Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.06.2021 00:10 - Мишка в казана или педагогическа поема
Автор: tota Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2432 Коментари: 2 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Мишка в казана или педагогическа поема

 На петнадесетгодишна възраст бях пораснал само на ръст. Умственото ми развитие и съзряване щеше още години наред търпеливо да чака и да тъпче на едно място, което си е нормално при повечето момчета на този свят.

Нашата банда от махалата - 20 деца мъжка челяд и 5 женска, вдигахме тенджери и кутии във въздуха с помощта на карбид, „пукахме” с пукала по Поклади, палехме грамадни огньове с отсечена и докарана от Ридо смрика. Ритахме топка в продължение на половин ден, играехме на джилик из прахоляка на неасфалтираната ни улица. Вечер „при складо” големите си припалваха по някой и друг фас, като насила караха по-малките да си дръпнат и те по веднъж, „за да не издадат” по-големите. Трябва да дръпнеш от фаса и да речеш: „Татко иде”. Получаваш след това оглушителен шамар от някой „по-дърт” ашлак, който ти казва: „Като иде, оти пушиш?” Логичен въпрос, след който само усърдно разтъркваш бузата. И си мълчиш геройски.

Биехме се с дървени мечове, играехме на „стражари и апаши”, при която невинна игра „апашите” (по-големите) винаги побеждаваха, като набиваха с шутове и шамари „стражарите” – по-малките в тази задружна банда. Метод за закаляване на по-малките.

От ранна пролет до късна есен вилнеехме по Ридо, Лаго и Искъро, а зимно време карахме ски и шейни, правехме снежни човеци и се биехме до посиняване на нечие око със снежни топки. Или до разбит нос, без да издаваме извършителя…

В училището, някъде в пети и шести клас, наш идол бе Савата, оставач. Той бе оставал три пъти поред в шести клас, носеше зиме цървули и пушеше важно цигари, почти без да се крие от прогимназиалните ни учители. И ние всички си купихме цървули по два лева и десет стотинки чифта, за да изглеждаме като Савата.

В тези времена боят бе разрешен мълчаливо като най-ефикасно педагогическо средство. Биеха и родители, и учители, биеха ни с охота или пък с нежелание… Биеха с най-добри намерения, нямаше лабаво! А ние бяхме деца, свикнали с боя…

Това, което четете тук, като самопризнание на нарушител, предал се в полицията, важи само за мъжката част на света. Момичетата се раждат кротки, миролюбиви и не се налага родител или учител да им „набива канчето”.

 Днес за едно дърпане на ухото, да не казвам – шамар, учител при първото си провинение получава условна присъда. При второто – уволнение, а в по-тежък случай – отнемане на учителските права. Живеем във времената на демокрация.

Родителя го награбват разните социални служби, фондации по правата на човека, природозащитните активисти и току виж му отнели гаменчето с тутурутката в ръката и го дали на приемно семейство (с родител 1 и родител 2) за възпитание и рекултивация…

„О, времена, о, нрави!”, са казали римляните.

В нашето време е забранено всякакъв вид насилие от страна на родители и учители над децата. Обратният вид насилие – на деца над родители и учители, е разрешено, даже се поощрява в интерес на хайванчетата. Отдавна е забранена и поговорката „Един бит струва колкото десет небити”.

Някои изследователи твърдят, че от бой се расте здраво „на бой”. Затова на петнадесет години бях пораснал 193 см и носех обувки 46 номер. Стърчах с половин глава над родители и учители и съответно главата ми мислеше наполовина. Някой по-нисък учител се налагаше да подскочи, за да ми отвърти приличен шамар. Ял съм всякакъв вид шамари. Силни и слаби, дружелюбни и злобни, неочаквани или дълго очаквани, достатъчни или недостатъчни – всички обаче напълно заслужени…

Имам богат опит по дърпане и усукване на моите хубави уши. От тези педагогически упражнения те станаха като при малко слонче. Пазят ми сянка в слънчево време и чувам прекрасно с тях, щом ми приказват умни приказки. Не се налага вече сам да се убеждавам в азбучни истини и да си бия сам кратуната като вода в бряг.

 В тази педагогическа поема, написана в бели стихове за по-набързо, искам да си призная за последния в детските години консумиран от мен шамар. От него започна моето очовечаване, който процес не е завършен напълно и днес.

…През есента на 1966 година постъпих в девети клас на гимназия „Константин Фотинов” в Самоков. Още преди учебните ни занятия ни отведоха на тридневна бригада по събиране на реколтата от картофи. Отидохме радостно на полето, на кого му се учи?!

Работното място бяха насажденията край с. Драгушиново, в близост до Самоков. Спокойно бих дал кодово название на тази операция: „Самоковски компири вадят самоковски компири”. След дислокацията по нивите на Драгушиново бързо се провидя, че както момичетата, така и момчетата, макар и градски деца, нямахме страх от мотиката. Всеки от нас имаше опит и бе взимал участие при обработването на градината вкъщи. Днес децата не са даже похващали някое от земеделските сечива, но това е „друга бира” и тема на разговор.

Разкопавахме внимателно гнездата с картофи, за да не ги насечем, събирахме ги в чувалчета и чували. Предимно ние, момчетата, носехме чувалите с картофи и ги трупахме на определени места за извозване по-късно от каруцарите от ТеКеЗеСе-то. Работехме с радост, а работата не ни тежеше.

След един по-силен замах с мотиката констатирах, че неволно съм станал убиец. Бях утрепал голяма мишка с ръждивокафяво кожухче. Хванах я с два пръста за опашката, тя провисна, и тръгнах да я показвам на близкостояща група съученички. Те я видяха и се разбягаха с писъци. Както разнасях мишката, стигнах до силен огън, стъкмен от учителите, връз който стоеше голям казан, пълен с вряща вода и картофи. Те бяха решили да си похапнат вкусни компири по обяд.

Провесих мишката над казана и бях възнаграден за това от нови и още по-интензивни писъци от страна на девойчетата.

Дяволче на абсурдите, скрито в мен, ме накара да отворя пръстите си. Умрялата мишка извърши „свободно падане” и изчезна между картофите…

На това мое варварско действие пръв реагира директорът на гимназията. С няколко скока на разярен тигър той връхлетя върху мен и ми удари такъв шамар, че главата ми отхвърча най-малко на 120 градуса. Видях американското знаме за миг и страната ми пламна от силната болка.

Изложих се пред момичетата, щях да умра от срам!

В днешно време щяха да уволнят за този шамар директора (ако не е от управляващата партия), а мен – да ме потупат по рамото и да ми кажат, че съм добро момче, не бива да правя така и че правата ми са осигурени…

…Учителят ни по химия Севелин Петров, светла му памет, ми помогна да обърнем заедно казана с вряла вода и картофи. Изплакнахме го, напълнихме го отново с вода и измити картофи и го сложихме да ври върху огъня. Страстите стихнаха.

След няколко дни получих предупреждение за изключване от гимназията и „намалено поведение” в бележника си. Вдигнаха ми го пак чак в края на девети клас.

 Този шамар на директора Жан Коцев, да бъде жив и здрав още много години, изигра значителна роля в моето очовечаване.

Безценен шамар, благодарен съм му до гроб за него!

Количеството шамари, което „изяжда” човек през живота си, е константа. Животът е крайно несправедлив и раздава по всяко време шамари – справедливи или несправедливи.

Кой не „яде” шамари на млади години, ги получава по-късно, на стари. А обяснението защо пуснах мишката в казана е само едно. „Cherchez la femme” (Търсете жената) – казват французите. За да блесне пред другия пол едно момченце е в състояние да извърши всякакви глупости…
Александър Кондоферски
  
          image






Гласувай:
10



1. donchevav - Харесва ми това уплътняване на к...
02.07.2021 00:37
Харесва ми това уплътняване на картините - на някогашните махленски игри и щуротии, на училищните бригади, на взаимоотношенията с учителите. Всичко е така пластично, релефно, ярко - и толкова наивно-непредубедено, сякаш е не разказ на възрастен мъж, а живо завръщане и съучастие в спомена на връстник с връстници, на петнайсетгодишни гимназисти!
Споделям мнението на автора за бригадите някога. Приемам и опоетизирането на макаренковския принцип на възпитание. В това отношение наистина от този разказ се е получила малка педагогическа поема "в бели стихове":))) Да си призная, нямам опита на автора - през живота си не съм получавала шамар, нито пък съм си позволявала да ударя - или дори само да нагрубя - ученик в 40-годишната си практика. Е, надявам се да не съм упражнявала и по-страшния, психически тормоз над децата:) Не съм мислила никога и че съм била строга - винаги съм гледала на часовете си като на игра, на театър, на забавление за мене и учениците. Все пак преподавам литература:))) До момента, в който на другарска среща след 20-30 години една от любимите ми някога ученички не ми сподели уж на шега, как и досега се страхувала от мене. Отогава започнах да си мисля, че не всичко е било игра, че нещо съм чеквала в тия души - не само знания, не само правила. Мишка в казана само дето не съм слагала, за да ги обърна към мене, да ги накарам да се заслушат. В това отношение разбирам поведението на момчето. Много бих искала повече млади хора, родители, да прочетат тия редове. този своеобразен трактат за ползата от шамарите. И с горчивина се съгласявам - да, днес за това непедагогично деяние учителят отдавна щеше да бъде уволнен, а провинилият се подрастващ - обгрижен, утешен, окрилен за нови, още по-ярки дела.
Благодаря ти, мила Ати, за тази чудесна публикация! Поздравления за автора, Ал. Кондоферски, за великолепното произведение! Здрави и щастливи юлски дни!
цитирай
2. tota - 1. donchevav
02.07.2021 19:02
Мила Вени, благодаря за коментара и верния ти поглед върху прочетеното. Напълно се присъединявам към твоите мисли и за игрите, бригадите и взаимоотношенията на учениците с учителите. Игрите формираха двигателни умения, бригадите също, но и отношение към труда, организацията на работа, дисциплината и съревноваването помежду. Пробудиха любопитството ми, твоите мисли за взаимоотношенията с учителите, преди и сега. Преди имаше взискателност и респект, и уважение, а така също и възпитание. Сега, нещата стоят по друг начин, въпреки усилията на учителите. Затова има вина и самото време и родителите, и новото поколение, на което е чужд физическият труд. Не само, липсва и култура на поведение на обществено място и в училище. Наистина в редица училища, нещата се взеха в ръце, но въпреки това, да не виним само онлайн обучението, резултатите не са добри. И аз имам подобен случка от бригада. Организирах гледането на филм с Чарли Чаплин, доколкото си спомням филма беше "Треска за злато" без разрешение в лятното кино на града в късен час. На другия ден бях извикана пред строя и наказана да пренасям въглища. Добре че съучениците ми се присъединиха и ми помогнаха, въпреки, че им беше забранено. Поех вината, но и те не ме оставиха сама. Така се формираха качества: дисциплина, отговорност, взаимопомощ и т.н. Мисля, че трябва да се пише на такава тематика, защото всяко време дава възможност да се формира опит, който може да е полезен в работата с учащите се. Благодаря и от името на автора. И за теб, здрави и щастливи юлски дни!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: tota
Категория: Лични дневници
Прочетен: 12147240
Постинги: 1346
Коментари: 16857
Гласове: 70664
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031