Основният мотив на книгата са приключенията и съзряването на един сирак, наречен Пип. Това е вторият роман на Дикенс след „Дейвид Копърфийлд“, в който разказът тече в първо лице. През октомври 1861 г. романът е публикуван от издателство Chapman and Hall. Действието, изпълнено с насилие, бедност и тежкият живот на каторжниците се развива в Кент и Лондон и започва през 1812 г. като продължава до 1846 г., а сред редицата колоритни персонажи се открояват – ексцентричната мис Хавишъм, красивата, но студена Естела и Джо, простодушния, но мил ковач. Темите, които вълнуват Дикенс са богатство и бедност, любов и отрицание и възможния триумф на доброто над злото. 

„Дейвид Копърфийлд“ е общоприет за автобиографичен. В „Студеният дом“ сцените на съдебни битки и адвокатски пледоарии отразяват наблюденията на Дикенс като съдебен служител и репортер, както и опита му с протакането на иска му срещу издатели за нарушаване на авторското право.^[54] Бащата на Дикенс лежи в затвора за длъжници Маршалси, който е описан в големи подробности в „Малката Дорит“^[17]. Люси Строхил, детската любов на Дикенс, е оказала влияние върху различни негови героини, като Малката Емили в „Дейвид Копърфийлд“ и Люси Манет в „Повест за два града“.^[55] Елен Търнън също може да е прототип за Люси Манет. 

Чарлз Джон Хъфам Дикенс е роден в петък, 7 февруари 1812 г., на улица Майл Енд Терънс № 13, малкото предградие Лендпорт, квартал на английското пристанище Портсмут, разположен на остров Портсий. Той е второто от осемте деца на Джон Дикенс, но първото му от брака с Елизабет Дикенс (с моминско име Бароу).^[5] Детето получава кръщение на 4 март в църквата „Света Мери“, Кингстън.^[6] Бащата е чиновник, който отговаря за заплащането на екипа към службата за плащане в Кралския военноморски флот. След края на Битката за Ватерло и Американската война за независимост работата на военноморската база е намалена и той е преместен в Лондон.^[7] След това семейството и новородения им син се местят в Чатъм, където Чарлз прекарва детството си.

Първите години от живота на Дикенс изглеждат идилични, макар че самият той се определя като „много дребно момче, за което не се полагат прекалени специални грижи“.^[8] Прекарва много време навън, но също така чете много, особено пикаресковите романи на Тобайъс Смолет и Хенри Филдинг. По-късно той ще разказва за ясните си спомени от детството и почти фотографската си памет за хора и събития от това време, които използва в творчеството си. Чиновническата служба на Джон Дикенс във флота дава възможност Чарлз да учи няколко години в частно училище в Чатъм.^[9]

След като бащата е уволнен, семейството изпада във финансови затруднения и през 1822 г. е принудено да се премести в лондонския квартал Камдън Таун. Джон Дикенс продължава да живее над възможностите си и през 1824 г. е изпратен в затвора за длъжници Маршалси, последван малко по-късно от останалите членове на семейството, с изключение на дванадесетгодишния Чарлз, който остава да живее в Камдън Таун при семейната приятелка Елизабет Ройланс, прототип на госпожа Пипчин от романа „Домби и син“.^[10] По-късно той живее известно време на тавана в къщата на семейството, прототип на Гарландови в „Старият антикварен магазин“.

За да се изхранва, Дикенс започва работа във фабрика, където по десет часа на ден лепи етикети на боя за обувки срещу 6 шилинга седмично. Тежките условия на труд правят силно впечатление на Дикенс и силно повлияват на бъдещото му творчество, превръщайки се в основа на интереса му към реформиране на социално-икономическите и трудови отношения, които смята за несправедливи към бедните.

Няколко месеца след затварянето на Джон Дикенс в Маршалси, баба му умира и с наследството ѝ той изплаща дълговете си и е освободен. Макар че в крайна сметка Чарлз Дикенс се връща на училище, за известно време майка му го оставя да работи във фабриката за боя за обувки. Този случай затвърждава убеждението му, че бащата трябва да има водеща роля в семейството и допринася за отрицателното му мнение за жените^[11]. Уелингтън Хаус Академи, училището което посещава Дикенс след освобождаването на баща му, не е особено добро и несистематичното преподаване, лошата дисциплина и жестокостта на преподавателите са отразени в съдържащия много автобиографични елементи роман „Дейвид Копърфийлд“.^[11]

През май 1827 г. Дикенс постъпва на работа като чиновник в адвокатска кантора. В свободното си време учи стенография и през ноември 1828 г. напуска, за да стане репортер на свободна практика. Неговият далечен родственик Томас Чарлтън е репортер на свободна практика в юридическото дружество „Докторс Комънс“ и Дикенс започва да ходи там. В продължение на почти четири години Дикенс пише репортажи за разглежданите там граждански дела.^[12] Опитът от този период е отразен в книги като „Никълъс Никълби“, „Домби и син“ и особено „Студеният дом“, която с живописните описания на машинациите и бюрокрацията на правораздавателната система изиграва важна роля за формирането на общественото мнение.

През 1830 г. Дикенс се запознава с първата си любов, Мария Бийднел, смятана за прототип на Дора от „Дейвид Копърфийлд“. Нейните родители не одобряват връзката на двамата и я прекратяват, изпращайки момичето в училище в Париж.

Младият 20-годишен Дикенс е енергичен, добронамерен, оптимистичен, без ясна представа за професионална реализация, но с изгарящо желание за почести и слава. Привлечен от сцената, Дикенс успява да си уреди прослушване в Ковънт гардън, но в последния момент се разболява и не може да отиде. Това слага край на театралните му аспирации.

Година по-късно Дикенс публикува разказа „Вечеря на Поплар Уок“ (A Dinner at Poplar Walk) в лондонското издание „Мънтли магазин“ (Monthly Magazine)^[13]. Става политически репортер, отразяващ парламентарните дебати и предизборната кампания за вестник „Морнинг Кроникъл“ (Morning Chronicle). Именно тези политически скечове образуват ядрото на първата му сбирка от разкази и есета „Очерци от Боз“ (Sketches by Boz), публикувана през 1836 г. Дикенс пише под псевдонима Боз няколко години.^[14][15] Боз е прякор на най-малкия брат на Дикенс – Огъстъс, каламбур с името на герой от романа „Викарият от Уейкфийлд“ на Оливър Голдсмит.^[15][16] Самото име Дикенс се е приемало за странно; в една рецензия се казва: „Г-н Дикенс като че ли иска да си отмъсти за странното си име като дава още по-странни имена на героите си“.

Дикенс списва и редактира журналистически издания до края на живота си.^[13]

Портрет на Катрин Хогарт Дикенс от Самюел Лорънс, 1838 г.

След успеха на „Очерците“ Дикенс получава предложение от издателството „Чапмън енд Хол“ (Chapman and Hall) да пише текстове към илюстрации на Робърт Сеймур в месечното им издание. Сеймур се самоубива след втория брой, но Дикенс продължава да пише, като наема илюстратор от друго издателство. Така се раждат „Посмъртните записки на Клуба Пикуик“, като броят с последната глава (1836 г.) продава над 40 хил. екземпляра.^[13]

През ноември 1836 г. Дикенс става редактор на „Бентлис Миселани“ (Bentley"s Miscellany), където остава три години. ^[17]

През 1836 г. Дикенс започва да пише „Приключенията на Оливър Туист“. Работи неуморно, пишейки по 90 страници на месец. Публикуван през 1838 г., романът става една от най-известните творби на Дикенс. По това време пише и четири пиеси, което донякъде обяснява лекотата, с която „Оливър Туист“ се поддава на театрална обработка. Романът е първата викторианска творба с дете за главен герой.^[18].

Портрет на младия Дикенс от Даниел Маклис, 1839 г.

На 2 април 1836 г., след едногодишен годеж, Дикенс се жени за Катрин Томсън Хогарт (1816 – 1879), дъщеря на Джордж Хогарт, редактор на вестник „Ивнинг Кроникъл“ (Evening Chronicle).^[19] Първото от десет деца, Чарли, е родено през януари 1837 г. и семейството се установява на Доти стрийт №48 в лондонския квартал „Блумсбъри“, където днес се помещава Къщата музей „Чарлз Дикенс“.^[17][19]

Семейството живее с по-малкия брат на Дикенс, Фредерик, и 17-годишната сестра на Катрин, Мери. Дикенс се сближава с Мери, която умира в ръцете му след кратко боледуване през 1837 г. Смята се, че тя е прототипът на Роуз Майли, Малката Нел от „Старият антикварен магазин“ и Флорънс Домби от „Домби и син“^[17]. Дикенс е покрусен от смъртта ѝ и не успява да предаде за печат главите за юни на „Пикиук“ и „Оливър Туист“.^[18]

Успехът му като писател продължава с издаването на „Никълъс Никълби“ (1838 – 1839 г.), „Старият антикварен магазин“ и „Барнаби Ръдж“ (1840 – 1841 г.), първо на части всеки месец, а после и в отделни томове.^[19]

През 1842 г. Дикенс и съпругата му пътуват до САЩ и Канада. Децата са поверени на грижите на Джорджина Хогарт, друга сестра на Катрин,^[20] която остава като икономка в семейството до смъртта на Дикенс през 1870 г.^[21]

Дикенс описва впечатленията в пътеписа „Американски записки“ (American Notes for General Circulation), а някои от тях намират място и в следващия му роман „Мартин Чъзълуит“, публикуван на части през 1843 – 1844 г. В „Записките“ Дикенс остро осъжда робството, което по-рано вече е критикувал в „Пикуик“, като сравнява аболиционизма с движението за граждански права на бедните в Англия.^[22]

Дикенс прекарва един месец в Ню Йорк, където организира публични четения и лекции и поставя въпроса за законодателството в областта на интелектуалната собственост и за незаконното копиране и публикуване на творбите му в Америка.^[23][24] Успява да убеди двадесет и пет автори, сред които Уошингтън Ървинг, да подпишат петиция до конгреса, но реакцията на печатните издания като цяло е отрицателна. Според тях Дикенс трябва да се радва на популярността, която те му осигуряват, а не да се оплаква от пиратство на творбите си. ^[25].

В началото на 40-те години на 19 век Дикенс проявява краткотраен интерес към Унитарианската църква, въпреки че до последно остава англиканец.^[26] Скоро след завръщането си в Англия Дикенс започва работа върху коледния си цикъл: „Коледна песен“ (1843 г.), „Камбаните“ (1844 г.) и „Щурец на огнището“ (1845 г.). „Коледна песен“ добива огромна популярност и допринася за възстановяването на популярността на християнския празник във Великобритания и Америка.^[27] Идеята за книгата се заражда след като Дикенс става свидетел на тежките условия за живот и работа във фабриките в Манчестър, както и на ужасяващите условия в училищата за бедни в Лондон. Дикенс иска да нанесе „поразяващ удар“ от името на бедните. По-късно споделя, че в процеса на писане „Аз плаках и се смях и плаках пак“ и „много нощи обикалях по петнадесет и двадесет мили из тъмните лондонски улици, когато всички трезви хора отдавна спяха“.^[28]

След кратък престой в Италия през 1844 г. Дикенс пътува до Швейцария (1846 г.), където започва да пише „Домби и син“ (1846 – 1848 г.) През 1849 – 1850 г. пише „Дейвид Копърфийлд“. Тези два романа са преломни в творчеството му. Дикенс започва да подбира все повече социално ангажирани теми и по-добре да планира сюжетите на творбите си, в сравнение с ранното си творчество.