Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.01 13:56 - Иван Хаджийски
Автор: panazea Категория: Видео   
Прочетен: 140 Коментари: 0 Гласове:
9



 Оптимистична теория за нашия народ
https://chitanka.info/book/7943-optimistichna-teorija-za-nashija-narod

Романтиката на бащиния дом
Еснафският дом с дълбоко привързаните един към друг съпрузи, с домашното огнище, в което майката светица простираше грижовно крило над съпруг, деца и старци, с добродушно усмихнатия дядо, с гальовната баба; с издадените стрехи, с дворчето, постлано с камъни, обрасло в трева; с лехите цветя около оградата и около пътеките; изпълнен с полусенките на лозниците, с тихото шумолене на минаващото поточе, което леко люлее надвесените над него тревици, този мил и незабравим бащин дом в Копривщица, Трявна, Елена, Тетевен, Клисура, Сопот, Карлово, Троян, Дряново, Котел, Жеравна, Градец, който или е останал само скъп и тъжен спомен, защото върху неговото място е построена някоя съвременна безвкусица, или пък пустее, обитаван като от призрак от бледата фигура на някоя леля или баба, този бащин дом е обвит с оная романтика, която струи от Дебеляновите стихове:
Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.
Да те посрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Към тази романтика се връщат онези наши писатели и поети, които, стиснати в клещите на дребнавостта и жестокостта на нашето време, не виждат друга романтика на бъдещето. Тази еснафска романтика е един обществен факт, който ние не можем да прескочим. Тя ще изчезне заедно с тия, които са я преживели като действителност, и това ще бъдат последните буци пръст върху ковчега на стария еснафски свят. Нас — които сме живели в този свят, в този дом с малко, но толкова обични вещи, от които всяка има своето място и своето предназначение; всяка е част от общия живот на семейството и носи къс от душата му; тези вещи, които са неделими от целия ни живот; които са участници във всичките ни спомени, във всичките ни радости, тревоги, мъки и мечти; всяка от които знаем къде е, каква е нейната история, която е и наша история; всяка от които ни говори на езика на толкова чувства и спомени — тези вещи ни вълнуват винаги, когато си ги спомним, защото всяка една то тях ни пренася в онова минало на стари мечти и напразни илюзии.* [* За нравствената привързаност към предметите на бащиния дом най-добре ни говори следният истински разказ на писателя К. Петканов: Един тракиец се завръща от Беазкале, дето бил заточен. В двора чак вън от вратата е нареден да го посрещне целият му род. Той минава мълчалив през редиците, без да погледне някого, с поглед, устремен към стария орех, отива при него, засмива му се, потупва го по дънера и му казва: — Върнах се, хей… върнах се. Този орех, под чиито шумящи клони се е люшкала люлката му; до чийто дънер се е подпирал, прохождайки; под чиято сянка се е борил с прасето, котето и кучето; по който се е катерил за орехи; където в онази топла нощ е почувствал за първи път тръпката на незнайната любов; където е почивал след работа; където са ставали най-хубавите летни празници и са се слагали дългите трапези; под който е станала и сватбата му — този орех е пълнил неотлъчно душата му през цялото заточение не само със себе си, но и със спомените, свързани с него, по-многобройни от спокойно потрепващите му листа. Към този орех като представител на всичко най-свидно и красиво в неговия живот се обръща заточеникът и в негово лице изразява радостта си, отправена към всички: — Върнах се, хей… върнах се.] Животът на нашето семейство минаваше пролет и есен около огнището във втория кат на къщата, зимно време — в собата на долния етаж, а лятно време — на двора под сайванта и асмата. На лавицата до огнището висяха калайдисаните менци, които всяка сутрин и вечер с мелодичен звук минаваха през вратите от лавицата до чешмата и обратно. Те бяха подарък на тати от чичо за сватбата му. В тях мама преливаше лугата, когато вареше сапун, и шарата, когато вареше маджун от сини сливи. Над тях бе голямата паница, в която сутрин ни правеха сиренова попара. Тази паница, чийто ръб бе олющен от дървените лъжици, ако би могла да разкаже за чувствата ни на малки зверчета, когато гладни, дебнещи се кой да застане откъм страната, дето има най-много сирене, лакомо грабехме с бързи и строги погледи към онези, които правеха пробив в чужд край за докопване на някое по-голямо парче сирене, за да се бием най-после кой да грабне последната хапка и да си припомним в гневен спор, във вид на взаимни изобличения цялата история на други подобни престъпления.* [* В Шипково сега има трима братя Балкански на възраст 61, 65 и 73 години, които, щом се съберат и си пийнат, почват да плачат за майка си (умряла преди тридесет години. — Батьо, помниш ли голямата паница, дето мама ни правеше попара? — рони сълзи единият. — Ауу — пригласят с рев останалите. — Батьо, дай да та цалуна, че приличаш на мама.] До паницата стоеше изправен тасът, с който ходехме да раздаваме на съседите: от варения ориз, от вареното жито, от варените и печени тикви, от гроздето, от ябълките, от пържените мекици, от сливовия маджун с тикви, от тънките пити. До таса, внимателно захлупена, бе счупената малко порцеланова чиния, заради чието изтърване ядох най-незабравимия бой в моя живот. Там бяха паниците за чорба и кисело мляко, гърнето за боба и олющеният, сякаш пратен от вечността, опушен пръстен гювеч. Този гювеч, този гювеч — и сега е жив пред очите ми. Всяка неделя от фурната до дома той пареше в ръцете ми, а след това по устата ми, защото мама от пестеливост режеше наред чушките, без да отделя лютивите. Когато случайно гювечът не лютеше — това чувствувах по миризмата му, — възбуден от тази миризма, която с чувство на глад и повишен апетит изпълваше цялото ми същество, съблазнен от припечената му повърхност, над която се подаваха така сладко хрускащи парченца балканско овнешко, прегорели картофи или чушки, аз бързо топвах залък или тайно, със съответна прикриваща бързина налапвах парче месо, за да почна да „чета гредите“: дигах глава и духах парещото устата ми парче. Но този гювеч ме помни и с друго. Един неделен ден, събрани около него, изпълнени с въодушевлението на неделния апотеоз — главно дейно лице, в което бе именно гювечът, — когато в необичайно благоразположение баща ми дигна ръка и след поканата всички бързаха да натопят залък, аз започнах да ям отделно счукан кромид, посолен със сол. — Какво правиш? — Няма да ям вече месо. Ставам вегетарианец. Баща ми сви недоумяващо лице, което взе бързо свиреп вид, и ми залепи един теоретичен довод срещу вегетарианството, изпълнен с такава логична сила, че отхвръкнах от стола сред двора… Може ли по-голяма обида: да се навежда той цяла неделя над антерията; да изкара този гювеч бод по бод, и ти… да плюеш отгоре му? Та ти плюеш върху бащиния си труд, върху бащината си грижа, върху бащината си чест, върху неговото еснафско самодоволство и самолюбие.





Тагове:   Иван Хаджийски,


Гласувай:
9
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: panazea
Категория: Технологии
Прочетен: 3183226
Постинги: 890
Коментари: 10239
Гласове: 44415
Календар
«  Февруари, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728