с фанариоти и турци. Нищо не можело да сломи неговия борчески дух-дори и заточението. Арестуван през 1861 год., той е трябвало да измине при неподдаващи се на описание страдания стотици километри пеш до Айдин (Мала Азия), като по пътя едно от заптиетата го ударило с камшика си тъй, че пръснало окото му... но и когато се върнал от заточение през 1864 год. - уморен, с едно око, - Джинот пак продължил да учи народа и да работи за изгонване на гръцките свещеници. Той въвежда в Македония вза-имоучителната метода при обучението, държи на народа пламенни речи и изпраща пълни с патриотични възгласи дописки и диалози до „Цариградски вестник". Привеждам тук цитат от една негова изповед, за да почувства читателят непосредствено националния патос на Джинот, тъй родствен по темперамент и безстрашие на Раковски.

„Ако ме пита някой школски человек, си ли ти болгарин? Аз полно ответам: болгарин сам. Че не е честно на моето славяно-болгарство да творам зло и лукавство. Прави болгарин не лажи, не завидуйе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка верата не разменуе. Болгарин е производан от Бог Болг-а ря река Богата или Ри, а прилагателно неправилно степенно: Болий, Болший, виший, вели-чайший. Поистине, нема по-величествено от болгарин. Болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, во-инствуе, верност има, гостолюбие, страх Божий, почитание своего Царя..."

image
 

„Ради това аз съм болгарин и моето благородно болгарство не мя допуща да не бидам добър, за това имам вера, и надежда, и любов, и человечество, и учителство, сос което туне делим роду моему, и кой иска без лицеприятие, и без пристрастие учител - ето кой сам во пламени рачения, разпален сам подобно Етна и Хекли, и Вулкан диамантов венец ми кова. Нека служам роду моему ако и за крива Бога! Не е честно мене, болгарину, да отчаявам и да вракям зло за зло. Болгарин прави и верни и благородни човек, болгарин е любител всякое добро, болгарин е срамота да се отрицува от своят род и язик... За това долж-ни сме да ся жертвуваме за братята наши, пресладки болгари!"
Тук трепти във всеки слог родолюбието на Паи-сия и на Раковски. Под влияние на последния Джинот учи чужди езици, между които и санскритски. Той знаел добре гръцки, турски, албански, румънски и цигански - дори се заел да прави сравнителен речник. Събирал стари ръкописи и други културни паметници, за които печатал проучвания и в „Гласник друшства српске словесности". Джинот подобно на Ив. Богоров дал интересни описания на някои български градове - Враня, Велес, Прилеп, Струмица, Дойран, Кукуш, Скопие и др.

Училището на Джинот в Скопие привлича ученолюбиви младежи от Куманово, Призрен, Тетово и друга далечни и близки селища. Макар и да бил извънредно строг, непримирим и дори надменен, Джинот се ползвал в Скопие с обща почит. Васил Кънчов със своята образцова монография „Град Скопие" дава следния портрет на този най-заслужил народен будител: ,Джинот водил строг монашески живот, останал неженен до смъртга си, хранил се и живял много скромно, но се обличал хубаво и мразил ония, които занемарват дрехите си и чистотата на тялото си. Винаги имал чиста бяла риза, добре колосана, хубава връзка и красиви европейски дрехи. Имал ръст по-долу от среден, бил е сух и имал тънки приятни черти на лицето. Очите му били живи и погледът остър. Той е бил човек много самонадеян, имал е хубав увлекателен говор и е пленявал простолюдието"...
Според програмата, която отпечатал в бр. 68 на „Цариградски вестник" (1852 год.), в скопското училище Джинот преподавал: благонравие, география, граматика, аритметика, църковна история, катехи-зис, учение за полиците и облигациите, руски език, сръбски език, славянска граматика, числителница (прости раздробления и тройно правило), всемирна история, антропология, учение за планините, чар-шийски дневник, митология, биографии на Кирила и Методия и на други бележити мъже, речник на 500 славяно-руско-български думи с етимология, славянско граматическо склонение, енциклопедия и др. Цялата тая материя Джинот преподавал сам. Учениците му били поделени на три степени, или поточно на три отделения: детовоспитно, гимназиално и църковно...

Едновременно с децата Джинот - подобно на всички народни будители от онова време - просвещавал и възрастните, като ходел по домовете с наро-чита възпитателна цел или като ги събирал в черквата или училището да чуят словото му по някой въпрос от църковната или политическата история, както и по злободневни въпроси от нравствен и стопански характер.

Със своята горда и титаническа вяра в народа си, в неговия морал и в героизма му, Джинот обикаля цяла Македония и Югозападна България, за да изучи родната земя и да проповядва. Онова, което наблюдава в живота на българите и на другите народностни групи, той изнася в печата - все със желание да поучава и да съдействува за събуждането на своите братя. „Имат ли болгарите соседи? - пита той в една дълга дописка от 1852 год. и отговаря: - Имат, но са достойни и тези за съжаление: греци, цинцаре, куцоцинцере, тоскогреци, гегогреци, бугарогреци, цинцарогреци - всичките прости и неучени." В същата дописка Джинот дава някои извънредно ценни сведения за македонските градове:

„Охрид е за сожаление, защото охридчани се гнусат от своя болгарски язик. Дано Бог ги вразуми. Дебар, Кърчова, Галик, Река - болгари в злохуди места, страдаят от дивих арнаутов, но са големи майстори, имат прочут монастир Св. Иван, монаси болгаре (к.м. М.). Скопие град стар, велик и чудесен. Скопяни са стари болгаре, но како се вселили между тех 10 къщи арбаногегогреци, променили нрави и гостолюбия болграский"... Почти за всички градове, които поменава, Джинот пише, че са „неучени, лениви", велешани - неговите съграждани - са „излишно горделиви, суеверни, лъжливи - но и трудолпобиви, песно-певци, неустрашими, бистроумни и непокорни"...

Тия впечатления е извлякъл Джинот из македонските земи през четиридесетите и петдесетите години на миналия век - по-точно през времето от 1846 до 1852. Едно десетилетие по-късно - след като Димитър Миладинов и неговите ученици подеха народностното българско дело - картината е съвсем друга. Народните будители и преди всичко самият Джинот възстаповиха героичната самоувереност на македонския българин. С тях започва новото културно и нравствено осмислено битие на класическите наши земи...

Ние вече твърде често говорим за нашите възродители, определихме им дори и нарочит празник на 1 ноември и все пак съзнанието ни не е достатъчно осветлено по смисъла и значението на техния подвиг.

Който не е чел изповедите, писмата и животописите на тия люде, той нищо не знае за тях и за най-славната епоха от новата ни история. Трябва да се сроди човек непосредствено с лириката на Паисий, с титаничната воля на Бозвели, с мечтанията на Раковски или Априлов, да знае мъките, които понасяха мнозина из занданите или из малоазиатските пустини, гдето някои загинаха, а друг - като Джинот - се връщаха с по едно око, за да усети нравственото величие на оная епоха, героите на която и днес призоваваме като знамена на нашата вяра.

Те са учители, свещеници, писатели и театрали - знаят тайнст вената мощ на словото и всякак си служат с него, за да вдъхнат кураж и воля за живот у сънародниците си. Ето Джинот: той е учител, проповедник, журналист, поет, драматург - всичко, което поглъща широкото понятие „народен будител". И тъкмо една от неговите „сцени", съчинена за представяне от учениците му, може да ни даде най-непосредствена представа за същността на т.нар. народно будителство.

Траурно облечена жена представя спяща България. При нея идат един след друг разни апостоли и се опитват да я събудят. „Ставай, клета Българийо! Ставай! Не е вече време за спане!" - провиква се апостолът. Но България не чува, сънят й е дълбок, почти гробовен. Оня, който я буди, се отчайва и със сълзи се оттегля от сцената. Иде друг: „Ставай, майко Българийо! Ставай, че руси, сърби, гърци... всички се събудиха, само ти спиш!" - Този път будителят започва и да дърпа спящата, да я разтърсва, но тя все още не се пробужда. Дохожда трети - той говори, вика, плаче, тегли... и най-после с тръба тръби в ушите й. Едва сега България се събужда. Будителят и публиката плачат от възторг и умиление...

Такова театро е уреждал преди деветдесет години Джинот в българско Скопие. То е било жива илюстрация на собствените му усилия, като и на усилията на всички като него, които ние днес тачим като първи будители на българската свяст.

Сърбите, откак си поставиха за цел да завладяват Македония, създадоха своя теория за националната принадлежност на македонците. Според тая теория българското съзнание всред героичните и стра-дални македонци било присадено от Екзархията -до нейното създаване, т.е. до 1870 година в Македония нямало българи! Най-прослапен теоретик по този въпрос всред сърбите беше Милош Милоевич, когото Ботйов, защитавайки Екзархията, нарече „филологическо магаре". В една полемична статия, печатана във в. „Знаме" (год. I, бр. 20). Ботйов отправя следните въпроси до редакторите на белградския в. „Исток":

„Какво търси вашата пропаганда във Велес? И защо вашите учители възбуждат народът да не признава Екзархията? А скандалът в Тетово забравихте ли?... Кажете ни, не съществува ли в Белград цяло едно дружество патриоти (това дружество ние нарекохме сволоч), под председателството на „филологическият осел" Милоша Милоевича и не изпровож-да ли това дружество пари, книги и учители в чисто български села и градове в Македония и в някои северозападни краища на България?..."

Привеждам тия думи, за да се види как не друг, а Хр. Ботйов - за когото у нас все още няма установено ясно и пълно гледище (поради туй, че с делото и живота му се занимапат сектанти и тесногръди люде) - брани Екзархията от пристъпите на сръбския шовинизъм. Ботйов пишеше вдъхновени сгатии за балканско братство, но той винаги имаше една основна, предноставена максима: пълна национална свобода, пълна истина и правда!

Що се отнася до сръбските шовинистични теории, срещу тях въстава цялата балканска история и цялата наша литература. Видяхме вече какво пишат първите български книжовници след Паисия и Софрония Врачански: Хаджи Йоаким Кърчовски (от Кичевско), Кирил Пейчинович (от Тетовско) и Йордан Хаджи Константинов Джинот (от Велес). Своята „Повест рали страшнаго и втораго пришествия Христова", печатана в Будапеща през 1814 год., Хаджи Йоаким Кърчовски изтъква, че е писал на „препростейший язик Болгарский". Кирил Пейчинович, автор на „Огледало" (Будапеща, 1816 г.), и на „Утешение грешним" (Солун, в печатницата на Хаджи Теодосий, 1840 г.) също определя езика си като „прости язик болгарски долния Мисии Скопский и Тетовский".

Всички наши книжовници от Македония, явили се след Паисия,
предшественици на Берона, Априлова и Раковски, отстояват езика и народността си. Този дълг по време на църковните борби през шестдесетте години обхвана всички македонци. Тогава те излъчиха Димитра и Константина Миладинови.

Тая братска двойка много напомня солунските свети братя. Като Кирила и Методия, Димитър и Константин Миладинови живеят в нашето съзнание само със своя общ подвиг. Те губят отделните си имена и са за нас „Братя Миладинови" - дружна, скъпа жертва за свободата на родния език...

Димитър Миладинов е роден през 1810 година, а Константин - през 1830 г. И на двамата родно място е Струга. Баща им бил беден грънчар, но като всички събудени български еснафлии, обичал много учените хора и положил всички старания първородният му син да се изучи. До 1857 год. Димитър е деятел на гръцката образованост. Едно пътуване из Сърбия и срещата му с Александър В. Рачински през 1858 г. влияят върху съзнанието на Димитра Миладинов също тъй, както Венелиновата история върху Априлова. Миладинов, подобно на габровския просветител, със срам в душата разбира до каква слепота са го довели гръцките заблуди и веднага се отдава на пламенна родолюбива дейност. Негови създания са първите български училища из Македония. Народът го обиква тъй, както тракийци, шопи и мизийци обичаха Левски. Той за македонците е призваният, пратеният от съдбата спасител.

„Споменът за тоя човек - пише Ал. В. Рачински - не ще се изличи никога от моята памет. В негово лице аз видях за пръв път народен деец... В исконната славянска страна видът на Димитра Миладинов, който притежаваше съвършено елинско образование и който не го използваше за лични изгоди, трябваше да възбуди удивление. Човек, способен да бъде пръв учител в кое и да е гръцко училище и с това да заслужи почит и изгоди от гърчеещите се граждани - стои скромен учител по гръцки език в българско село, което враждува против гърка владика и против всичко, що го напомня!... При това търпи сиромашия - и каква! - като в празник само облича по-прилична дреха; цяла неделя мъкне всекидневна анте-рия или изтъркано кожухче, в неотоплена стая, с димящ мангал пред мръзнещите ученици. Тълкува им той Софокла под звъна на стъклата, които треперят от острия вятър, що духа от Солунското поле и от клисурите на Олимп и Кожани"... Рачински срещнал в лицето на Димитра Миладинов из българските земи през 1858 година такъв идеален тип народник, какъвто руската общественосг можа да види едва през седемдесетите години, когато „отиването в народа" стана религия. Тая религия бе позната на българските дейци още от началото на нашето възраждане. Пръв неин представител е Паисий. Димитър Миладинов също я следва с героична самопожертвувател-ност. Той жертвува всичко, за да бъде близо до народа си. И там, в общуването с народа, намира постепенно своето призвание на национален просветител.

Още преди да преподава на родния си език, Д. Миладинов е прочут из цяла Западна Македония. Неговият ученик Григорий Пърличев в своята Автобиография, като спомня за ученичеството си в Охрид през 1848 г., пише: „Навсякъде се раздаде слух за цъфтенето на Охридското училище. От много фалове и паланки на Македония и от най-западната част на Албания се стекоха ученици в Охрид да се учат при Миладинова."

През 1857 год. в едно писмо до своите съграждани Д. Миладинов изповядва: „О, как се срамувам, загдето съм принуден да изразявам своите чувства на гръцки език!... И кой е крив за това? Гръцките архиереи, които са отнесли най-драгоценното богатство на нашата народност."

Тъй искрено може да говори само великият човек. А каква непристорена радост блика от писмото му до кукушани, които през същата година го викат, за да отвори в града им училище:

„В тъмницата проникнаха лъчите на слънцето. Вие първи в Източна Македония почвате да изучавате езика на дедите ни, вие първи обезсмъртявате в славянската история своето отечество."

Струга, Охрид, Прилеп, Кукуш - цяла Македония знае Димитра Миладинов. Деца, жени и старци се трупат при него, за да ги учи на родния им език тъй, както преди векове са се трупали прадедите им при Климента. И затуй, когато българите от Цариград решават да строят своя черква в турската столица, човекът, който ще обикаля Македония за събиране на помощи, е готов. Димитър Миладинов е подел вече борбата срещу пияните и полуграмотни хищници, които патриаршията е пращала за архиереи из българските земи... Но тия хищници знаят жестоко да отмъщават. Какво по-лесно от това, да убедят турците, че Миладинов е враг на султана?... И ето: този опасен апостол е арестуван на 16 февруари 1861 г. и окован във вериги, воден е в Охрид, Битоля и Цариград на съд.

В това време Константин, проявил се като добър студент в Москва, автор на статии и патриотични стихове, печатани в „Братски труд" (Москва) и „Дунавски лебед" на Раковски - е във Виена и Загреб, при великия хърватин Щросмайер, който е благоволил да издаде сборника с народни песни от Македония и Панагюрско, събрани в по-голямата си част от Димитър Миладинов („Български народни песни..." Загреб, 1861 г.). Песните били записани с гръцки букви, но Щросмайер се съгласява да ги издаде само ако Константин ги препише с кирилица.

image

„Гърците са причинили на вас, българите, доста беди и неволи; остави се, прочее, от техните букви и прегърни славянските писмена!" - казва Щросмайер на К. Миладинов.

„Едва ли можете да си представите - продължава Щросмайер - каква радост светна из очите и цялото лице на благородния момък." „Блажени са устата - каза ми той, - които изрекоха това желание и никой не е по-готов от мене да го изпълни."

Щом научил, че брат му е затворен, Константин веднага заминал за Цариград. И тая мила братска привързаност разкрива непосредствено величието на Миладиновската нежна душа. Тъй постъпват само хора с изключително благородство в сърцето, хора, които желаят да принадлежат на себе си. Съдбата сякаш е искала да събере двамата братя заедно, за да станат обща жертва на фенерската отрова... Народът създава легенди за тяхната последна братска прегръдка.

Д-р Хр. Стамболски в своята „Автобиография" пише: „На 21 февруари той (т.е. Стамболски) се отправя право в затворите, в които те (Братя Миладинови), бяха затворени и на които гвардианите му бяха познати. От последните той узнал, че патриаршески човек за Коледа и Нова година дохождал там и раздавал на православните затворници помощи, от които не лишил и мортоджиите (така се наричаха из-носвачите на умрели из затворите), когато такива подаръци се давали само на гвардианите, нещо, за което последните завидели на първите и недоумявали за честите посещения на мортоджиите при всеки едного от братята, без да бъдат повикани от гвардианите, тъй като нямало нито болен, нито умрял от затворниците в килиите им. А когато ги видели да изнасят труповете им, разбира се, не в същия ден и в същия затвор, недоумението им се превърнало във вероятност, даже и в сигурност, че братята са били отровени, тъй като по труповете им не са били забелязани никакви насилствени признаци. При по-приятелски и поверителни разпити за по-точни потвърждения на вероятносгга и сигурността си, гвардиа-ните се поизгледали и млъкнали." (Вж. „Автобиография, дневници и спомени на Д-р Хр. Танев.Стамболски от Казанлък, т. I, стр. 157. Издава М-вото на народната просвета.)

През януари 1862 г. двамата братя загиват, отровени от фанариотите.
Като изчерпали всички клевети и не можали да ги задържат още в затвора, те ги отровили. Мислели, че без Миладиновци българите не ще умеят да водят борбата за самостойна църква.

Константин Миладинов е бил крайно нежен, сантиментален момък. От него имаме няколко оригинални стихотворения, между които „Тъга за юг" изпъква с искрената си младежка мечтателност и заразяваща носталгия:

Дайте ми криля я да си метнам
и в наши стърни да си прелетнам:
на наши места я да си идам,
да видам Охрид, Струга да видам.
Тамо зората греит душата,
и сонце светло зайдвит в гората;
тамо дарбите природна сила
со съта раскош ги разтурила;
бистро езеро гледаш белеит,
или од ветар сино темнеит;
поле погледниш, или планина,
сегде Божева йе хубавина.
Тамо по сърце с кавал да свирам,
сонце да зайдвит, я да умирам.


Уви, съдбата или по-точно фанариотите, подготвиха друга смърт на този мил, нежен поет...

Димитър Миладинов в ония дни, когато българското съзнание едва е почвало да мъждука, предрича на народа ни велико бъдеще.

Когато отдалеко го изпровождахме като апостолите Христа на явна гибел - пише Кузман Шапкарев за момента на раздялата след арестуването на Д. Миладинов, - той съвсем спокойно, като показваше шепата си, думаше ни: „Що така сте се уплашили, деца? Една шепа кръв е человеческий живот; за толко ли ще се уплаша? Аз отивам на вярна смърт, но народът български няма да умре заедно с мене; той ще остане жив и един ден ще възкръсне. Тогава той ще оцени и моята кръв...
- Аз посях семето, а вие бъдете живи да поженете плодът му."

Тия думи са изречени просто, естествено, без всякаква театралност. Напомнят думите на Исуса.
 

Кузман А. Шапкарев. Роден е в Охрид на 1.11.1834 г. от крайно бедни родители. И неговата майка, като майката на Пърличева, е трябвало да работи в чужди къщи, за да спести някой грош и да купи книжки на ученолюбивото си дете. Вуйчото на Шапкарева - Янаки Стрезов - бил учител. При него нашият просветител е получил първа грамотност - разбира се, по гръцки език. До двадесет и първата си година Шапкарев не е познавал кирилската азбука.

И неговото пробуждане иде малко късно - от 1853 година, когато в Битоля, гдето отишъл да продължи учението си, се запознал с Димитра Миладинов. Дотогава той още не бил определил идеалите си. Вуйчо му го съветвал да стане занаятчия или тър говец. Срещата с Миладинов обаче отправя Шапкарска решително из пътя на народното труженичество - особено след 1856 година, когато станал учител в Струга. Тогава той се сближава най-интимно със семейството на Миладинови, като се оженва за дъщерята на Димитра Миладинов. През 1858 г. въвежда в стружкото училище българския език. Една година по-късно прави това и в Охрид. През тия славни години на упорита борба с органите на патриаршията - особено с жестокия Мелетий - Шапкарев е пръв помощник на Миладинова.

Той съставя свои учебници, четири от които печата през 1868 год. (Землеописание, Буквар, Читанка и Свещена история). Тия учебници са писани на език вразумителен за „македонските българчиня", тьй като със съществуващите тогава учебници по източнобългарското наречие из Македония се работело трудно. Сам Шапкарев изтъква в предговора към своята Читанка:

„В наречието, кое нарекох по-вразумително за македонските българи, се трудих да бида, колко ми би възможно, по-вразумителен на съотечественичи-нята ми; но немаещи намерение да се отдалеча съвсем от възточно-българското и да мисля за особено македонско наречие (както някои от нашите възточни братия съвсем напраздно се боят), защо такова нещо би било гибелно за нашият язик, желаех още и до старобългарското да се приближа..."

image image

image

Виждаме и тук, както при Миладиновци, при Пърличева, Жинзифова и при всички книжовници от Македония, подчертана грижа, която стига до култ - за единство на езика и на народа. За да се ци-ментира по-леко това единство, Шапкарев моли писателите от Източна България да отстъпят нещо и ла „хатъра на македонските си братя да турят в наречието си малце солца македонска, за да срещат Кирилови-те и Климентови потомци по-малу мъка в изучение-то на майчиния си язик; това същето ке заслужит и за сближение и съединение на двете главни български наречия - горно-българско и македонско, в един общ български писмен язик. Ние пак от наша страна с ра-до сърце сме готови да отстьпиме все що е нуждно."

В тия желания и препоръки, които са характерни за всички книжовници от Миладиновия кръг, пък и за по-новите, има нещо много разумно. Мисля, че ако Македония не бе откъсвана от Родината ни, а продължеше да участва пряко и дейно в духовния живот на всички българи, македонското наречие щеше да вземе много по-широк дял в общия книжовен език.

Силата и дълбочината на Шапкаревия патриотизъм личат в наставленията, които той дава на учениците си. Най-светото нещо за човека според него е народността и вярата. „Има такива люде, що си из-менват вярата и народността, туку тие чинят най-тежък грях; таквите люде се имат от света за предатели. Тие никому не са мили, ами всякой ги мразит и нанавиждает, за това яз никога не ке проста да ми по-минит такво нещо в умът ми и всякога ке се мъча да свестявам таки изумени люде." (Извадка от Буквара) Изхождайки от това основно свое гледище, Шапкарев е ненавиждал всички, които волю и неволю са се поддавали на гьрцизма. След Освобождението Екзархията поверява на Шапкарева грижата по устройството на учебното дело в Македония. По негова препоръка се откриха през 1880 год. двете солунски гимназии. Сам Шапкарев е и техният пръв уредник. През 1881-82 год. пак него изпращат и в Кукуш, за да се бори срещу засилващата се католическа пропаганда.

След туй Шапкарев се прехвърля в Пловдив, гдето печата през 1884-5 год. две книги с фолклорен материал („Русалии", „Сборник народни старини") и една с „Материали за животоописанието на Братя Миладинови". От 1888 до 1892 год. той е нотариус в гр. Сливен, Ст. Загора, Ботевград... После се пенсионира и живее в Самоков до смъртта си - 13 март 1908 г.

Историята на българската култура отбелязва и ще отбелязва като особено важно дело на Шапкаре-ва неговите девет книги с народни творби - „Български народни умотворения" (1891-92 год.) - общо над 2000 страници. Тук той проявява своята обич към народа, култивирана от Миладиновци и от Раковски и изявявана системно и упорито в течение на три десетилетия. Сборниците на Шапкарева са най-ценните и достоверни източници за изучаване душата, езика и бита на народа ни - те са и вечният паметник на този скромен с проявите си, но велик с въодушевлението си будител.

http://www.promacedonia.org/milen/buditeli.html 
https://panazea.blog.bg/technology/2009/11/25/narodni-buditeli-ot-makedoniia.442811



Гласувай:
3



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: panazea
Категория: Технологии
Прочетен: 6840903
Постинги: 3990
Коментари: 11585
Гласове: 56402
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031