Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.01.2010 13:39 - Григор Пърличев ч.3
Автор: panazea Категория: Технологии   
Прочетен: 830 Коментари: 0 Гласове:
9



ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"АВТОБИОГРАФИЯ"
 
16.

Още от 1861 почнахме с Якима Сапунджиев народний подвиг, но го почвахме глухо. Времето още не беше сгодно; гърцизма в Охрид от векове беше се вкоренил и досега все расъл и расъл; българин българина наричаше "шоп"; българската азбука само на трима беше известна и се наричаше сърбска; учени мъже уверяваха, че българите немат писмен язик; обвинителите на Миладиновци, тогава скоро наградени с ордени, беха в най-високата степен на славата си и на влиянието си. В дукяна на Ангела Групчев, който служеше как читалище, се научих на българско чтение и язик. Си помагахме взаимно: он ни изясняваше българските непонятни нам думи, а ние – нему европейските. Прочетохме българската история и разказвахме в училището и по къщи, дето требаше, най-потрясающите й страници и мъченическата смърт на Миладинови. Често разправяхме на учениците и на родителите им (но не всем) колко е труден елинский и колко по-сладко и по-лесно е да се учат на майчин си язик. Много псалми, преведени на македонско наречие, се четеха по църквите и вдъхваха свещен ужас на християните. Когато чтецат не ми се аресваше, сам ставах чтец. Силно се богумолехме: но същевременно и работехме. Орахме ден и нощ да си приготвим почва за сеене.

През юния 1862 Иван Сапунджиев ми прати в Охрид Скендербея, без да ми пише каква стана присъдата на комисията върху тази поема: нито пък го попитах каква стана присъдата: бех се предал на учебното дело с душа и сърце. Сам преподавах на 4 класа и то през целата година, даже и през августа: тогава думата "ваканция" беше неизвестна. Ваканция в Охрид беше само гроздобера, около конецът на септемврия, но и тогава пак училището требаше да бъде отворено и учителят дължен беше да преподава със скотска търпеливост на трима или четирма разнокласни ученика, всекому отделно. Обърнал бех особено внимание на дисциплината. Строго наказвах всеко своеволство. Позволявах да си поиграят само ония ученици, които знаеха си урока. Богатски и сиромашки чеда у мене беха равни. Ако и да биех твърде редко, слух се раздаде, че Пърличев лошо бие и – чудно нечто! – тоя слух вместо да ме зачерни, повече ме утвърди:

– Такъв ни треба даскал – казваха родителите. Едно утро наказах сина на Х.М., богат чорбаджия. След обед Т. М., стрийко на бития, мъж с необикновена сила и Голиатский ръст, дойде на училище и ме намери в клас. С каквато леснота стъргва човек класен стърк, с такава он леснота откова една дъска от училищната библиотека. Оставих преподаванието и се обърнах към нападателя с наведена глава. Он остана изумен.

– Зачто си ми го бил Якима?

Казах му причината.

– Не сакам да ми го биеш.
– Аз съм му татко; ако стори зло; пак ке го бия.

Дъската падна от ръцете му. Изпитите ми не само пред очите на простолюдието, но и пред моите беха добри. Мога да се гордея, че почти вси в Охрид, и в околията му, образовани личности, мои са ученици. Ни беше яд само, че не можехме още да обърнем гърцкото школо в българско.

Един ден Стефан Владиков изгуби всичкий си имот (Безполезно е да разказвам как стана това) и се затвори у дома си; мало ядеше, много пиеше и спеше, докле подпадна под болестта на чорбаджиите и на кардиналите, подаграта. Отдъхнаха всите патриоти, които он мразеше и гонеше. Сега веч почнахме да действуваме по-смело. В изпитанията на таз година изрекоха се две пламенни против гърцкото духовенство слова, едното от мен, другото от Якима Сапунджиев. Сам не смеех да нося такъв товар: Яким, как богатско чедо, имаше повече защитници. Словата се изрекоха тога първо на майчин язик. Радост и страх беха изображени на лицата на многобройните слушатели: никой не се надеваше да нападнем толко явно в присъствие даже на Владиковий внук Антонаки. С. Владиков каза на Мелетия: "Желая да те видя как ще се браниш от тези кучета." То значеше: "Давай пари – да те браня". Но гърцкий син пари не даваше: може би он си мислеше: "От болен и беден човек каква би аз имал защита?" Затова он не спеше веч оня прежний свой блажений сън. Он пърсна слух, че е готов да прати Якима вързан в Цариград, ако той (Яким) не дойде на митрополия да търси опрощение. Намерих Якима в дукяна му необикновено бледен и думен.

– За что ти тъй, Якиме?
– Ще ме прати вързан.
– Аз не те пращам; ако те повикат на хукюмат и поискат словото ти – да подадеш моето, а не твоето. Аз не искам да гинеш ти за мене, но аз – за тебе: аз съм свободен, а ти фамилист.
– Когато ти гинеш за мене, и аз ще гина за тебе.

Наистина Яким биде повикан да представи словото си на хукюмат. Он не прие да представи моето, но – своето. Съдържанието му беше: Христовите укори против фарисеите. Аазите, вместо да помъмрят Якима, както се надеваше митрополита, похвалиха и прехвалиха ваизлъка му: "Аферим бе, Яким, оджак гене оджактир" [1]. От тези думи се насърдчихме. Правителството помагаше на слабите против силните. В очите на най-глупавите се яви безсилието Мелетиево. "Му падна каукът" – викаха радостните граждани.

Сега веч народний дух беше развит и по околията. Даром пишехме стотини прошения против Мелетия заради разни негови злоупотребления. За общите против него махзари, мухтарските печати се събираха най-лесно. Он казваше: "Лири събрал съм цел куп; те са ваши и против вашите глави ще ги хвърля". През майя 1868, ако добре помня, поканих първенците у дома.

– Сакате ли да въведем българский язик в църкви и училища?
– Сакаме.
– Ке ми позволите прочее да ида в Цариград да се поуча на славянский.
– Позволено ти е ...

В Цариград се учих на славянский у г-на Ивана Найденов (добър му час) даром. Досега можех да бъда кратък; се сърдех даже на перото си, дето не пише по-бързо – от сега краткостта е невъзможна; ще разказвам страдания.

В началото на ноемврия 1868 се върнах от Цариград и незабавно въведох българский язик в църкви и училища. Това не изнасяше никак на Мелетия. Какви он навети скова против мене, ще покажат фактовете.

Нощта на 26 към 27 същаго ноемврия бех углъбен в сладкий сън на оногова, който съответно извършил дневната си дължност. Чтом сълнцевите лъчи зеха да бият в очи, се събудих и повиках на домашните си да ми полеят вода за омивание... Ни глас, ни отговор:

(Официрите не допущаха никому да мърдне, нито да отговори). Още се чудех на това необикновено явление, когато центуриона Джемаил-аа влезе тихо в стаята ми.

– Денески ти не си се добро прекръстил – и в един миг много жандарми се всунаха в къщата, отвориха лавици и дрешници и разбиха ковчези. Неколкома се покачиха и на тавана и бръкаха по всичките ъгли на къщата. Между тая навалица забележих лицето на Христодула Владиков (брат на Стефана), който прусаше по къщата с необикновена бързина. Негово присъствие много ме ужаси, за то казах на центуриона:

– От ового емниет немам. Донеси още сто жандарми, ако ме знаеш за лош човек, но овому повели да си иде.
– Той ми треба за писар.
– Повели да дойдат тука азите и мухтарът махалски и тие ке ти послужат във все, что е потребно. Не ли такъв е канонът?
– Евет! иляким така ми е повелено.
– Това е не"право и аз протестирам.
– В арнаутлук френский не знаем.
– В Стамбол знаят.
– Не бъртви, да не ядеш кьотек и върви пред мене.

Бърго се облекох в пътните си дрехи и като излезох от стаята си, метнах един поглед в другата стая, дето майка лежеше болна от стомаха: устните й беха възпалено раздути. Незнаком мене официр, във великолепна форма седеше при възглавницата й, и често повтаряше утешителните думи "нема ничто" и дареше с пари маловъзрастните братови ми дечица, които пищеха писком, като се взираха на разплаканата си майка. Потърсих и получих позволение да поутеша майка си, влезох в стаята й, целунах й десница и казах:

– Майко! не бой се. Тако ми св. Климента - за малко време ще се свидиме. Никому зло не съм сторил. Чисто небо от светкавици не се бои. Това са Владикови клевети, които бог ке разпърсне како дим, Бог и със здравице ке ми те дари. Не ти велям "сбогом", но "досвиждание".

Встана старший офицер и, докле майка произнасяше некои непонятни думи, се наредиха жандармите, мене и брата ми поставиха посред опълчението, ни заведоха на хукюмат и ни поставиха в тъмница. Ужас ни обзе, когато видехме там и двете си внучета (сестричи). Тие се разплакаха и старший (едва 15 годишен) ми каза:

– Вуйчо! каква е тая беда?

Отчаянието дава сила и аз се потрудих да вдъхна всем повече мъжество, отколкото сам в себе усещах.

– Бъдете ми спокойни – казах, – никому зло не сме сторили; но каква е тази воня? Вервайте бога, аз не се боя от студът, но от вонята.
– Само еднаж през ден ни изваждат надвор отговори един старец. – Вторий и третий път ако имаме нужда, тук треба да... како говеда.
– А ти, татко, за какво тука?
– Не съм само аз: видиш тука всичките мъжи из с. Велестово, ние сме 35. Има две недели, что лежим тука, зачтото дали сме хлеб на непознати нам людие.
– Бог да ви освободи. А ти, кичеец, за какво тъй обмотан с вериги?
– Набедиха ме, че убил съм съседа си.
– Колкото и да се гърчееш, зная, че не си убийца; но камо ти гърците, всесилните твои гърци, да ти помогнат? Камо ти Мелетий, прехвалений твой владика, тоя божий човек, който има строен стан и тънки пръсти, който лепо благославя и как билбил богу пее? Малка ли сила има он пред хукюмата? Не може ли он да ти скръши веригите?
– И ти утре ще носиш вериги.
– От де знаеш това?
– Аз зная.
– Вервам. Обаче не е чудно да носят вериги неприятелите, но приятелите Мелетиеви...

След малко един жандарма, през едно отвърстие, нарочно направено на тавана, спусна голема стъклянка, пълна с ракия, и викна.

– Пърличе! – Встанах и я взех.
– От кого тоя дар?
– От Филе.
– Благодаря. Бог да не допусне да му го връщам. (Бог не почу молитвата ми: днес Н. Филев гние в Битолската темница).

Не минаха пет минути и ето темничните врата се отвориха и, заедно с пресний въздух, влезе любезний на музите певец и учител Н. Филев (добър му час!).

– Бъдете ми мъжи – каза он и постави пред нас трапеза, пълна с ястия, достаточни да наситят сто души.
– Пред бога да ти се найде – извикаха затворниците.
– Ето за тебе – ми каза он – любимата твоя рибна чорба охридска; всичко друго подарявай комуто щеш; на благи и на зли.
– Тука зли нема. Но каква беда ни постигна, Науме.
– Мълкни! Темницата е приличното на мъжи место! Видел ли си жена в темница?
– Бъди ми благословен.
– Знаеш ли, че мъжко и женско тече у св. Климентовий храм? Знаеш ли колко свещи горят пред св. Климента за вашето спасение?
– Благодаря – казах и се прекръстих.
– Знаеш ли колко лесно сега се събират помощи? Най-сиромахий дава. Но о чудо! Чорбаджиите не дават.
– Оставете ги. Но како?... тая стъклянка... овде не е позволено да се пие.
– С мал подарък се пропусна.
– А Коче?
– Он вън стои и плаче.
– Да не плаче: с мал подарък спасени ще бъдем.

Жандармата, който чекаше зад врата, викна "кефает" и прекрати разговора.

– До свиждания – каза Н. Филев и излезе.

Жандармата заключи вратата.

– На! татко – казах на стареца, – преди да ручаме помолитви и напий се... бог слуша молитвата на страдалните.

И му подадох стъклянката. Он я взе и помолитви: Св. Климент златен да платит всекому според работите (Амин), да ни крепит във верата (Амин), да извишит куките на милостивите граждани, что ни наяле и напоиле (Амин), да ги множит и славит (Амин), да чуват и вардит от зло нихни чеда, внуци и превнуци (Амин).

При тези думи космите ми се разкосмриха как четина, както да молитвеше некой святец, или просвещен священоначалник проникнат от св. Духа. Он ми каза:

– Даскале благослови – сърбна и ми даде стъклянката (Бех на десната му стърна).

Взех я и молитвих:

– Господин бог да ни чуват от зло (Амин), да не заборават и да не забавят (Амин), да ни дадит сила да преносиме теглилата си (Амин), час по бърго да спасит и нас и братия наши (Амин), св. Климент да поднесит молитвите на старецът пред божий престол (Амин).

Стъклянката от ръка в ръка се пронесе през всичките затворници, които молитвиха типически: "Както молитвихте, да бидит". Когато дойде редът на кичееца (Он беше на левата стърна иа стареца), он гръмко произнесе: "Богородица да дадит сила на цара и везира, на паши, аги, бегови и владици."

– Да ти уста капне, кичеецу – рече старецът. – Твоята молитва е или много умна, или много лицемерна.
– Что да чинам аз, сиромах – прошепна он, – и зидовете имат уши.
– Ако чуе турчинът или владиката, че молитвиш за них, ще ли ти са благодарни?
– Не.
– И така ти си лицемер, на тебе вера немам.
– Да се помолим богу, братия – казах, и встанах и открих главата си.

Всичките същето направиха, освен кичееца. Изрекох "Отче наш", после наредих затворниците на две чети и поделих на другата чета половината ястия. Всички се прекръстихме и седнахме.

– Аз не могох да встана – каза кичеец. – Прангите ми тежят.
– Не ти тежят прангите – рече старецът, – но ти тежит дяволът.

След обед се разговаряхме с оня беседний жар, който характеризира страдалците. Бих съставил повече от един том, ако бих записал всичките разговори, но многословието е страшно и умразно. Старецът особено изображаваше тъй живо все что беше чул и видел, чтото очите на всичките на него беха утвърдени. Между друго, он ме попита:

– Даскале, син да ми си, каква е оная молитва, что казахте? – и аз му изтълковах господнята молитва.
– Милий боже! Ми се чинит, че това е наш българский язик.

Не! – му казах аз, за да не влизам в дълги разяснения, – това е руский язик.

– Сполай ми ти, господи, колко сме биле близу! А поп он наш что ни мърморит, не можам ничто да разберем.

После он прошепна нечто на един млад исполин от съселяните си, който след неколко минути се изправи пред кичееца и му каза:

– Встани и седи на оня кът, или те удавям.

Кичеец остана смаян и безответен: кътът нему посочен беше оня същий, дето затворниците във време на нужда изпущаха тънката си вода. Запламенеха очите на велестовеца; он тури ръцете си около вратът кичеецу. Като виде кичеец, че туй не е шега, встана и седна на посоченото му место.

– Тука седи – каза исполинът – и уста да не отвориш: тука аз съм ага, бег, цар, везир.

К вечеру, 14 съдове пълни, кои с вино, кои с ракия, се спуснаха през отвърстието. Ястията, принесени нам от християнската милост, беха толко изобилни, чтото и жандармите и фамилиите нихни ядоха и се наситиха. Когато се изправих да изрека "Ядят убозии" и кичеец, както всички, се изправи.

– Виж колко пъргаво встана! – се чу един глас.
– Стап! стап! на завеяните глави – каза старецът.

Ядохме и пихме досита, а съвременно и жарко се разговаряхме. Кичеец уста не отваряше. След кратка молитва легнах и тутакси заспах. Когато се събудих, намерих всички събудени. Между благословените наши земледелци, твърде редки са ония, что употребяват тютюна. Всички се разговаряха, а кичеец цигара пушеше.

– Моля ти се – каза он на стареца, – позволи ми да проговоря.
– Да се вид не"видиш заедно с своите везири и владици – каза старецът, – ти молитвиш за разбойници, които крадат царската хазна, обезчестяват цара, разрушават царството и стрижат и мълзят стадото до кръви.
– Я ти рекох да мълчиш – прибави исполинът.
– Немойте християни – казах. – Всички сме братя, всички страдалци. Вервате ли, че тоя человек е убийца? Не! Он е три пъти на питка подвъргнат и доказал невинността си. Даже и убийцата е известен, но он е турчин; а турчин в темница не влиза, освен когато грешил против турчина. Но и ако да е наверно убийца, требва по"вече да го съжалим. Исус Христос се грижи повече за един грешник, нежели за 99 праведници. Тоя человек, между всички нас, е най-достоин за съжаление во всичкий си живот он е ласкаял големци. Все попусту! Де са неговите патрони да му помогнат?

– Да ти имам молитвата – каза старецът, – позволено му е да говорит.

Почна кичеец:

– Даскале, цела нощ не съм спал. Жеден съм за разговор. Кори ме, псувай ме, но говори ми. Как ти цела нощ глъбоко спиш в неизказаното зло, что ни нашло? Докле си тука, кажи ми нечто. Денеска е черний ден: ше те найде моята съдба; ще бъдеш отведен в Дебър.
– Опитай си съвестта брате, да не си в нечто съгрешил. Безсънието е чедо на грехът. Праведникът всекога легко спи.

Не бех още свършил последната дума и от стаята на жандармите, что беше над нас, се чу дрънчание на вериги и глас: "Григор, Ставре и Гьоргий Наум, гответе се за в път."

– Ох, я сиромах! – извика старецът. – Как не ми е можно да гина за тебе, синко!...

В скоро се приготвихме и се обгърнахме с всичките затворници. След мало отвориха вратата на темницата и поведоха мене и брата ми и двете ми внучета пред каймакамина, арнаутин от Епир, от племето на тоските, племе за гърцизма най-фанатическо. До него беха покойните ни първенци Тасе (Анастас) Зарче, Христодул Владиков, Наум Стружанче и Антонаки, внук Мелетиев. Син му (на каймакамина) ме заплю.

– Каква е вината ми? Кой е обвинителят ми?
– Не зная – каза каймакамина на гръцкий – коя е вината ти и кой е обвинителят твой. Просто заповед имам от мютесарифина да те пратя в Дебър.
– Зачто син ти плюна на мене?
– То е прегрешение, за което ще го накажа.
– Благодаря. А ви господа, като знаете, че почтено живел съм и честно ви съм служил, кажете една блага дума за мене.
– Ние не сме дауджии – каза А. Зарчев.
– Не казах, че сте дауджии, но ви молих да бъдете риджаджии за" мене.
– Что ти требваше – каза А. Зарчев – да въведеш в Охрид българский язик? Не ти се аресваше ли елинский, чрез който си се просветил?
– Что ти требваше да се месиш в политически работи? – каза Х. Владиков.
– Что ти требваше да викаш против владиката? – каза Н. Стружанче.

Антонаки не продума ничто, за да не се яви, че ужасната мрежа беше сплетена в митрополията.

– Но ако аз, както казвате, просвещений, съм виновен, что ви правят тези три прости душици? Какво имате против них? Явно, че ви искате да затриете съвършено две цели фамилии ради мнимата ми вина, че съм въвел в Охрид българский язик, когото сам султанът ми позволил да преподавам.

Мълчание глъбоко.
Ненадейно се яви в залата старата ми майка; която до тога, не можеше никак да простъпи. Две жени я крепеха за мишки. Тя прошепели слабогласно неколко умолителни думи. Милата! Тя не знаеше, че у гладни фанатици милост нема. Каймакаминът заповеда да я отведат.

– Тако ти душа, майко – й казах, – иди си дома и не бой се: не ке ме заколят, не ке ме обееят. Людието, что гледаш пред себе, са толкова умни и самоотвържени, чтото никога не вършат своята воля, но всекога чуждата. Хукюматът таквия почита, зачтото таквия му са нужни.

– Хитро проговорил си – каза А. Зарче, – инако имах да те закопча добре.
– Простъпих ли некако?
– Не! никако.
– Протестирам против тебе, г-н Зарче: ти не ме гониш за друго, освен дето сега невъзможно ти е да изричаш велегласно по църквите гърцкото " " [1], което си изустил, без да го разумеваш. Както си ме обичал, така и сега би ме обичал, ако можеше да изустиш българското "Верую". Протестирам против тебе, г-не Х. Владиков просветил съм две твои деца, а ти ме гониш, зачтото явно ти съм казвал, че ти, както и твоите другари, сте подкупени от владиката. По" лесен е моя протест против тебе, г-не Н. Стружанче. Ти ме гониш, зачтото от парите си, дадени Мелетию, нема да вземеш ни лихва, ни капитал: от гонен калугер какво можеш взе? Протестирам против Мелетия, който, както уби учителите ми, така иска и мене да убие. Протестирам против мютесарифина, зачтото ме кани в Дебър, без да яви кой ми е обвинителят. Протестирам и против тебе, славнейший, зачтото ме плюваш, без да знаеш каква е вината ми.

– Остави българский язик – каза каймакамина, – и сега те освобождавам.
– По-добре смърт.

Тутакси, по заповед иа каймакамина, ни отведоха на пространний пред хукюмата мегдан, дето беше се стекло множество народа. Там, за зла чест, беше се спрела и майка ми, или от слабост, или за да види изходът на делото, или за да се поутеши от народното към нас съчувствие. Там мене и на старшия ми внук, Георгия Пармагов, туриха вериги на десните нозе, пред очите на майка ми, а брата ми и младшия ми внук освободиха.

– Слава богу – продумах си в себе. – Нема да гине домът. Туй е едно от обикновените османски великодушия.

Майка ми ни повика, и като ме целуна:

– Бъди ми юнак – ми каза, – ако ли не, аз ща умра от скърб. Четири сирачета маленки ми останахте от татка си; ти даже и не го помниш; ти беше шестимесечно младенче, седаче. Прехранила ви съм с юначко земледелие и чуждеработничество. Не бой се! Пред св. Климента горят безбройни лампади. Ако ми се уплашиш, харам да ти е млекото ми.

Много ме възхити великодушието на полумъртвата ми майка, и весело й отговорих:

– Тако ми св. Атанаса, когото славиме, нема да те оскърбя. Както досега, така и отсега ке бъда достоин твой син. Много съм весел, дето Иван и Климе се освободиха. – Рекох и целунах й десница; такоже и внук ми...

Народните сълзи течеха изобилни.
Възседнахме назначените нам мършави товарни кони и търгнахме. Димитрий Пармагов, като виде, че има да минем през чаршията, когато има другий, по краткий път, предложи на Джемаил-аа три лири подарък, за да би ни провел през краткия.

– Не биде можно: така ми е заповедано – каза он. Тогава узнахме, че намерението на митрополита беше да покаже силата си, да уплаши партията ни чрез примерното ми наказание (Наистина на Спиридонов ден, когато он служеше, много плашливци, които попреди не го припознаваха, дойдоха в църков заедно с фамилиите си добре натруфани да видят лепите му дрехи, да чуят гърцкия славей и да целунат десницата му).

От минута на минута се множеха проводителите. Старци се забележваха в юношеството и жени в мъжи. Дето минахме, по всичките врата и прозорци се виждаха насълзени лица: отечеството всекога чрезмерно наказва и чрезмерно обича.

– Не плачете за" него: той не ести за плачене. Плачете за себе – каза един жандарма.

Като късоглед не могох да го отлича (Он не беше близко: повече от 61 жандарми съставяха конвоя, като да бехме ужасили светът с злодеянията си).

Се чудих, че неколко зърна философия се намирали в мозъка на един жандарма.

Ангелина Филева, като да ми беше сестра, плесна с ръцете си, когато минахме пред домът й и каза на жандармерията:

– Что е то от вас? Какво зло сте видели у даскалът? Зачто не ловите злодейците, от които дърво и камен плаче? Но ви сте юнаци само за кокошки клане и честни людие ловение.
– Ти не си била за плачене – каза същий жандарма, – но по-добро да мълчиш: мие не го уловихме, но други.




Гласувай:
9



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: panazea
Категория: Технологии
Прочетен: 6841882
Постинги: 3990
Коментари: 11585
Гласове: 56403
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031