Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква, учредена с ферман на султан Абдул Азис от 27 февруари 1870 година.^[1][2] и просъществувала до 1953 г.

Спорът за установяването на българската национална черква продължава четиридесет години. Най-напред е поставено искането на българския народ сам да избира свещениците си, които да са от българска националност. Първите градове, които изразяват това желание, са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила. Това става в много градове на Тракия, Македония и Мизия.

Българските владици при освещаването на църквата „Свети Стефан“ в Цариград, 1897 година

• Иларион (12 – 16 февруари 1872)
• Антим I (16 февруари 1872 – 14 април 1877)
• Йосиф I (24 април 1877 – 20 юни 1915)
• Стефан I (21 януари 1945 – 6 септември 1948)

Ферманът, с който е учредена Българската екзархия

На 28 февруари 1870 година султанското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на българска черковна йерархия (наречена „екзархия“) от Цариградската патриаршия.^[4][1] По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.

В устава и са утвърдени две начала:

• съборност (участие на духовници и вярващи в черковното управление) и
• изборност.

Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка и на негово място е избран видинският митрополит Антим I.

Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман:

Така член 10 от фермана разрешава и други, неупоменати във фермана епархии да бъдат признати за български, ако най-малко 2/3 на християнското население в нея го желае. Съобразно този параграф се извършва плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX век).

Делегатите на Първия църковно-народен събор (Цариград, 1871)

Скоро след това се прекъсва процесът на установяване на българските епархии в Южна Македония. Причина за това са Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската война от 1877 – 1878 г.

Печат на Българската екзархия, 1872 г. Експонат на НИМ

Цариградската патриаршия от своя страна се обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявила за схизматична, тъй като не признавала върховенството на патриарха. Някои съвременни православни богослови и историци се опитват да ревизират историческото значение на борбата за църковна независимост, интерпретирайки я като несъвместима с църковните канони (изпадането в схизма).

До освобождението на България от османско владичество екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия.

За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.

Писмо на сръбското външно министерство до посланика в Цариград Йеврем Груич да употреби всички усилия пред Патриаршията и Портата, за да попречи на издаване на берати за български владици, 18 юли 1885 г.

Карта на Българската екзархия (1870 – 1913). Епархиите обозначени с бели щрихи не получават български владици. Турското правителство единствено позволява българските духовни водачи в тези области да представляват местните българи пред властите и да се грижат за българските училищни дела.^[6]

Берат, с който се определят границите на Екзархията, като се изброяват градовете, манастирите и митрополиите подчинени на екзарха

Берат за назначаване на митрополит Иларион за Неврокопски митрополит от 1894 г.

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя.

По настояване на българите от Македония и с одобрението на цялото българско обществено мнение, в началото на 1880 г. екзарх Йосиф се завръща в Цариград, за да действа за укрепване и запазване на екзархийското ведомство в останалите под османска власт български земи.

Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война (1912 – 1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Сярска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите – от екзархийски наместници.

След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София.

В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915) г. Българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо 6 митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан I.

На 21 януари 1945 г., в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно-църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за – както се оказва впоследствие – последен Български екзарх.

След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.

На 10 май 1953 г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. – ловчанският митрополит Максим.

Екзархията развива активна просветна дейност в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища.^[7]

Сръбската, Гръцката, Югославската и северномакедонската историографии представят Екзархията като "българизаторка на Македония", независимо че македонските й епархии се присъединяват към нея в резултат на плебисцити, на които често са гласували "против" само православните небългарски жители - по канонични мотиви, а ръководители на Църковната борба като Панарет Пловдивски, Натанаил Охридски, Методи Кусев, Козма Дебърски и други са били родени в Македония.