Постинг
01.12.2022 02:01 -
Нечистите - 47.3
Сам изпрати гостите и отиде до жена си, прегръщайки я силно. Остана така няколко мига, но като видя, че Чарли се кани да си тръгва, най-сетне каза:
– Искам да направя нещо.
С това просто изречение прикова вниманието и на двамата върху себе си.
– Казвал съм ти няколко пъти вече, че ще ти вземем куче, когато пораснеш. – каза Флетчър.
– Не ми трябва куче, след като си имам теб. – отговори му и преди мошеника да е имал време да каже каквото и да било, започна да им разказва за плана си.
Усети как Лизи се напряга още по средата на обясненията, но го остави да изложи идеята си до край, без да го прекъсва.
– Е, какво мислите? – попита ги накрая Сам.
– Че е рисковано. – каза Елизабет разтревожено.
– Знам, моментът е идеален, каллис.
– А може и да влоши нещата. – каза Чарли сериозно. – Най-вече за теб, но не е изключено и имперското семейство да го отнесе, след като така и така ще се отвори свободно време.
– Аз съм нужен навън. Поне за известно време ще съм добре. – сведе първо поглед към жена си, а после погледна и Чарли. – Искам да го направя. Обмислям го от доста отдавна, но едва от няколко дни всъщност го планирам. Знам, че ще се получи. Моментът е перфектен. Само че направя ли го, времето ни ще започне да изтича. Ще разполагаме с дни, може би няколко седмици.
Елизабет се облегна малко повече на него, прегръщайки го през кръста. Той целуна върха на главата й, а след кратко мълчание, тя повдигна лице към неговото.
– Не е нужно да го правиш. – каза му, едва успявайки да спре желанието си да го помоли да се откаже.
– Напротив. Крайно време е.
Лизи видя решителността в очите му и в този момент разбра, че няма как да го разубеди. Той щеше да го стори. За тях, но и за себе си.
– Може да не е толкова зле. – каза Чарли тогава. – Даже ако всичко се развие както трябва, ще ни даде малко повече време, вместо да ни го отнеме.
– И въпреки това ще трябва да се подготвим. – каза Лизи.
– Ще се. – усмихна й се мошеникът и погледна към Сам. – Искаш ли помощ?
– Не. – отказа му Сам и с видимо неудобство добави: – Но благодаря.
Скоро след това Чарли си тръгна с обещанието да наглежда Гириш, докато всичко се изясни. Елизабет затвори вратата с уморена въздишка. Вярваше, че планът на Сам ще мине без засечка, но нямаше как да не се страхува какво ще последва от това. Знаеше, че ако го помоли, той ще се откаже. Беше изкушаващо, но разбираше нуждата му да направи нещо, така че реши да задържи съмненията и страховете си за себе си.
Все още не бе оздравяла напълно и просто й се искаше да се свие до Сам и да не прави нищо цял ден, но знаеше, че няма да може. В момента, в който се окажеше без някакво занимание, мислите й се отплесваха към фестивала. Към онова, което бе видяла и чула. Към онова, което бе сторила там. Към фантома, който бе изяла съвсем доброволно, защото не искаше да умре.
Не можеше да си спомни от кога не бе чувала гласа на Калахан в главата си, но тази сутрин страшникът просто отказваше да млъкне. Затова и Елизабет побърза да си намери работа, като събра всички чинии и чаши от масата и започна да ги мие. Ако не друго, то решението на Сам добавяше малко разнообразие в тревогите й.
– Ще се погрижиш ли да намерят тялото на мъжа в градината? – попита го тя след малко. – Семейството му сигурно си мисли, че е бил отнесен от морите.
– Ще се погрижа. – обеща й Сам.
Погледа я още малко как отсечено търкаше чиниите, докато цялата излъчваше тревога и напрежение.
– Нищо няма да ми се случи, амара. – каза й.
– Знам. – каза му и продължи да мие.
Той наклони леко глава. Виждаше, че не е толкова убедена, колкото се опитваше да му покаже, но също така знаеше, че той не е единственият й проблем. Не бе спала спокойно през нощта, като той трябваше да я буди на няколко пъти от кошмари. След като се събудиха, тя бе прекарала доста време да гледа невиждащо в една точка в стената. Сам се бе опитал да говори с нея за случилото се на фестивала и тя му бе разказала почти всичко. Бе пропуснала единствено да му разкаже как бе спряла морите с гласа си.
Отиде до нея и я прегърна откъм гърба.
– Не си чудовище, каллис. – прошепна й тихо.
Лизи застина за момент. Първата й реакция бе да се направи, че не разбира за какво й говори и да се пошегува. Даже вече се бе усмихнала, когато осъзна, че гърлото й се е свило и от него не може да изкара и дума. Премига няколко пъти бързо, стисна зъби и продължи да мие.
Сам я погледа точно няколко удара на сърцето, преди да се пресегне над рамото й и да спре водата. Хвана я за рамената и я завъртя към себе си, само за да я хване за кръста и да я сложи да седне на плота до мивката.
– Ти не си чудовище, Елизабет. – повтори бавно, натъртвайки всяка дума, преди да опре чело в нейното. – Чуваш ли?
Тя стисна очи, налагайки си да продължи да диша нормално. Винаги беше толкова по-трудно да се контролира, когато Сам я прегръщаше. Колкото и здрави стени да се опиташе да изгради, той просто минаваше директно през тях. И сега си мислеше, че ще успее, докато не усети топлата му длан на бузата си. Пръстите му нежно прибраха един кичур зад ухото й, а после продължиха нататък в косата й, спирайки се на врата й. И Лизи се чу да шепне:
– Мога да говоря с тях. – сви пръсти в юмруци върху коленете си. – Усещам ги, Сам.
– Това е добре. – заключи, карайки я за първи път да го погледне в очите. – Ще знаеш къде са и няма да ходиш при тях.
Елизабет го изгледа криво, избута ръката му и тръгна да слиза от плота. Сам побърза да я хване за кръста и задържи на място.
– Сериозен съм, Елизабет. – каза й, но тя само го изгледа намръщено.
Разбираше, че проблемът й не са самите мори, а способността й да говори с тях и да им заповядва. Беше уникално умение, за което Малора би убила, но нямаше намерение да й го казва точно сега. Трябваше някак да я убеди, че в нея няма нищо зло. Че не е чудовище. Все пак в стаята вече имаше едно и то не беше тя. Само че проклетите страшници се бяха погрижили да я накарат да вярва точно в това, а разпалените обвинения на Хирса едва ли бяха помогнали особено много.
– Има логично обяснение за уменията ти. – каза й след малко. – И то не е, че си чудовище.
– Нима? – попита го хапливо. На някакво ниво осъзнаваше, че не е ядосана на него, а на проклетата ситуация, но в момента Сам бе тук и се опитваше да я успокоява, когато тя не искаше да бъде успокоявана. – Усещам ги! Нещо в мен разпознава нещо в тях! И нещо в тях трябва да разпознава мен, защото ме слушат! Да знаеш за други, които имат какъвто и да е контрол над морите? Защото аз знам само за демони, Сам.
Казаното от нея даде на Сам липсващото парче от пъзела и сякаш нещо просто щракна. Ако не беше сигурен, че тя ще му издере очите, щеше да се ухили на среща й. Вместо това се постара да стегне ръцете си на кръста й, за да не реши да му избяга, преди да е успял да й обясни.
– Не познавам други и си права, че нещо в теб разпознава нещо в тях и обратното. – това му изказване накара лицето й да помръкне, затова Сам побърза да продължи: – Умението ти да управляваш кръвта. Това разпознавате, защото… – изведнъж болката, която беше очаквал да се появи по време на разговора с далширите, избухна с пълна сила, карайки го да замлъкне и да примижи насреща й, преди да успее да продължи на пук на заклинанието: – Са Сенки.
– Какво? – премига на среща му. Сам отвори уста да повтори и тя побърза да я запуши с ръка. Тънка струйка кръв потече от носа му. Лизи я избърса внимателно. – Недей. Чух те, просто…
Просто не знаеше какво да мисли. Морите бяха Сенки? Как, в името на Боговете? Дори не можеше да си представи какво трябваше да преживеят, за да се променят…
Изведнъж потръпна. Очите й намериха неговите.
– Тя ги превръща в мори, нали? – попита го тихо. – Праща те да намериш подходящи, такива като мен… И някак ги превръща в мори.
Едната й ръка все още беше върху устата му, така че Сам просто кимна леко, за да й потвърди, че е на прав път. Лизи преглътна. Той я бе намерил, за да я даде на Велахе. Знаеше, че той няма избор, но ако обстоятелствата се бяха стекли различно, ако не бе решил, че иска да я предпази…
– Можех да съм мора. – осъзна.
Той видя как кръвта се отдръпна от лицето й, оставяйки го бледо като платно.
– Да. Можеше. – потвърди й тихо, като в същото време напрегнато я следеше и за най-малкия признак, че иска да се махне от нея. – Но няма да бъдеш. Никога.
– Ще се самоубия, преди да й позволя да… – да я превърне в една от тези машини за смърт. Преди да я накара да убива безразборно, да разкъсва, да… Повдигна й се, а ръцете на Сам се стегнаха несъзнателно около кръста й.
– Никога няма да бъдеш такава. – повтори й Сам. – Елизабет, погледни ме. – изчака тя да премести погледа си върху него и повтори: – Никога.
– Обещай ми, Сам. – помоли го и стисна ръката му. – Обещай ми, че ако се стигне до там, ще ми оставиш вратичка да го спра. Или ще ме убиеш. Не искам… Не искам да съм това.
Сам замръзна. Самата идея, че може тя да се озове на онзи каменен олтар с вещицата над нея, докато я превръща в мора, бе кошмарът, който го преследваше в сънищата му.
– Обещавам, че ако не успея да те измъкна, ще го направя. – каза й тихо. – Няма да си мора.
Лизи кимна. Не се бе страхувала от Велахе до този момент. Мразеше я, ревнуваше от нея, искаше да я убие и разкъса на хиляди малки парченца със зъби, но нито веднъж не се бе бояла от онова, което можеше да й причини. Болката не я плашеше. Смъртта също. Досега единствено мисълта, че тя може да стори нещо на Сам, я бе ужасявала, но все се бе надявала, че вещицата ще иска той да живее, за да страда. А докато той беше жив, щеше да има шанс да се освободи.
Но да бъде мора? Идеята за тях и преди бе кошмарна, но сега, когато знаеше, че всяка една от тях е била Сянка? Че съществува магия, толкова зла и унищожителна, че да откъсне човещината й, да я обезобрази отвън и отвътре по такъв начин…
Богове… Перлите. Перлите, които позволяваха на магьосниците да виждат фантомите. Всички онези перли, които страшниците носеха. Които се продаваха на сергии. Останки. От мори. От Сенки.
Прегърна Сам, нуждаейки се от близостта му, за да се успокои. Никога нямаше да поиска от него да отнеме живота й, ако знаеше със сигурност, че около китките й няма да щракнат пак онези окови от сребърна сплав, които отрязваха достъпа до атмата й. Докато имаше магията си, имаше шанс за бягство. По един или друг начин.
Не бе редно и все пак щеше да разчита той да спази обещанието си. Защото стигнеше ли се до там, от Елизабет нямаше да остане нищо. По един или друг начин.
– Съжалявам. – каза му тихо.
Сам я притисна по-силно към себе си и започна леко да я гали по гърба. Не искаше да вижда ужаса в очите й. Още по-малко искаше той да е причината да е там, но животът й се беше превърнал в един безкраен кошмар, откакто я беше срещнал. И макар да се страхуваше, че рано или късно ще му се наложи да я заведе при Малора, знаеше че животът сред страшниците щеше да е дори по-ужасен. А и той щеше да открие начин да спре вещицата, преди да разбере какво ще му коства да спази обещанието, което току-що й даде. Защото ако наистина се стигнеше до там, Сам щеше да го направи.
– Аз съжалявам, каллис. – каза й тихо и целуна слепоочието й.
Лизи въздъхна и каза кисело:
– Голяма сме картинка двамата с теб.
Сам се усмихна криво на това, след което се дръпна, но само толкова, колкото да може да я погледне.
– Така е. – съгласи се с нея и я целуна по челото преди да допълни. – Но поне сме уникални.
Лизи го прегърна леко през врата, като започна да си играе с няколко избягали от плитката му кичурчета. Искаше й се да бъде по-обикновена.
– Знаеш ли за други Сенки, които да… комуникират така с морите?
– Не. – призна й Сам, а в същото време отново започна да я гали по гърба. Знаеше колко се ужасява от морите и не му харесваше той да е този, който й съобщава новината, че е свързана с тях. Поне за момента. – Ти си първата, за която научавам, но и не съм търсел. Искаш ли да потърся?
– Може би след като приключим с Велахе. – отвърна. Не искаше да казва, че предпочита той да не намира потенциални жертви, които да й доведе, когато вещицата поиска това отново от него, но видя, че той го прочете между редовете така или иначе. Целуна го нежно за извинение и се опита да го разсее: – Знаеш ли защо става така? Защо ги усещам?
– Предполагам, че е заради умението ти да манипулираш кръвта. – отговори й, решавайки да позволи и на двамата тази смяна на темата. – Сега си още млада и се учиш, но може би в бъдеще ще можеш да управляваш не само твоята кръв.
– Значи какво? – присви вежди объркано тя. – Физически ги карам да спрат?
– Мисля, че да. – потвърди й Сам: – Все пак не владееш обаяние или някакво друго такова умение, което да кара другите да се подчиняват на гласа и желанията ти, така че остава това. Да е физически.
Елизабет направи гримаса.
– Да, на една крачка от това да съм като нея.
– Двете нямате нищо общо, Елизабет. – изръмжа насреща й Сам.
Лизи се усмихна криво и го притегли към себе си, за да целуне тази страшна бръчка между веждите му.
– Не се ядосвай. – каза му.
– Не се ядосвам. – продължи да й ръмжи.
Тя го целуна отново.
– Изобщо.
– Не ми харесва да се сравняваш с нея, каллис. – избуча насреща й. – Ти си с пъти по-добра от нея. Чуваш ли?
– С пъти по-добра от демон-психар? – опита да се пошегува тя. – Очаровате ме, господине.
– С пъти по-добра от всички. – отсече твърдо Сам и я целуна по носа. – Дори от самите Богове.
Този път усмивката й бе истинска.
– От Боговете, а? Много Богове ли познаваш?
– Само една Богиня съм срещал на живо и в момента седи до мивката.
– Аха. – засмя се Лизи и го потупа по гърдите.
– Защото такова съвършенство, може да бъде само божествено, каллис. – допълни с усмивка Сам, а в същото време нежно затъкна кичур коса зад ухото й, възползвайки се от възможността да погали леко шията й.
Докосването я накара да настръхне приятно. Лизи сведе срамежливо глава. Знаеше, че трябва просто да се зарадва и да приеме комплимента, да не се сравнява с Велахе, както той й каза, но бе трудно. Бе я видяла все пак. Тя бе съвършенство, поне физически – не Елизабет, облечена в мъжка риза.
Подразни се на себе си, защото отново се почувства като нищожна просякиня в сравнение със съвсем истински, зъл демон и въпреки това не можа да направи нищо, за да спре неприятното чувство. Ако продължаваше така, следващата стъпка щеше да бъде картина на Сам в едно легло с Велахе, представено от услужливото й въображение, а тя нямаше енергията да се чувства и като отрепка, защото ревнува, когато мъжът й нямаше избор.
– Защо тях? – каза рязко, опитвайки се да се разсее. – Защо всички Сенки на фестивала не застинаха например?
Сам не се сепна от рязката смяна. Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че докато не изясни какво се беше случило, нямаше да може да се успокои.
– Може би защото искаше да спреш точно тях? – предложи.
– Хмм. Може би. – измърмори замислено и се намръщи в опит да си спомни какво точно бе станало. – Бях изтощена след това. Може би от раните… – усети как рамената му се сковаха и започна отново да си играе с косата му. –Използвах атма в думите. Както Иснани ни беше показала онзи път с фантома.
– Заповядала си на кръвта им да спре. – кимна леко Сам. – Не си говорила на тях, а на кръвта и атмата в нея, а те имат много повече атма от преди. – последното го каза със запъване, но побърза да й се усмихне: – Силите ти нарастват, каллис.
– Страшниците ще бъдат очаровани, ако научат. – усмихна се криво и после изпуфтя. – Ако не са вече. Бяха там. Може и да са видели.
– Беше лудница, шейа. – отново й се усмихна Сам. – Бяха прекалено заети да спасяват собствените си задници, за да забележат каквото и да било.
– Видял си ги? – погледна го любопитно.
– Изнесоха се в далечния край на площада, по-далече от стражата и помагаха на хората да се махнат от там. – обясни й, но в същото време лицето му се беше изкривило в гримаса и Сам имаше усещането, че е изял нещо ужасно горчиво.
Елизабет се ухили.
– Как е? Заболя ли да ги похвалиш?
– Да.
Тя го целуна леко.
– Ще помогне ли, ако ти кажа, че почти не звучеше като похвала?
Сам я изгледа замислено, сякаш му трябваше време да прецени предложението, преди да каже:
– Може би малко.
– А ако ти обещая да не им казвам? – попита го Лизи и се заигра с яката на ризата му.
– Това определено ще помогне много повече. – съгласи се Сам и я попита подкупващо: – А знаеш ли какво може напълно да оправи положението, амара?
Лизи се премести малко по-напред и го погледна с интерес.
– Какво?
Сам мислеше да каже друго, но виждайки я така приведена към него и с леката усмивка на устните й, просто каза:
– Ако ме целунеш.
– Наистина? – наклони леко глава тя. – Само това?
– Малко ли ти се вижда? Тогава можеш да ме целунеш два пъти!
– Две целувки? Това е всичко? – Лизи сви устни учудено и повдигна рамо. – Добре. Две целувки тогава.
– Искам да направя нещо.
С това просто изречение прикова вниманието и на двамата върху себе си.
– Казвал съм ти няколко пъти вече, че ще ти вземем куче, когато пораснеш. – каза Флетчър.
– Не ми трябва куче, след като си имам теб. – отговори му и преди мошеника да е имал време да каже каквото и да било, започна да им разказва за плана си.
Усети как Лизи се напряга още по средата на обясненията, но го остави да изложи идеята си до край, без да го прекъсва.
– Е, какво мислите? – попита ги накрая Сам.
– Че е рисковано. – каза Елизабет разтревожено.
– Знам, моментът е идеален, каллис.
– А може и да влоши нещата. – каза Чарли сериозно. – Най-вече за теб, но не е изключено и имперското семейство да го отнесе, след като така и така ще се отвори свободно време.
– Аз съм нужен навън. Поне за известно време ще съм добре. – сведе първо поглед към жена си, а после погледна и Чарли. – Искам да го направя. Обмислям го от доста отдавна, но едва от няколко дни всъщност го планирам. Знам, че ще се получи. Моментът е перфектен. Само че направя ли го, времето ни ще започне да изтича. Ще разполагаме с дни, може би няколко седмици.
Елизабет се облегна малко повече на него, прегръщайки го през кръста. Той целуна върха на главата й, а след кратко мълчание, тя повдигна лице към неговото.
– Не е нужно да го правиш. – каза му, едва успявайки да спре желанието си да го помоли да се откаже.
– Напротив. Крайно време е.
Лизи видя решителността в очите му и в този момент разбра, че няма как да го разубеди. Той щеше да го стори. За тях, но и за себе си.
– Може да не е толкова зле. – каза Чарли тогава. – Даже ако всичко се развие както трябва, ще ни даде малко повече време, вместо да ни го отнеме.
– И въпреки това ще трябва да се подготвим. – каза Лизи.
– Ще се. – усмихна й се мошеникът и погледна към Сам. – Искаш ли помощ?
– Не. – отказа му Сам и с видимо неудобство добави: – Но благодаря.
Скоро след това Чарли си тръгна с обещанието да наглежда Гириш, докато всичко се изясни. Елизабет затвори вратата с уморена въздишка. Вярваше, че планът на Сам ще мине без засечка, но нямаше как да не се страхува какво ще последва от това. Знаеше, че ако го помоли, той ще се откаже. Беше изкушаващо, но разбираше нуждата му да направи нещо, така че реши да задържи съмненията и страховете си за себе си.
Все още не бе оздравяла напълно и просто й се искаше да се свие до Сам и да не прави нищо цял ден, но знаеше, че няма да може. В момента, в който се окажеше без някакво занимание, мислите й се отплесваха към фестивала. Към онова, което бе видяла и чула. Към онова, което бе сторила там. Към фантома, който бе изяла съвсем доброволно, защото не искаше да умре.
Не можеше да си спомни от кога не бе чувала гласа на Калахан в главата си, но тази сутрин страшникът просто отказваше да млъкне. Затова и Елизабет побърза да си намери работа, като събра всички чинии и чаши от масата и започна да ги мие. Ако не друго, то решението на Сам добавяше малко разнообразие в тревогите й.
– Ще се погрижиш ли да намерят тялото на мъжа в градината? – попита го тя след малко. – Семейството му сигурно си мисли, че е бил отнесен от морите.
– Ще се погрижа. – обеща й Сам.
Погледа я още малко как отсечено търкаше чиниите, докато цялата излъчваше тревога и напрежение.
– Нищо няма да ми се случи, амара. – каза й.
– Знам. – каза му и продължи да мие.
Той наклони леко глава. Виждаше, че не е толкова убедена, колкото се опитваше да му покаже, но също така знаеше, че той не е единственият й проблем. Не бе спала спокойно през нощта, като той трябваше да я буди на няколко пъти от кошмари. След като се събудиха, тя бе прекарала доста време да гледа невиждащо в една точка в стената. Сам се бе опитал да говори с нея за случилото се на фестивала и тя му бе разказала почти всичко. Бе пропуснала единствено да му разкаже как бе спряла морите с гласа си.
Отиде до нея и я прегърна откъм гърба.
– Не си чудовище, каллис. – прошепна й тихо.
Лизи застина за момент. Първата й реакция бе да се направи, че не разбира за какво й говори и да се пошегува. Даже вече се бе усмихнала, когато осъзна, че гърлото й се е свило и от него не може да изкара и дума. Премига няколко пъти бързо, стисна зъби и продължи да мие.
Сам я погледа точно няколко удара на сърцето, преди да се пресегне над рамото й и да спре водата. Хвана я за рамената и я завъртя към себе си, само за да я хване за кръста и да я сложи да седне на плота до мивката.
– Ти не си чудовище, Елизабет. – повтори бавно, натъртвайки всяка дума, преди да опре чело в нейното. – Чуваш ли?
Тя стисна очи, налагайки си да продължи да диша нормално. Винаги беше толкова по-трудно да се контролира, когато Сам я прегръщаше. Колкото и здрави стени да се опиташе да изгради, той просто минаваше директно през тях. И сега си мислеше, че ще успее, докато не усети топлата му длан на бузата си. Пръстите му нежно прибраха един кичур зад ухото й, а после продължиха нататък в косата й, спирайки се на врата й. И Лизи се чу да шепне:
– Мога да говоря с тях. – сви пръсти в юмруци върху коленете си. – Усещам ги, Сам.
– Това е добре. – заключи, карайки я за първи път да го погледне в очите. – Ще знаеш къде са и няма да ходиш при тях.
Елизабет го изгледа криво, избута ръката му и тръгна да слиза от плота. Сам побърза да я хване за кръста и задържи на място.
– Сериозен съм, Елизабет. – каза й, но тя само го изгледа намръщено.
Разбираше, че проблемът й не са самите мори, а способността й да говори с тях и да им заповядва. Беше уникално умение, за което Малора би убила, но нямаше намерение да й го казва точно сега. Трябваше някак да я убеди, че в нея няма нищо зло. Че не е чудовище. Все пак в стаята вече имаше едно и то не беше тя. Само че проклетите страшници се бяха погрижили да я накарат да вярва точно в това, а разпалените обвинения на Хирса едва ли бяха помогнали особено много.
– Има логично обяснение за уменията ти. – каза й след малко. – И то не е, че си чудовище.
– Нима? – попита го хапливо. На някакво ниво осъзнаваше, че не е ядосана на него, а на проклетата ситуация, но в момента Сам бе тук и се опитваше да я успокоява, когато тя не искаше да бъде успокоявана. – Усещам ги! Нещо в мен разпознава нещо в тях! И нещо в тях трябва да разпознава мен, защото ме слушат! Да знаеш за други, които имат какъвто и да е контрол над морите? Защото аз знам само за демони, Сам.
Казаното от нея даде на Сам липсващото парче от пъзела и сякаш нещо просто щракна. Ако не беше сигурен, че тя ще му издере очите, щеше да се ухили на среща й. Вместо това се постара да стегне ръцете си на кръста й, за да не реши да му избяга, преди да е успял да й обясни.
– Не познавам други и си права, че нещо в теб разпознава нещо в тях и обратното. – това му изказване накара лицето й да помръкне, затова Сам побърза да продължи: – Умението ти да управляваш кръвта. Това разпознавате, защото… – изведнъж болката, която беше очаквал да се появи по време на разговора с далширите, избухна с пълна сила, карайки го да замлъкне и да примижи насреща й, преди да успее да продължи на пук на заклинанието: – Са Сенки.
– Какво? – премига на среща му. Сам отвори уста да повтори и тя побърза да я запуши с ръка. Тънка струйка кръв потече от носа му. Лизи я избърса внимателно. – Недей. Чух те, просто…
Просто не знаеше какво да мисли. Морите бяха Сенки? Как, в името на Боговете? Дори не можеше да си представи какво трябваше да преживеят, за да се променят…
Изведнъж потръпна. Очите й намериха неговите.
– Тя ги превръща в мори, нали? – попита го тихо. – Праща те да намериш подходящи, такива като мен… И някак ги превръща в мори.
Едната й ръка все още беше върху устата му, така че Сам просто кимна леко, за да й потвърди, че е на прав път. Лизи преглътна. Той я бе намерил, за да я даде на Велахе. Знаеше, че той няма избор, но ако обстоятелствата се бяха стекли различно, ако не бе решил, че иска да я предпази…
– Можех да съм мора. – осъзна.
Той видя как кръвта се отдръпна от лицето й, оставяйки го бледо като платно.
– Да. Можеше. – потвърди й тихо, като в същото време напрегнато я следеше и за най-малкия признак, че иска да се махне от нея. – Но няма да бъдеш. Никога.
– Ще се самоубия, преди да й позволя да… – да я превърне в една от тези машини за смърт. Преди да я накара да убива безразборно, да разкъсва, да… Повдигна й се, а ръцете на Сам се стегнаха несъзнателно около кръста й.
– Никога няма да бъдеш такава. – повтори й Сам. – Елизабет, погледни ме. – изчака тя да премести погледа си върху него и повтори: – Никога.
– Обещай ми, Сам. – помоли го и стисна ръката му. – Обещай ми, че ако се стигне до там, ще ми оставиш вратичка да го спра. Или ще ме убиеш. Не искам… Не искам да съм това.
Сам замръзна. Самата идея, че може тя да се озове на онзи каменен олтар с вещицата над нея, докато я превръща в мора, бе кошмарът, който го преследваше в сънищата му.
– Обещавам, че ако не успея да те измъкна, ще го направя. – каза й тихо. – Няма да си мора.
Лизи кимна. Не се бе страхувала от Велахе до този момент. Мразеше я, ревнуваше от нея, искаше да я убие и разкъса на хиляди малки парченца със зъби, но нито веднъж не се бе бояла от онова, което можеше да й причини. Болката не я плашеше. Смъртта също. Досега единствено мисълта, че тя може да стори нещо на Сам, я бе ужасявала, но все се бе надявала, че вещицата ще иска той да живее, за да страда. А докато той беше жив, щеше да има шанс да се освободи.
Но да бъде мора? Идеята за тях и преди бе кошмарна, но сега, когато знаеше, че всяка една от тях е била Сянка? Че съществува магия, толкова зла и унищожителна, че да откъсне човещината й, да я обезобрази отвън и отвътре по такъв начин…
Богове… Перлите. Перлите, които позволяваха на магьосниците да виждат фантомите. Всички онези перли, които страшниците носеха. Които се продаваха на сергии. Останки. От мори. От Сенки.
Прегърна Сам, нуждаейки се от близостта му, за да се успокои. Никога нямаше да поиска от него да отнеме живота й, ако знаеше със сигурност, че около китките й няма да щракнат пак онези окови от сребърна сплав, които отрязваха достъпа до атмата й. Докато имаше магията си, имаше шанс за бягство. По един или друг начин.
Не бе редно и все пак щеше да разчита той да спази обещанието си. Защото стигнеше ли се до там, от Елизабет нямаше да остане нищо. По един или друг начин.
– Съжалявам. – каза му тихо.
Сам я притисна по-силно към себе си и започна леко да я гали по гърба. Не искаше да вижда ужаса в очите й. Още по-малко искаше той да е причината да е там, но животът й се беше превърнал в един безкраен кошмар, откакто я беше срещнал. И макар да се страхуваше, че рано или късно ще му се наложи да я заведе при Малора, знаеше че животът сред страшниците щеше да е дори по-ужасен. А и той щеше да открие начин да спре вещицата, преди да разбере какво ще му коства да спази обещанието, което току-що й даде. Защото ако наистина се стигнеше до там, Сам щеше да го направи.
– Аз съжалявам, каллис. – каза й тихо и целуна слепоочието й.
Лизи въздъхна и каза кисело:
– Голяма сме картинка двамата с теб.
Сам се усмихна криво на това, след което се дръпна, но само толкова, колкото да може да я погледне.
– Така е. – съгласи се с нея и я целуна по челото преди да допълни. – Но поне сме уникални.
Лизи го прегърна леко през врата, като започна да си играе с няколко избягали от плитката му кичурчета. Искаше й се да бъде по-обикновена.
– Знаеш ли за други Сенки, които да… комуникират така с морите?
– Не. – призна й Сам, а в същото време отново започна да я гали по гърба. Знаеше колко се ужасява от морите и не му харесваше той да е този, който й съобщава новината, че е свързана с тях. Поне за момента. – Ти си първата, за която научавам, но и не съм търсел. Искаш ли да потърся?
– Може би след като приключим с Велахе. – отвърна. Не искаше да казва, че предпочита той да не намира потенциални жертви, които да й доведе, когато вещицата поиска това отново от него, но видя, че той го прочете между редовете така или иначе. Целуна го нежно за извинение и се опита да го разсее: – Знаеш ли защо става така? Защо ги усещам?
– Предполагам, че е заради умението ти да манипулираш кръвта. – отговори й, решавайки да позволи и на двамата тази смяна на темата. – Сега си още млада и се учиш, но може би в бъдеще ще можеш да управляваш не само твоята кръв.
– Значи какво? – присви вежди объркано тя. – Физически ги карам да спрат?
– Мисля, че да. – потвърди й Сам: – Все пак не владееш обаяние или някакво друго такова умение, което да кара другите да се подчиняват на гласа и желанията ти, така че остава това. Да е физически.
Елизабет направи гримаса.
– Да, на една крачка от това да съм като нея.
– Двете нямате нищо общо, Елизабет. – изръмжа насреща й Сам.
Лизи се усмихна криво и го притегли към себе си, за да целуне тази страшна бръчка между веждите му.
– Не се ядосвай. – каза му.
– Не се ядосвам. – продължи да й ръмжи.
Тя го целуна отново.
– Изобщо.
– Не ми харесва да се сравняваш с нея, каллис. – избуча насреща й. – Ти си с пъти по-добра от нея. Чуваш ли?
– С пъти по-добра от демон-психар? – опита да се пошегува тя. – Очаровате ме, господине.
– С пъти по-добра от всички. – отсече твърдо Сам и я целуна по носа. – Дори от самите Богове.
Този път усмивката й бе истинска.
– От Боговете, а? Много Богове ли познаваш?
– Само една Богиня съм срещал на живо и в момента седи до мивката.
– Аха. – засмя се Лизи и го потупа по гърдите.
– Защото такова съвършенство, може да бъде само божествено, каллис. – допълни с усмивка Сам, а в същото време нежно затъкна кичур коса зад ухото й, възползвайки се от възможността да погали леко шията й.
Докосването я накара да настръхне приятно. Лизи сведе срамежливо глава. Знаеше, че трябва просто да се зарадва и да приеме комплимента, да не се сравнява с Велахе, както той й каза, но бе трудно. Бе я видяла все пак. Тя бе съвършенство, поне физически – не Елизабет, облечена в мъжка риза.
Подразни се на себе си, защото отново се почувства като нищожна просякиня в сравнение със съвсем истински, зъл демон и въпреки това не можа да направи нищо, за да спре неприятното чувство. Ако продължаваше така, следващата стъпка щеше да бъде картина на Сам в едно легло с Велахе, представено от услужливото й въображение, а тя нямаше енергията да се чувства и като отрепка, защото ревнува, когато мъжът й нямаше избор.
– Защо тях? – каза рязко, опитвайки се да се разсее. – Защо всички Сенки на фестивала не застинаха например?
Сам не се сепна от рязката смяна. Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че докато не изясни какво се беше случило, нямаше да може да се успокои.
– Може би защото искаше да спреш точно тях? – предложи.
– Хмм. Може би. – измърмори замислено и се намръщи в опит да си спомни какво точно бе станало. – Бях изтощена след това. Може би от раните… – усети как рамената му се сковаха и започна отново да си играе с косата му. –Използвах атма в думите. Както Иснани ни беше показала онзи път с фантома.
– Заповядала си на кръвта им да спре. – кимна леко Сам. – Не си говорила на тях, а на кръвта и атмата в нея, а те имат много повече атма от преди. – последното го каза със запъване, но побърза да й се усмихне: – Силите ти нарастват, каллис.
– Страшниците ще бъдат очаровани, ако научат. – усмихна се криво и после изпуфтя. – Ако не са вече. Бяха там. Може и да са видели.
– Беше лудница, шейа. – отново й се усмихна Сам. – Бяха прекалено заети да спасяват собствените си задници, за да забележат каквото и да било.
– Видял си ги? – погледна го любопитно.
– Изнесоха се в далечния край на площада, по-далече от стражата и помагаха на хората да се махнат от там. – обясни й, но в същото време лицето му се беше изкривило в гримаса и Сам имаше усещането, че е изял нещо ужасно горчиво.
Елизабет се ухили.
– Как е? Заболя ли да ги похвалиш?
– Да.
Тя го целуна леко.
– Ще помогне ли, ако ти кажа, че почти не звучеше като похвала?
Сам я изгледа замислено, сякаш му трябваше време да прецени предложението, преди да каже:
– Може би малко.
– А ако ти обещая да не им казвам? – попита го Лизи и се заигра с яката на ризата му.
– Това определено ще помогне много повече. – съгласи се Сам и я попита подкупващо: – А знаеш ли какво може напълно да оправи положението, амара?
Лизи се премести малко по-напред и го погледна с интерес.
– Какво?
Сам мислеше да каже друго, но виждайки я така приведена към него и с леката усмивка на устните й, просто каза:
– Ако ме целунеш.
– Наистина? – наклони леко глава тя. – Само това?
– Малко ли ти се вижда? Тогава можеш да ме целунеш два пъти!
– Две целувки? Това е всичко? – Лизи сви устни учудено и повдигна рамо. – Добре. Две целувки тогава.
Няма коментари
