Книгата „Корабът с алените платна“ е повест-приказка, написана в периода 1916—1922 година от руския писател Александър Грин.

В нея се разказва за едно момиче на име Асол, чиято майка умира, докато то е още бебе. Отглежда го баща му. Той прави играчки на Асол, които след това продава, за да издържа семейството. Когато е 7-8 годишна, Асол среща в гората странник-старик, който ѝ казва, че когато порасне, за нея ще дойде принц с кораб с алени платна...

Книгата е направена на филм и мюзикъл.

«А́лые паруса́» — повесть-феерия Александра Грина о непоколебимой вере и всепобеждающей, возвышенной мечте, о том, что каждый может сделать для близкого чудо. Написана в 1916—1922 годах.

В 1955 году в книге «Золотая роза» Константин Паустовский следующим образом оценил значение повести: «Если бы Грин умер, оставив нам только одну свою поэму в прозе „Алые паруса“, то и этого было бы довольно, чтобы поставить его в ряды замечательных писателей, тревожащих человеческое сердце призывом к совершенству»^[1]. 

През 1888 г. при изпълнение на служебните си задължения загива подполковник Гриневски, чичо на писателя. В наследство от него получават три големи сандъка пълни с книги на полски, руски и френски език. Тогава осемгодишният Александър за пръв път се откъсва от реалността и потъва в привлекателния свят на Жул Верн и Майн Рид. Този измислен живот се оказва далеч по-интересен – безкрайната морска шир, непроходимите джунгли, справедливостта на героите завинаги завладяват момчето и на него изобщо не му се иска да се върне към действителността.

През 1889 Александър Гриневски постъпва във Вятското реално училище. Там по някои предмети като Закон божи, География и История е отличен ученик. По Аритметика получава помощ от баща си, затова се справя добре и с нея, но по други предмети има сериозни проблеми. Понеже започва да пише стихове, в които осмива някои учители, бива наказван нееднократно, а накрая го изгонват и от училище. През 1894 г. баща му го урежда в градското четирикласно училище. Отначало бъдещият писател прави голямо впечатление с енциклопедичните си познания, но по-късно, поради непокорното си поведение, отново има проблеми и два пъти е застрашен от изключване. Въпреки това завършва средното си образование през 1896 г. с надежда, че дипломата ще му помогне да се запише в морско училище.

След завършване на училище шестнадесетгодишният Александър Гриневски заминава за Одеса само с 25 рубли, които получава от баща си. За път изхарчва по-голямата част и в Одеса се озовава само с 6 рубли и малко багаж. Одеса остава дълбоко впечатление у младия Александър Гриневски с озеленените си улици, с богатите си магазини, пълни с екзотични стоки, с пристанището си, изпълнено с мачти, с величественото море. Но реалността се оказва горчива и прозаична. След като обикаля цялото пристанище, никой не иска да го наеме на кораба си. Бъдещият писател е принуден два месеца да обикаля най-мизерните места на Одеса и да работи като хамалин за по няколко копейки. Накрая му провървява – нает е за юнга на търговския параход „Платон“. За пръв път вижда бреговете на Кавказ и Крим. След плаването с „Платон“ отново следват месеци без работа. Принуждава се да замине за Херсон, където е нает на платнохода „Свети Николай“, който превозва керемиди. Рейсът е тежък, Александър върши различни работи – готви, сече дърва, стои на вахта. Условията за живот са изключително тежки – спи на голи дъски, завит с мокри парцали. Накрая се оказва дори, че носи отговорност за изпочупените при превоза керемиди. След това злополучно плаване Александър се връща в Одеса. Там е нает като моряк на кораба „Цесаревич“, който отпътува за Александрия. Това е единственото му пътуване в чужбина през целия му живот.

Животът на Александър Гриневски изобилства с мрачни тонове. След Одеса той се връща у дома, във Вятка – отново разчита на случайна работа, но постоянно няма късмет. Заминава за Баку, където става пожарникар на нефтена платформа. След това отново е без работа. Става рибар. Разболява се от малария. След това отново е моряк и пак се връща при баща си. После заминава за Урал, където става златотърсач, а след това дървосекач. След черната работа, от отчаяние, през пролетта на 1902 г. доброволно постъпва в армията, в батальон, дислоциран в Пенза. Службата в армията се оказва жестока дресура, от която новобранецът избягва след 4 месеца. Хващат го и го наказват с тримесечен карцер на хляб и вода. Преместен е в Севастопол. Там попада под влиянието на есерите. Бяга за втори път от казармата и това му струва двугодишен затвор. След освобождението от севастополския затвор заминава за Петербург и там отново попада в затвора. Изпращат го на заточение в Сибир, в Туринск, Тоболска губерния. След като пристига там, избягва от заточение през 1905 г. и се добира до Вятка. С помощта на баща си се сдобива с паспорта на починалия А. Малгинов. Под това име Александър Гриневски се отправя отново за Петербург, където започва да пише.

Първият разказ „Заслугата на редник Пантелеев“ (Заслуга рядового Пантелеева) (1906) представлява агитброшура с подпис „А.С.Г.“, която бива конфискувана и изгорена от полицията. Първите публикации (разкази) са през същата година в Петербург. Подписът „А.С. Грин“ се появява за пръв път през 1908 под разказа „Портокали“ (Апельсины) (по други сведения – под разказа „Случай“ през 1907).

Дълго и болезнено Александър Грин търси пътя си като писател. През 1908 г. излиза първият му сборник „Шапка-невидимка“ с подзаглавие „Разкази за революционери“. През 1909 г. печата „Остров Рено“. През 1910 г. отново е изпратен на заточение, този път в Архангелска губерния. В Петербург се връща през май 1912 г. Влива се в петербургските литературни кръгове и сътрудничи на много списания. През 1916 г. започва да пише знаменитата си „повест-феерия“ „Корабът с алените платна“ (Алые паруса). В края на 1916 г. е принуден да се укрие във Финландия, но когато узнава за Февруарската революция, се връща в Петроград. През 1919 г. Александър Грин е мобилизиран в Червената армия, където служи като свързочник. През 1920 г. заболява тежко от петнист тиф. Докарват го в Петроград, където за него се застъпва Максим Горки и Александър Грин получава академическа дажба и стая в „Дома на изкуствата“. През 1919 г. Александър Грин се жени за Нина Миронова и те са заедно до края на дните му.

След Октомврийската революция, която преживява много болезнено, както се вижда от произведенията му от 1918 – 1919 г., Александър Грин се държи встрани от „генералната линия“ на съветската литература, сблъсква се с неразбирането и неприязънта на критиката (макар и да избягва преследването, на което са подложени Михаил Булгаков и други „неприсъединили се“). Главна тема на неговото творчество става стълкновението между свободата и несвободата, проявило се особено ярко в романите му „Блестящият свят“, „Джеси и Моргиана“ (1929) и „Път за никъде“ (Дорога в никуда) (1930). В резултат на това Александър Грин постепенно е отлъчен от литературата и читателите.

Александър Грин се гмурва в своя изстрадан приказен свят и създава най-добрите образци на своето творчество: „Ловецът на плъхове“ (Крысолов) (1924), „Корабът с алените платна“ (1923), „Бягаща по вълните“ (Бегущая по волнам) (1928). След като завършва романа си „Блестящият свят“ (Блистающий мир), през пролетта на 1923 г. Александър Грин със съпругата си заминава на пътешествие в Крим, обикаля познати места, живее в Севастопол, Балаклава, Ялта. На следващата година, през май 1924 г. се заселва във Феодосия. Скромната му стая е обзаведена само с маса, стол и креват. На стената, срещу възглавницата му, е закачена пропита с морска сол дървена скулптура на Дева Мария. Корабната дева съпровожда писателя в съня му и го посреща на разсъмване.

а 8 юли 1932 г. Александър Грин умира забравен и в самота, от хронично изтощение вследствие на рак на белите дробове.

https://www.youtube.com/watch?v=5YzwW4hxrx4