ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"АВТОБИОГРАФИЯ"
 
Да пиша ли биографията си? Да обнародвам ли най-тънките подробности на краткия си живот? Да се сравня ли с онзи безумно-гордий калугерин, който пред смъртта си сериозно се загрижи да остави своите бройници в наследство на Папа и разни други свои вещи на разни калугерици и постници? Дълго време се колебаях и нито бих писал, ако не бех уверен, че биографиите са доста полезни книжки.

Колкото и да е дързко да уверява човек, че е рожба на еди кого си (всекой не може зна чие е семе), верно е обаче, че съм син на Ставра Пърличев и Мария Гьокова, родители доста бедни, но честни.

Роден съм в Охрид на 18-ий януария 1830 според едни, 1831 според други. За това и редко споминам дати: до вчера нито в ум ми вхождало да пиша история. При това честите от правителствена стърна настъпи [1] на домът ми уничтожиха много мои ръкописи.

След мало умре баща ми и ме остави шестмесечен младенец заедно с други двама брата и една сестра, всички маловъзрастни. Дедо беше земледелец, висок и белобрад старец, но трудолюбив; он всека събота просеше милостиня за затворниците. В тия милостини, може би, имаха значително участие и внучетата му. Бех едва 4 годишен, когато дедо ми достави един гърцкий буквар по ветшайшата метода и ме изучи на имената на буквите: алфа, вита и пр., които разпознах в неколко дена. Но когато почна да ме учи на сричание: вита [+] алфа = ва, вита [+] епсилон = ве, такво учение виде ми се съвсем странно и мислех със слабия си мозък как е можно две цели думи да са равни с един слог? Разумева се, това беше мисъл не изречена с думи. При все това, в неколко дена победих тази мъчнотия. Многаж майка казваше на деда:

– А что се мъчиш с ово нипе (младенец)? Може ли то сега да се научи на каквото и да е?
– Мълчи ти – казваше дедо, – ти ничто не знаеш. Гледаш ли тая ми къща? След смъртта си требваше да я оставя на сестра си, зачтото ти си харич и немаш средства да ме гледаш (призираш), как что ме гледа тая. Но знаеш ли ти кому ке я оставам? Никому! Никому! – освен Григору!

Дедо беше очарован, когато му четех. Всекий вечер ми носеше по един симит от две пари. Но за да покажа мрачността на тези първобитни времена, ще ви разкажа кратко едва историйка, която ще докаже че тогава любящий убиваше любимаго, и то невинно, безсъзнателно. Обичай беше да се гори борина за осветление (какта у Омировите ирои). Свещникът беше железен и около 1 метър висок. На него окачваха борината и тя озаряваше божиите твари със светлината си – ту ослепителна, ту съвсем бледна. Аз обичах да стоя между свещника и противоположний нему зид и да се взирам на сенката си. Това не се аресваше на деда и на майка, коита беха уверени, че това е опасно нечто и ми казваха.

– Немой синко! оти на сънът ке те вяхне желка и ке те дави.

После дедо рецитираше едва слушно неколко гърцки молитви и лягаше:

– Легни синко, при мене и гушни ме (обгърни ме): желката ке дойде.

Аз лягах при него разтреперан и го обгръщах. Он прехвърляше покривалото преку своята и моята глави, може би с цел да се стопли по-скоро. Тога майка ми, по прежнему с деда условию, налагаше ръката си силно и бързо ту на главата ми, ту на нозете ми, ту на плещите ми. Аз мислех, че то е желката и бех в неописуема душевна тъга и обгръщах деда все по-силно и по-силно. Креч вдървяше ръцете ми. Студен пот ме обливаше, едно от страх, друго от немание въздух. Узнавах, че дедо се смееше, но аз не се смеех. "Како ке се живей?", мислех си аз, в тая мисъл остана царица на всичките ми мисли. Бидох принуден да оставя на стърна оптическите явления на сенката си, но видно беше, че здравието ми се повреди. Естествено нервик, тогава станах много по раздражителен: "чему ми е живот, когато имало е желки мъчителки? Еда ли мало са другите ни мъки?"

Дедо като виде чтението ми свободно, ме заведе на училище и, според обичая, принесе на учителя, наречен Апотоле, един салтар локуми (ромбовидни млинчета) и една разноцветна кърпа, и си отиде. В училището, ветхо здание при гробищата, немаше ни столове ни чинове, но две дълги и тлъсти греди. Там се учих две години почти без никакво приключение, Когато снегът навалеше изобилно, дедо идеше на училище, ме зимаше на"рамо и ме донасяше дома: аз бех всекога необут.

Да кажем нечто и за тогашното учебно дело. Учителят, условен за 330 гроша годишна плата, седеше и шиеше. Когато учениците идеха при него да си прочитат урока от октоиха или псалтира, или орелой, за да ги алакса (Да им даде другий урок), учителя продължаваше шиението. Всекий ученик, като дочиташе урока си, чекаше решението на учителя, който му казваше: “Земи другото" или: "Не!" Към пладне, заповедваше: “Спите", ни редеше един до друг, наслоняваше главите ни на гредите, и туряше во десното ухо всекому по едно камче, за да не мърдаме. Горко на оногова, комуто би паднало камчето! По тоя начин учителят доволно сит и напоен спеше блажен сън. Нередко учениците му носеха ястия и пития, кой от милост, кой от страх. Забележете и това, че он и открито просеше у учениците да му донесат от дома си, кой едно, кой друго что, и съвременно им казваше: “ама да не узнае татко ти". За да развлечем скуката на такъв живот, с хлебни трошки мамехме слънцето да дойде по-скоро до кохата (време за отпуск). Поимахме въздух силно и глъбоко, за да опитаме кой повече ще трае до второ поимание. Върху гробните плочи седехме срещу сълнцето с отворени книги, за да опитаме кой повече ще устои на отражението на сълнцевите лъчи. Верно е, че това е причината на късогледието ми, което накликна на главата ми несчастия, които безполезно е да преброявам.

За да пишат, учениците издигаха десното си колено и на него туряха хартията, а левото им колено, свито, се опираше о душемето. Когато зех да пиша, перото ми се виде как най-тежка мотика; изобилни потове течеха по телото ми како да бех орал вес-ден без почивка. Учителят никога не ми каза как да държа перото, зачтото и нему не беха казали. Тъй и до днес твърде грозен е начинът, по който държа перото. По цели месеци аз не рачех да пиша, и учителят не ме забележи или се преструваше, че не ме забележва. Един ден обаче ми каза:

– Камо ти писмо?
– Даскале! захватих да пиша, но много, много изпотех, и за то оставих,
– Ти не си потен, бре пес! и отдамна ти писмо не си дал.

Тъй каза, ме свали на"зем, турна нозете ми във фалака и ми дърпна, тъй да кажем, без една 40. Незабавно се измъкнах из учили[щето] и се бавех по улиците до отпуска на учениците, та че тогава и аз се върнах у дома си; но не казах ничто на домашните.

Утрента рано зех октоиха си и прибегнах при п[оп] [1] Стефана, другий учител, не по-добър от Апотолета, но по-представителен и по-благогласен певец. Тогава големо старание се полагаше за размножавание на певците, на църквите, на октоихите, на псалтирите. От туй днес в Охрид се броят десет главни църкви и безбройни малки църквици. В едни църкви не можеш преброи повече от петина посетители: и при все това службите се вършат редовно. Гърцкото духовенство беше вдъхнало на населението такъв един фанатизъм, чтото във всека почти къща се намираше октоих или псалтир. От туй, още на 12-годишний си възраст аз знаех наизуст октоиха и последованието на църковното пение. Знаех и 8-тех гласове, които и днес още помня, при все что не съм се учил никога на псалтики. Фанатизма тога беше такъв, чтото най-знатните фамилии, Н. П. Робеви, Паунчеви [2] и пр., изтъргваха синовете си от деловодителство на велика търговия и ги поставяха учители за "бог да прости", както те казваха, за да ни преподават даром и с фанатический жар непонятни граматически правила. Се разтрепери Охрид от една ръкопис, чийто апокрифний съчинител потвърждаваше: 1-во, че е паднала от небо; 2-ро, че в петък не треба да се работи; З-то, че в събота, чтом звукне клепалото, треба да се остави всека работа; 4-то, че който прочете туй божествено писмо, дължен е непременно да го препише и разпространява – инако гнев божий ще падне на него и на неговите. С молби аз сполучих да прочета тази ръкопис, даже и я преписах и поставих на св. Трапеза на храмът на св. Безсребреници. Ефимерий, п[оп] Н. Б., който благодарение на въздържанието си още и днес е жив и здрав телом и умом, който отдавна би умрел, ако постоянствуваше във винопийството, е, ако и не множко учен, но здравомислящ и благоразумен. Он разрешаваше паството си да работи без гризение съвести в некои празници. Он, вместо да препише ръкописта, както се надевах, я остави бездействена и туряше на нея ипсоми. Он, може би, желаеше да я тури на друго место, не толкова честно, но не рачи: фанатизма беше силен.

Поп Стефан ме прие радо, даже и ласкаво. Он служеше в църква св. Климента; а аз как добър “ “ (четец) бех му нужен. Апотоле узна това и се разсърди, както да бех убил баща му, и чрез влиянието на митрополита Калиника, когото често разсмиваше с буфонериите си, ме грабна, турна нозете ми във фалака, и ми нанесе повече от 40. Се върнах у дома и разказах на майка за даскалския бой.

– Даскал е той – каза тя, – ще бие я!

Се върна и дедо и ми поднесе обикновения симит. Със страстни сълзи му разказах, что пострадах отдаскала; но причините на боя, разумева се, не му обясних.

– Никога даскал не бие – каза дедо, – без кабаат. Безбелли ти му си сгрешил в нечто: но и ако не си сгрешил, нема ничто синко.
– Два пъти ме би, дедо, лошо ме би, без милост ме би, под фалака ме би.
– Нема ничто: който любит, мъчит, рече софос Соломон.
– Аз нема да ида вече у Апотолета.
– Ке идеш, ке идеш.

Наведох главата си, но не рачих веч да видя лицето на Апотолета; а за да не безпокоявам домашните, особено деда, който беше болен, аз се преструвах, че ида на училище, а се криех в развалините на градската крепост и там читах и се любувах с природата, докле стане отпуск на учениците. Всекий ден прочее, в обикновените часове, зимах книгите си, а наедно с них и некоя от ония елино-църковни ръкописи на пергамент – книги, които читах тъй свободно, както печатаните. Не стига това: когато намирах на пъти некой изписан лист, бил той мал или голем, ръкописен или печатан, чист или скверен, не можех да устоя на любопитството си – требаше да го взема в ръце и да го прочета еднаж, дваж и със себе да го взема.

Дедо, като узна, че болестта му нема да трае дълго и че приближила му се кончината, повика майка и каза й:

– Аз умирам, но господ не ке ви остави от ръки. Никола и Ивана да ги кладеш на занает; те ще изкарат хлебът си боллук, боллук – така чтото и за тебе ще преостане. Зуграфина я услових за хизмекярка у хекимът Залокоста, който ще я храни, ще я облича и ще й дава 200 гроша на година. То не е мала сума. На Григора се надевам – и ти да се надеваш. Слушаш ли?

– Слушам, ама горко мене, ако ми било писано да се надевам на едно детенце.
– Дай ми клетва оти ке го пращаш на училище.
– Тако ми жалби, тако ми тъги, ке го пращам.
– Кога така, кукята моя, покукнината моя, лозията мои са ваши – и съвременно й връчи една кърпа, в която беше вързано нечто като пари: в нея беше и худжетът, документ чрез който ни оставяше единствени наследници на имота си.
– Слушай! – повтори дедо.
– Слушам.
– Оклетие ви оставам да ме погребите с един само поп.
– Господ не ке остави децата ми съвсем сираци, тате! Господ ке ми ти подари здравице.
– Можит, господ все можит, но аз съм дължен да си уредя работите. И така, прости ме: много домакинка си ми била, много послушна си ми била, много честна си ми била, много си ми служила. Како истий татко си ме гледала. Много нощи без сън над перницата ми си прекарала. А аз окаяник, за ничто и никакво, хиляда пъти съм те огорчил. Прости ме снахо ... (дедо заплака).
– Бог да прости, и ти прости ме.

Тъй каза и целува му десница, и нас застави да я целунем.

– Бог да прости ... и благослови ... тебе, и чеда твои ... Повикайте ... духовникът ... и Ефимерията ... с причестно.

С тичание най-големий ми брат ги повика. Изповедта не беше дълга. След нея дедо се причасти. Около полнощ издъхна он как праведник, тихо и незаметно. Смъртта на деда ми стори дълбоко впечатление. Майка много пъти ми разказваше за татка, за раните му, за нежността му, за денонощните усилия, които той полагаше, за да ни прехрани с иглата си, но аз за деда повече жалех: него аз познах, от него облага видех. Майка ме утешаваше, ако и да имаше и тя велика нужда в утешение. Тя даже, с истинска в бога вера каза, че господ ще ни помогне тъй, чтото, не само мене, но и Ивана, ще ни праща на училище.

– Что велиш ти, синко Никола.
– Немай гайле, нано, аз ке работам, много, много.
– И аз не по-малко: усещам во себе сила голема; ке работам по къщите; работата е здравие и чест.

Тъй като бех слаб и нервик, ничто не ме утешаваше, но майка беше упражнена в домашни и земледелчески работи. Она беше лъвица телом и душею. Мишците й беха железни; лицето й сълнцем почернело от полските трудове. Братия ми постъпиха в ткачкий занаят, а сестра ми стана слугиня. Словото мамино беше: “ке работам по къщите." Тъй речено, и тъй сторено. Она още от вечер сготви ястие за всички ни и ни каза:

– Чекайте ме утре к вечеру: ке работам утре у Танчевци (милионерска къща, сега изпаднала), ке ви донеса и хлеб, и манджа – каза она.

Помолихме се богу и легнахме; но цела нощ не спах.

Заран, като се разхлади въздуха, заспах. Всички беха търгнали по работата си, а аз не ги узнах. Дойдоха братия ми за обед и ме намериха още в глъбок сън.

– Встани – каза Николай, – ке ручаме.

Встанах... ручахме...

– Брате Николай – казах аз, – како ке се живей? Сега ти ни си и татко, и дедо. Не ми позволяваш ли да ида у Танчевци да видя нана.

– Иди братенце – каза он и ме целова, – но да не им сакаш хлеб.
– Не! Не! аз съм сит, много сит.
– Иди, но е далеко.
– Ако. Аз не се уморявам.

Търгнах и в неколко минути пройдох оная ужасна стръмнина, что отделя бащина ми къща от Танчеви.

– Де е майка? – питам аз.
– Сакаш ли хлеб – каза ми домакинката.
– Де е майка?
– На езеро... пере.

Се спуснах по стръмната низина как стрела. Преди да достигна ъгълът на Писиновската улица, чух майчини си въздихания: милата носеше на глава един, още мокър, болярский килим, от грамадна дължина и ширина, сгънат in octavо [1] – килим, когото мъска с труд би носила. Разкъса ми се сърцето. Като ме виде, тя спре стенанията си и ми направи една подсмивка.

– За что ти тука синче?

Но аз плачех, както да би некой убил майка. Омир каза:

"Половина благародства бог отнима человеку, кой
свобода ся изгубил, който станал роб другому."

Майка се спре.

– Что плачеш, синко?
– Еда ли така, нано, ке робуваме?
– Синко! казват оти знаеш много книга, а ти си още мал и не знаеш. Знаеш мощне добро небесните работи, а земните не ги знаеш: тука на земята всекий е роб. Блазе на оного, что с труд извишва себе си. Горко на оного, что с дембелство унижава себе си. Гледаш ли оная лепа кукя, в която служам? Тя сега бърго ке се продава, а ти, ако се трудиш, ке я купиш за никаква цена.

Тъй тя проповедваше и съвременно от 4-тех стърни на килима крупни капки падеха на земята (дрехите й отдавна беха съвършено измокрени). После с нови сили търгна нагоре по стръмнината.

– Майко! дай ми килима да го понося.
– Не ... не чинит ... види ... килимът не е тежък ти можеш да го носиш, но ученици да носят, грехота е.

Тъй майчината й неизмерима любов и уважение към ничтожното ми учение показваше, а съвременно и ме утешаваше с това: "Килимът не е тежък."

Майка вървеше боса, с твърди и топотни крачки: тя искаше да каже – "Не съм уморена". Като стигнахме у Танчеви, никой не й дойде на помощ да снеме от главата й тежкий товар. Викна майка, никой не отговаря.

– Спият смъртен сон – каза тя и биде принудена да възлезе по стръмната стълба.

Тогава се появи домакинката и показа й место, дето да сложи килима. Майка, кое с усилие на жилистите си ръце, кое с наклонение главата напред, сложи килима.

– Господ да ти усили рамената – каза домакинката. – Гледам, оти сега килимът е съвсем инакъв, съвсем како нов.

Тъй каза, без да й покаже место да си почине, даде й един огромен пещник и ястие изобилно. Майка каза:

– Господ да ви чува и варди от зло.

Явно че домакинката не разбра урока: може ли разбра човек, съвършено упит от нехайство и сладострастия? Туй не малко повлия, дето после станах най-буйний и страстний член на опозицията против аристокрацията. Како да бех избран за общий отмъстител за бедните, всекога съм мразил, гонил и бил децата на богаташите, на чорбаджиите и на учителите си, когато они постъпваха гордо със съучениците ми.

Дойдохме дома. Бех в униние.

– Руча ли, синко?
– Ручах.
– Сега иди си у даскала.

Аз не рачех да ида; и тъй зех по обикновеному книжките си и търгнах към опустелата крепост и там си четех, докле се отпуснаха учениците, и после се върнах у дома. Съвестта ме гризеше, дето лъжех майка, благородна, неуморна, добродетелна, свещена майка – и то[ва] увеличи меланхолията ми. Но и всичко, что ме обикаляше, помогна да я увеличи, тъй като и естествено бех към нея предразположен. Нашата собствена и всеобщата бедност, лица бледни от глада и нечистота, първенците ни станали фанариотски руфиани, съвършеното унижение на тъй наречената хондрокефалска каналя, която казваше Теос вместо  , катадневни върволици от земледелци, карани в затвор за данък, благочестиви селячани, които се покланяха и с челото си биеха килима пред сквърни, немилостиви, сребролюбци, лицемерци, страстолюбци, калугери, които (калугери) се ругаяха безчеловечно над самите глави на поклонниците си. Конака (хукюмата) беше близко до къщцата ни. Там почти всекий ден фигурираше фалаката. Нередко 20 дренови стапа се кръшеха о плесните на униженаго българина. Надалеч се слушаха писковете му, милковете му. Се чудех как може да има на светът хора толко глупави, чтото да обичат и оценяват такъв живот. Бех разтръсен как поет, който гледа зло по светът и не може го търпи. Ако би ме видел некой психолог, би ме заставил да пиша стихове, но тогава де такъв наставник? И така най-цветните години на страстната младост минаха в грубо безвкусие. Поприще немах. Колкото рачително и да се занимавах с гърцко чтение (Българското беше неизвестно), почти ничто не разбирах. Меланхолията ми всеедно растеше. Бех всеедно думен, нахмурен, мрачен, како старец, който много пострадал в живота. В радости, сватби, песни, танцове, меланхолията ми се усилваше. Видел ли съм беда, каквато и да е; чул ли съм ридание на безсълзна баба над чуждаго мъртъвца – тутакси страстни сълзи потичаха из очите ми. Бех постоянно в раздражение. Никоя дреха не ми се аресваше, ако не беше съвършено хубава, чиста, благокройна. С трескава ярост разкъсвал съм дрехите, които осъждах за несъвършени. Много страдала майка от таквото настроение.

Един ден (беше Страстната неделя) брат ми принесе ми тържествено отдавна обещаний за Великден новий фес. Като не бех никога носил фес, фесът, тъй като беше малко по-широк отколкото требаше, виде ми се несносен товар.

– Врати го назад – казах на брата си.
– Какооо!
– Така.
– Яз го купиф и нема да го вратам.
– Яз нема да го носам.

Напрасно вси ме уверяваха, че фесът е хубав, прехубав и много ми прилега.

– Не съм учен да нося фес по-харно гологлав.

Тогава Николай дърпна ми порядочен бой. Боя претърпех, но феса не рачих да нося.

При все туй понекога си позволявах да развличам меланхолията си с детски игри и опасни ветърничавости. Един ден се покачих на сливата на съседката си Талялица и зех набързо да сривам и ям плодовете й наедно с костилките им, докле се сети съседката и викна с пронзителний свой глас. От страх и бързание в слизанието паднах от дървото на камни, дето си счупих един резец. После лежах опасно болен от запечение (Костилките беха останали в мене), докле силен клистир ме избави от належаща смърт. Повече от две седмици майка беше принудена да ме държи за мишки, за да излеза на двора. Като се мало пооправих, казах на майка:

– Остави, не крепи ме: сега можам сам да вървам.

 Но чтом тя ме остави, аз паднах.

– То! како можит да бидит!

Вироглаво повторих опита до 4 пъти и резултата беше все същий. Тогава се уверих, че съм бил опасно болен и близък до кончината си.

Още здравието ми беше слабо, когато се разгласи, че иде в града ни призван некой си прочут елинский класний учител. Казваха, че он е влах и после не го наричаха инако освен "Влахът", и за дълго време след отхожданието му, това име беше равно с "класний учител". Се зарадвах дето имах занапред да се занимавам и тъй да отбегна тежката скука, която ме гнетеше и гризенията на съвестта си, дето лъжех майка. Влахът, както и всички пред него и след него учители, ни преподаваше по два бедни урока на ден. Казвам бедни, зачтото всекий урок състоеше от десетина думи, които нито ние разумевахме, нито он можеше ни изясни на матерний ни язик. Можете си съобрази каква беше ползата от такива учители. И днес още се чудя с крайната си търпеливост, дето дълги години посещавал съм училището, без да разумевам почти ничто. Приемник на Влахът (Почти всека година и всеко тримесечие се променяваха учителите) беше, ако добре помня, некой си Константин Янинец, наречений "Куциот". Он учителствова три годин с такво усърдие, чтото зе да храка кръв, но гласът му, както и онзи на Влахът, беше глас вопиющаго в пустини. Почти никой ничто не му разбираше. Он в църков често грабеше от ръцете на четците църковните книги и ме заставяше да чета. Робе му каза:

– Даскале! три години ни служиш. Ти плащаме честно: удостои ни да видим плодът на трудовете ти.

Учителят пожълте как смил, требваше да послуша и за 1 месец се готви за изпит. Се наредихме около 40 ученика в митрополийский салон; Робе почна да изпитва:

–  [“Пиянство” каква част на речта е?]
–  [Наречие.]
–  [– Какво е наречие?]
–  [– Дума, която означава действие.]

Ученикът безочливо отговаряше: като знаеше, че ничто не знае, он мислеше, че и изпитателят му ничто не знае; но на третия въпрос се отчая и замълча. Робе повика другего:

–  [– Думата "защо" каква част на речта е?]
–  [– Глагол.]
–  [– Спрегни го!]
–  и пр.. [– Защом, защощ ...]

Робе се разсмея.

–  [– Какво значи "защо"?]

Ученикът замълча. Робе повика третяго ученика, който како по-хитър, зе да изустява ораторски-звучно граматиката, без да чака въпроси. Робе се разхохота и го спре. Подобни беха изпитите и на други ученици, докле ми дойде редът. Робе ме попита:

–  [– "Командуващ" каква част от речта е?] (Он изпитваше само за частите на речта).
–  [– Причастие.]
–  [– Что е причастие?]
–  [– Прилагателно, произходяще от глагол.]
–  [– Какво значи "произходяще"]
– Что излегвит [произлиза].

Робе узна, че разбирам нечто си и каза:
– 
[– В 10 часа дойди в магазина да избереш басма за дрехи. ]

После ме застави да спрягна  “командувам” и го проспрягнах бързо. Очарованието беше общо. След свършъкът, учителя ме прегърна пред целия събор:

–  = [Пърличе! ти ми лице обели (изчисти от позор) ].

И плака, плака как человек омит от безчестие обществом признано. Ай наивний! Той требаше да е уверен, че жителите колкото по-малко го разумеваха, толко повече го уважаваха. Тоя ден песни и радости на сродниците, дето в изпитанията се отличил един папагал. К вечеру отидох у Робеви и ми отмериха три аршина басма.

– Печали ти, Глигор – ми каза брат ми, – а яз и басма по-хубава ке ти купам и в Янино ке те пратам да се учиш.

Много се зарадвах, но същата година внезапна смърт (от перипневмония) го грабна от обятията на осиротелата фамилия, която на него се надеваше. За да не увеличи скърбта ни, майка често идеше в зимникът и там го оплакваше. В утешение й казах:

– Майко, Зарче ме кани дома си да учам сина му. Той ми такса 400 гроша годишна плата, и храна, и облекло. Филладата на седемчислениците се търси от Свята гора: яз ке я отпиша всичка по три пари листът, а то ке стане харна сума. Муренката наша стига до облаци. Никоя муренка в градът не ражда черници толко големи и хубави како нашата. Ти береш черниците така... како ръка да не ги фатила, а яз ке ги продавам по целия град...
– Тамо ли ке спиеш?
– Къде?
– У Зарчевци?
– Тамо ке ядам, ке пиям и ке спиям.
– То не бива, Глигоре аз без тебе не можам.
– И така нека бидит; волята твоя нека бидит.

Майка ме стисна в обятията си.
40 дена след братова ми смърт, сродници и съседи, според обичая, дойдоха у дома за възпоминание покойника. Ястията, что донесоха, беха изобилни, разни и вкусни тъй, чтото ядох чрезмерно и не усещах, че съм пресищен, докле коремът ми се обтегна тъй, чтото сякаш ше тресне. Обаче от това зпоупотребление не легнах на постеля.

Според обещанието си, почнах да отписвам филладата с трескава деятелност. (Това отписвание не малко ми помогна в язика). За уроците си немах никаква грижа; си позволявах даже и чести отсъствия. Тогава уроците беха толкова сухи, чтото отсъствията и не се считаха за смъртен грех. Еднаж (през учителствованието на Андроника Йосифчев, добър и деятелен учител охридянин) 4-ма ученици се съгласихме да идем на"поле. Там, в Далянската река, ловехме малки ягулчета. За обед дохождахме си у дома, а след обед пак се събирахме на река: Какво да правим? Неумолима беше нуждата за развлечение, а училището беше ни омързнало. Тази игра се продължи 4 – 5 дена. После, некой си извести майка и тя с горка подсмивка зе да ме бие по нозе с драпаво дърво. Градът се огласи от виковете ми; но майка в биението не показа милост и после тури нозете ми в гъстосолена вода, предварително приготвена. Тя беше се решила да ме изцери еднаж завсегда от болестта на отсъствията, и сполучи.

Дълго време отписвах филладата. Като свърших делото, го представих Евтиму Балазу, който ми го поръча. Цели часове он изпитова дали отписът е точен: не намери ни една грешка. Он направи сметка (аз сметание не знаех) и ми каза, че треба да ми плати 16 гроша; но он постъпи великодушно: ми даде 4 бешлъци, които ми се видеха как 4 милиона. Като връчих парите майци си, очите й блъснаха: не ради значителността на сумата, но от радости, че видела първий плод на трудовете ми. Както видите, никой може би, не е работил толко евтино, колкото аз. Но имахме и други средства: майка развъждаше кокошки, а аз продавах яйцата. Еднаж Анастас Серезлия, доктор гърк, който навсекъде с ентусиазъм хвалеше моите успехи и всекога даром ме цереше, ме виде в чаршия, дето седех на един камен, озябнал от студ, и в скутът си държех десетина яйца за продан, и ми каза по гърцкий.

– Встани!

Встанах.

– Колко пари ги продаваш?
– По три пари.

Он ми плати по пет пари.

– Никога да не седиш на камен. Разбра ли?
– Разбрах.
– Направи клетва.

И се заклех.

– Аз имам 4 сина, но тебе обичам повече. Не желая да те церя пак: не че жаля трудовете си или лековете си, но жаля здравието ти. (Хилядо поклони пред сенката му, ако и да мразеше он все, что е българско).

Явно че животът ни не беше охолен. Но имахме и друго средство: през юния и юлия, след обед, продавах черници. Се надпреваряха светът, кой по-напред да купи. Много пъти даже турците не оставяха християнина да купи: и тъй всекога во" време се намирах на училище.

Един ден, ужасний ден (3-й юлия 1840), майка падна от черница. И днес, когато си напомня това приключение, трескави мъхорници усещам по плещите си, а по бедрата си едно неописуемо болезнено чувство както да ми се топи лоят. До бога писнах, като видех майка прострена полумъртва.

– Нема ничто – каза тя, поизправи главата си и виде средния пърст на десницата си изкълчен между първата и втората фаланга, и грозно изкривен.

Ако и да беше како пияна от паданието, тя зе да тегли изкълчений пърст с всичките си сили, докле костите кръкнаха и се наместиха във физиологическо състояние.

– Сега немай гайле – каза тя.

Съседките притекоха, я уловиха за мишки, я заведоха в къщи, й постлаха и употребиха вси средства, что им беха подръки за облегчение на пациентката. Никога през живота си не съм бил толкова тъжен, колкото тоя ден: бех всеедно при постелята й. Очите ми всеедно в лицето й приковани. Майка усещаше болята ми, може би повече от своята и болезнено се подсмиваше.

– И това ще мине, синко! Нашата муренка е благословена; тя е наший ангел хранител – аз я почитам за свето нечто. Мнозина паднали от нея, но никой не се убил. Иван... и той падна... билем от най-големата висина (и ми показа един клон на огромното дърво); но ми го варди господ: ничто не пати. Не гледаш ли колко жени идат катаден .... и земат от кората й за лек против всекакъв прищ?

След неколко дена майка оздраве и зе да работи по обикновеному.

Как за утешение на миналите ни несчастия, Митре Миладинов дойде да учителствува в Охрид. Он се въдвори во дедова ми къща заедно с младата си невеста. Между десеттех учители, които се променяваха през моето в Охрид ученичество, ни един не се оказа толко полезен на учениците, колкото Миладинов. Он във всека постъпка имаше нечто си привлекателно. Словото течеше из устата му като мед. Священ огън гореше в очите му. Он знаеше, че треба да ни учи на гърцкий: инако не можеше и да се мисли. Но ето той как ни учеше: "Донеси, вода –  " и т. н. До негово време не знаехме почти ничто от аритметика. До негов съвет старшите ученици зимахме огромните три тома на лексикона на А. Гази, се събирахме дома и превеждахме Плутарха на новогърцкий. Боже мой! Колко широка беше тога паметта ни! Миладинов ни запозна и с италиянский език. Вътре в шест месеца преведохме целий първий том на Телемаха. Изпитанията станаха, каквито не беха ставали. Навсекъде се раздаде слух за цъвтението на охридското училище. От много градове и паланки на Македония и от най-западната част на Албания се стекоха ученици в Охрид да се учат при Миладинова, но всички му се сърдеха дето мърсеше (не постеше). Една година, помня, стисна глад: майка необикновено натъжена ми предложи да постъпя в занаят. Тогава аз се разплаках: никак не ми се щеше да оставя училището, едва тога почнах да се наслаждавам с непостижимите Омирови хубости.

– Майко! не ли е по-добро да ида у Зарчевци?
– Иди, синко! – и отидох.

Зарче заповеда да ставят трапеза, ме постави при себе и ме препоръча на домашните си. Като ядох до сита:

– Сакаш ли – каза ученолюбивий гъркоманин – да седиш у нас, да те гледам како син?
– Сакам.
– С Андроника мой ке ходиш на училище, с него ке се вращаш, с него ке ручаш, с него ке спиш, и понекога ке го учиш.
– Всеедно ке го учам.
– Да ми си жив.

Тъй речено, тъй сторено.

Но мрачната съдба не беше още се уморила в гоненията си. Един ден Зарчевица ме прати в чаршия да зема месо. В една неверна стъпка, что направих в бързанието си, навихна ми се ногата. Много дена куцах, без да кажа никому ничто. После болите не се търпеха и казах на майка. Тя повика една баба, която ми тури нозете в сапунена вода. Ногата отече ужасно. След 2 – 3 дена нужно беше да стане операция. Прибегнах при Робе: Серезлията не беше дързостен хирург. Робе проби с нещера отеклото место (посред свирката, на вътрешната й стърна) и тутакси потекоха изобилно гной и кръв. След два месеца се появи оток към горнята част на същата кост (два пърста под ставът) и пак Робе направи операцията. Зарче, или от страх да не плаща Робеву за курата, или ради ветхи по между им страсти, ме отби от Робева и сам лично ме препоръчи на некой си дайреджи, Махмуд, който узна как на догад, че между двете рани има съобщение, взе дебела синя хартия, направи от нея цилиндрический свитък, доста правилен, го намаза с мехлем и го въвре во горнята рана. После он осторожно с двата си пърста сучеше свитъка, докле краят на свитъка излезе през другата рана. Тържествена радост се появи на лицето Махмудово:

– За две седмици ще те изцеря – каза он.

Зарче и аз го прославихме по целия град. Аз никога на надежди не съм се наслонявал; даже презирал съм ония, что пасат ветрове, но в думата Махмудова твърдо повервах. Всекий страдалец верва, че ще се окончат страданията му.

За 7 – 8 дена Махмуд сполучливо променяваше свитъците; в последнята визита он, уверен в мъдростта си; зе да тегли свитъка не твърде осторожно. Чтом се скри в раната горний край на свитъка, долний се скъса тъй глъбоко; чтото ни най-тънкото оръдие не би могло да го подхване, а оръдия у Махмуда немаше никакви. Най-големата част от чуждото тело остана в моето. Дойдох у дома и разказах на майка ... Ох! како тя се разплака! Не чеках от нея плач; тя беше необикновено твърдодушна, но сега, види се, че тя пресметна тяжестта на несчастието.

– Не плачи, нано, ке ходим у Робета; той ке го извадит фитилът.

Отидох у Робева; он нито се поизпита да го извади и каза, че сам от себе фитилът ще си излезе през долната рана, нечто което и чудесно се сбъдна след 4 годин. Он зе да затваря раните, като ги гореше със селитрино сребро (lapis internalis). Всред зима потеех от боли. Горната рана заскоро се затвори, но долната не се затваряше.

Робе знаеше, че не мога да му платя ни парица за курата. Он ми представи безцеремонно едно свое ръкописно съчинение по медицина с заглавие: "Тайни, открити от ..." и ми заповеда да го препиша на чисто. Преписах безконечното му съчинение у дома си: Зарчев дом беше ми омързнал. Зачто? – и аз не знаях причината. Верно е обаче, че тогава всичко беше ми омързнало. Не обичах ничто на светът, освен Омира и майка, и Богородица, пред която се покланяхме. Нито "добро утро" казвах некому! Се чудех как людие могат живе в тази плачевна долина. Постоянната ми мисъл беше или съвършенство, или смърт.

Преписванието на Робевото съчинение беше дълго и мудно. За маса нито дума можеше да стане: тогава у най-богатите къщи маса немаше. Пишех, както на училище, т. е. държещи хартията на десното колено. Почеркът на Робева е най-пренебрегнат, сбъркан, отчаятелно нечетък. С неимоверна търпеливост изучих формата на всека Робева буква, докле зех да чета писаното му как собствено свое. Тъй се трудих повече от три месеца, за да изплатя визитите

Един ден, Робе, като четеше преписът ми и виде, че съм написал  [1], вместо неговото  , ме попита зачто съм тъй писал.

– Тъй треба! – казах и чрез граматиката, която изустявахме, му доказах, че тъй треба да се пише.
– Браво! – ми каза он.

Тъй тогава беше ни заслепил фанатизма, чтото, които знаеха гърцката граматика, се почитаха за велики и священи хора.

После М. Миладинов се оттегли и аз станах терзия. След два месеца Симон чехлар, охридянин, дойде от Тиран и каза, че тиранлиите търсят учител за 2500 гроша. Сумата ми се виде огромна.

– Что велиш, нано?
– Ходи.

Тя приготви все что треба за пътувание, даде ми мушами за да обвивам болната си нога и чрез целования по очи и бузи, даде ми благословията си. Аз плачех, но нейни очи, според Омира, стоеха как рогове или железо: за да ме ободри она криеше сълзите си.

Пристигнах в Тиран. Там ме завзе носталгия (отечествената болест): бех едва 18-годишен и за първий път странствувах. Ношя, особено, плачех по майка цели часове. За нейно утешение побързах да й пиша, че намерих в Тиран една много изкусна баба, която ми се обеща, че ще ме изцери съвършено. За добра чест в Тиран странствоваше и Симон, когото почитах как баща и детето му учех како роднаго брата. Като се свърши годината, реших се да изпълня ветхото си желание – да ида в Атини. Първата нощ что се върнах от чужбина и спах под бащин си покрив, се случи странно нечто: като излезох по полунощи, почувствовах на болната си нога необикновена топлина. Пипнах – ръката ми се умокри. Повиках майка. Тя запали борина и – что да види: кръв беше облила ногата ми и още течеше.

– Бах! нема ничто – казах, – то е от пътуванието.
Майка бръкна в раната и извади едно синикаво вещество, а заедно с него и кост, до три сантиметра дълга, с неправилна широчина (че беше изгнила).

– Слава господу – каза майка, – излезе фитилът. (То беше наистина хартииний Махмудов фитил).

Утрента се стекоха дома по обичаю сродници и съседи. Те знаеха, че желая да се уча, но де? Что? Как?

Тогава се решаваше съдбата ми. Не се найде ни един да ме посъветува да ида в Русия, а пак тогава само името на Атина и Янино звучеше у нас. Покойник Ангеле Групчев, най-учений тогава мъж, който как сродник мой имаше и най-големо над мене влияние, ме посъветува да прегърна медицината. Много пъти се е случило, чтото човек, който е сторил много добрини, даже и на неприятели, е сторил обаче и неволно зло на най-ближния си. Тъй се случи и сега. Обещах му се да се уча на медицина, на която не бех никак призван, след[ователно] и не наклонен. Обещах му се, зачтото много бех страдал и желаях да леча човечески страдания, но не знаех, че никой никога нема да успее в дело, което не му е присърце. Да изповедам и това: отивах в Атина не само за да се ула, но и да се изцеря, тъй като мислех, че нема по светът по-добри от атинските доктори, както нема по светът поет по-добър от Омира. Инако, може би и майка не би ме пратила.

http://www.promacedonia.org/gp/avtob-index.html