За да не стоя празен , като се завърнах в Търново , баща ми ми донесе една ръкописна българска история да я чета и да я препиша. Прочитането на тая история , която беше препис от отец Паисиевата , развея донейде калугерската мъгла от мислите ми и възроди в мен друг мерак . Досега аз мислех едностранчиво как да спася душата си , а след прочитането на тая история ,аз взех да мисля как да мога да спася народа си , т.е. как да му вдъхна чувства родолюбиви и патриотически. Занимаването с преписването на тая история даде друго направление на моите желания и на дейността ми. От най-напред тя стана причина да се сближа с последния от съучениците си при Даскал Пеня – Христа Дрангова .

Нещо около три месеца под ръководството на Дрангова аз се упражних да пиша по черковний шрифт, преписахме историята. Наставаше вече есен , когато Константин Фотинов посети Търново. Поради историята ний се запознахме с него. Той носеше от Стара Загора един друг ръкопис българска история , не същата като отец Паисиевата , а по-кратка , но имаше някои работи в повече , отколкото в отец Паисиевата история , особено в началото и в края. В няколко дена ние преписахме това , що имаше повече в Старозагорския ръкопис и под мое ръководство , като по-начетен , ние сглобихме и съставихме от двата ръкописа една история и с нея ний двамата с Дрангова станахме първите явни проповедници на българщината, т.е. на българската история в Търново . Ходехме един на една страна, а друг на друга страна да я четем и проповядваме , обикновено аз между казанджийския еснаф и бакалите около казанджиите, а той  на Долната махала по табаците. Първото и прямо следствие от тая наша проповед беше споразумяването между казанджиите и табаците в Търново да оградят порутената в Долна Махала черква „ Св. Димитър” , а второто , дето с ний с него добихме да ни пратят в Свищов да се учим...